СТИХОТВОРЕНИЯ ЗА СЕЛИЩА ОТ СИЛИСТРЕНСКИЯ КРАЙ
Електронно издание по проект „РБ „Партений Павлович“ – методически център за повишаване квалификацията на читалищните библиотекари и за съхранение на културно-историческата памет на област Силистра“, реализиран по Договор № РД11-00-298/15.12.2025 г. с Министерството на културата
Автор: Отдел „Краезнание” на РБ „Партений Павлович”
АЛФАТАР
АЛФАТАР*
Ваня Петкова
Странна планета,
република звездна,
на Дунав до голото тяло,
когато във тебе за първи път влезнах,
открих, че душата ми в теб е живяла.
Обратен на всичко,
чепат или дръпнат,
незнайна ръка те поднесла във дар
и нечистите съвести тайничко тръпнат
пред твойте очи, Алфатар.
Божествен и земен,
реален, въздушен,
замесен от обич и гняв,
водата ти — жива е; хлябът — послушен,
но не на колене си — вечно си прав.
По-древен от жито, по-млад от зората,
ти не забравяш ни род, нито слово
и твойта земя е от истина свята
и даже през зима да ражда готова.
Молебен за обич те моля да сториш,
човек за човека по-ближен да стане
и българин с българин не да се бори,
а здраво за корена общ да се хване.
Молебен за съвести гузни да сториш,
молебен за милост и щедрост славянска,
молебен — никога да не се повтори
войната със кикот кански.
Алфатар!
Странно име, република странна,
като нож на хирург,
като цяр!
Като молитва на птица ранна,
като заклинание — Алфатар!
* Измореният (араб.).
АЛФАТАРСКА СЮИТА
Красимира Орлоева
-
Жеравите отлетяха.
А от оня хълм зелен
Алфатар им дълго маха
в есенния светъл ден.
Синеоките му къщи
завъртяха вретена
и изпредоха чевръсто
есенната тишина.
И преля от сок и слънце
кехлибарения грозд.
И от смях и песни звънки
вдигна равнината тост.
-
Бели облаци скитат
от морето до Дунав.
Дъх на житена пита
над градините плува.
На комина е спряло
едно слънце ковано.
А в червено и бяло
се люлее мегдана.
Ръченик алфатарски
разиграва земята —
пъстра риза проблясва,
рус перчем се отмята...
И от обич огряна
стели мъжката сила.
Една нова Боряна
тънконога и мила
свойта песен бродира
върху златно и синьо,
хубостта ѝ напира
като кипнало вино.
И денят се търкаля,
над баирите тича —
ален и портокален
и със песен закичен.
3.
Потъмнели от прах и умора
мъжки длани се спряха при мен
с дъх на зрелост и есенна оран
и предчувствие светло за ден.
Те ми шушнат, че там във полето
бели пътища стъпки броят,
ветровете люлеят небето
и във капки дъждовни звънят.
Че в браздите надеждите чисти
днеска сеят добри семена.
Че във песни, зеници и мисли
се оглежда уверен денят.
БАБУК
БАБУК
Красимира Орлоева
Ветровита вечер. Разлюлени сенки.
Облак се накълбя – дано завали!
В селски полумрак, от мълнията сепнат,
гласове забързани, тропот на коли…
Ей такава вечер, с върби изрусели
от ковано в лятна мълния сребро…
Добър вечер, Бабук – баладично село,
в нивите отронено орлово перо!
Ей такава вечер, в това скитско село…
Бабук – мъжко име на силно дърво!
Спреш на кръстопътя му, с три възела бели.
И запалят спомени в тебе зарево.
И се люшне камък, в баладата литне.
заискрят метални, тъмни имена.
И поеме Бабук – през блокади житни…
И припадне жертвена бяла светлина.
Баладичен Бабук. Баладична вечер.
Екне гръм над село, събрал във едно
пътища и спомени, мълния и вечност…
И вали – най-сетне! – дъждът из ведро.
БЕЛИЦА
БЕЛИЦА
Румяна Капинчева
Белица, приказка бяла, родил чернозема.
Песен прастара дошла с вечността.
Бяла надежда за дом окрилена
с топло огнище, богата софра.
Скатове бели посрещали бури.
Пазели малкото китно селце.
Древна река пълна с бели амури.
Дунавът теглел, за да тече.
Мелници тракали. Пълнела шепи
мека прохлада от трите чешми.
Мокрели устни тайничко чети.
После потъвали в гъсти гори.
Порои връхлитали, всичко помитали.
Страдала бедната, селска душа
Белчанки цветни венци си изплитали
молели бога за дар светлина.
Тъй се въртяло чекръчето, пеело.
Будел душата със звуци кавал.
Вяра за бъдното селото сеело
Белица, Белица мит оживял.
ВЕТРЕН
ВЕТРЕН
Симеон Манолов
Ветрено време над село Ветрен.
Дунавско село, на хълм градено.
Мерено с разкрач – дюлгерски метри,
с мокър рибарски конец кроено.
Мрежите съхнат в жътварско пладне.
В гроздове едри слънцето сети.
Вечер от хълмите слизат прохладни
весели ветровете.
Долу е Дунава. Шлепове бавни
в тъмното светят като светулки.
Екват отнякъде ритмите плавни
на закъсняла гъдулка.
Песен във клон и в сърце се гнезди.
Ветрен. Ветрена селска вечер.
Гледаш го близо, а е далече
това будно съзвездие…
НОЩ НАД ВЕТРЕН
Валентин Чернев
Тук нощната тъма не слиза от небето
и не струи от корените на тревите -
тя чака спотаена зад могилите, където
огромния си скъсан черен шал разплита;
и здрачният ветрец парцали нощ довява,
пилее ги над къщите и под стрехите,
върти ги, трупа ги - и притъмнява,
притъмнява,
додето бавно станат видими звездите.
И духва вятър, и нападали по клоните,
висят листа-звезди по ореха и мигат,
като светулки светозарни сънища се гонят,
изгрява месецът рогат, нощта пристига...
И сянката на сенките в полето слиза,
и гъст и сладък аромат на дюли носи,
простира мракът на въжето звездна риза
и я суши на вятър сенокосен.
Като вълшебна партитура в небесата
звезди по облачното петолиние сияят
-дивертисмент за флейта и за вятър
под диригентството на ангелите в Рая.
ДОБРОТИЦА
ДОБРОТИЦА
Красимира Орлоева
Бяло село – име старо
като звънка вехта реч,
като ябанджия странен,
тръгнал с песен надалеч!...
Във Добротица осъмвам
под разлистена лоза.
Светят в гроздовете тъмни
и усмивка, и сълза.
Спомени живеят още
от деди до синове.
Пъдпъдък в дълбоки нощи
с песен месеца зове…
Име старо, като песен,
иззад времето дошла!
В поглед синеок и ясен
свети селската душа!
Във Добротица замръквам
в ябълкова тишина.
Светла и добра заръка
ще ме викне в ранина.
ДУЛОВО
ДУЛОВО
Мариана Йорданова
Град като град! Много малък, но кѝтен!
Колко съдби си събрал?!
Улици, къщи, турист любопитен,
всеки тук би се поспря̀л.
В храма духовен – гордо изправен,
тука камбана звънѝ.
Бог тук ни ка̀ни да се помолим
и да пречѝстим душѝ.
В парка красив детски смях прокънтя̀ва,
тичат и скачат деца.
Нашият град всеки ден процъфтява!
Ту̀пкат щастливи сърца!
Учѝлища светли, детски градини,
небето - синя копрѝна!
Тук изживяхме свойте млади години,
тук младостта ни отмина.
Тук ще останем, тук остаряхме!
В град със прабългарски дух!
Толкова песни красиви изпяхме
за род и за хан Аспарух.
Град мой любим! Мой бряг и мой прѝстан!
Съдбата ми с твойта се слѝва.
Да те сменя аз за нищо не искам,
надежда, ти, моя красива!
Нека да срещаме слънчеви хо̀ра
с вѐдри усмивки, лица̀!
Нека доброто изпълва просто̀ра,
нека се раждат деца!
Дулово – град си на много години!
Носиш магия една
дето ни прави всички щастливи,
Дулово – моя съдба!
ДУЛОВО
Стефан Калев
Градче – като градче.
Обикновено.
Замръква с радостите –
като всички,
осъмва с грижите си
всекидневни.
Слънца пред него
в залез коленичат…
И сякаш нищо, нищо чудно няма.
И сякаш всичко е едно и също –
дългът събужда
нощите за смяна –
умората след залез се завръща.
Сезоните ритмично изтъняват,
обречени от времето
на краткост –
напъпват пролети,
лета презряват
все тъй зависими
от кръговрата.
И все тъй –
ЧЕТИРИДЕСЕТ ГОДИНИ
Живеят хората –
стоят, пътуват.
Небето е все тъй спокойно
синьо и земята есен
все така ликува!
И двата ни завода неизменно
забързани работници посрещат
и щастието е все тъй нетленно
и ласките на хората – горещи.
И млади къщи радостно
надничат
под покрива на облаците
прашни.
Децата след безгрижието
тичат
и замерят слънцето
със прашка…
Градче!
То като всички градчета
Със свойто всекидневие живее.
…То само пази топлината,
дето премръзналите си мечти
да сгрея!
ДУЛОВО
Теодора Димитрова
Дулово – градът на мойто детство
с жлътнали се, грейнали нивя.
Кът от Добруджа с безброй вълшебства,
сбрани от ръцете на труда.
Хубава е моята родина
всяко кътче свидно е за мен .
Но за Дулово – градът ми роден
ще си спомням до последний ден.
Всичко близко ми е до сърцето –
хората и къщите, пръстта.
Тача ги кат златото, което
ражда добруджанската земя
НАШИЯТ ГРАД
Георги Евтимов
Дулово, Дулово, – наш роден град –
в добруджанската степ издигаш криле.
Растеш, мечтаеш в отдих и труд,
уверено крачиш в бъдното взрян.
Името твое – историческо свято –
пазим и тачим с любов.
Издигаш снага гордо, високо
под ясний небесен покров.
Улиците – чисти и просторни,
градът ухае на рози и липи,
уверено крачат дуловци спокойни,
продължили славата на своите деди.
Над добруджанските земи древни
нов град – нов живот се роди.
За двайсет години славни, победни,
Дулово – наш град – ти се възроди
ВЪЗПОМЕНАНИЕ ЗА ДУЛОВО
Александър Царик
Превел: Н. Гутев
КЕСТЕНИТЕ в Дулово цъфтят,
във Шепетовка – хлад,
а мислите ми все летят
към онзи чуден град.
Сияе Дунавът през май
от слънчеви лъчи.
Раздялата не значи край,
Запей, не ме мъчи
Дулово, о, Дулово,
чудесен малък град,
за всички шепетовци
навеки ти си брат.
За приказна България
ти си късче – рай.
Една е нашата пътека
в звездния безкрай.
А колко малко – два-три дни
в това градче живях.
Но аз обикнах, запомни,
онез, с които бях.
И ще сънувам всяка нощ
на славея гласа,
всред дуловския парк звънящ,
пленил ме на часа.
Сияе Дунавът през май
от слънчеви лъчи.
Раздялата не значи край,
Запей, не ме мъчи
МОЯТ РОДЕН КРАЙ
Панайот Стоянов
Не зная,
как си бил преди години –
за теб съм слушал само
за схлупени къщя с градини,
с напукана от сушата земя.
Безводен край
дърветата прострели
нагоре сухите си клони,
бащи и майки, и старци недояли
стоят пред немите икони.
Заспиват кусно –
капнали, пребити,
с надежда – в неспокоен сън,
а рано, в зазоряване, върбите,
безмълвни –
срещат хората навън.
Помнят старците бащи и майки
как с канче
от пресъхващия кладенец
гребали са тиня и вода.
Разказват те
на синове и внуци
как поливали земята с пот –
ръцете им треперещи
и груби, сухи;
лицата – набраздени от живота.
А виж сега: слънцето простора,
земята с избуялите жита.
И всички са щастливи днес,
добри хора,
и пеят, пеят птичите ята
Само там накрай града,
издигнала ръце
и с молещи очи
отправени в небето,
каменна жена, с измъчено лице.
напомня за безводните полета.
ЗАФИРОВО
ЗАВРЪЩАНЕ В ЗАФИРОВО
Любен Дашев
Ще погаля с поглед
светлини познати
на заспало село
сред хълмиста гръд,
славееви нощи
с дъх на младо лято,
чакат неприети
– връщам се от път.
Завъртян от вихри
като лист отронен,
с несъбрана зрелост
в моя път трънлив,
връщам се на село
пак при своя корен
тук да се почувствам
истински щастлив!
ПОЖАРЕВО
ЗАВРЪЩАНЕ В ПОЖАРЕВО
Симеон Манолов
След толкова години родното селце
смалено ми се вижда като в шепа.
Сравнявам спомените с днешното лице
на всяка къща, притаила шепот.
Дали съм аз – ме питат старчески очи.
Безсмъртни ли са всички стари хора?
Отвек ги помня. В мен сега звучи
предишният им буйногласен говор.
И сякаш по-високи бяха те. Смален
е днес дори баирът – сух и объл.
Баирът селски някога бе връх за мен –
с ръка докосвах градоносен облак.
Сега си спомням радост и злина.
Горещи дни и бели вълчи нощи.
Очи притварям мигом – моята шейна
лети надолу по баира още…
ПОПРУСАНОВО
ЧЕШМАТА НА МАЙСТОР КОСТА
Недялка Костадинова
На оня незнаен майстор
Коста, съградил преди 100
години чешмата край село
Попрусаново.
В тревата – изумрудена следа.
Дърветата навеждат тихо клони
да се огледат в струята вода –
небето сред тревата да догонят.
Над този дол е вечна тишина.
Единствен само чучурът отеква.
Ръка благословена добрина
в чешмата и хлад вградила е навеки.
И аз отпивам отдих и вода.
Пред тебе, майстор Коста, се покланям.
Да можех – като теб да се вградя,
във глътка благодарност да остана…
ПРАВДА
СЕЛО ПРАВДА
Красимира Орлоева
Бяло село посред равнината,
раснало под сянка на сокол!
Лете се задъхва в маранята
и разхлажда чело в хладен дол.
Зиме връзва сребърна забрадка.
И ухае с коледна софра.
Правда – ясна мисъл и загадка!
Правда – дума светла и добра!
Правда – дума чакана и драга!
Топла одая във зимен студ!
Ще те срещне весела на прага,
ще те сгрее в топлия си скут.
Ще изпраща всяка утрин ранна
птици и забързани звена.
И ще носи на високо рамо
стомната щастлива на деня.
РУЙНО
МОМИЧЕТО ОТ РУЙНО
Красимира Орлоева
Заплело в тъмните си плитки
дъх на босилекова китка,
върви момичето от Руйно,
върви сред ниви изумрудни,
върви под шепот на крила
с развята слънчева пола.
След него меки стъпки светят.
И с пълни стомни от небето
бял облак над полето слиза
след щъркелова дълга низа.
А то върви и все върви
по тънка диря на сърни.
И весел смях след гръм отеква.
И птица сребърна се стрелка,
с крило чертае хоризонта.
Далечната дъга изопва
чергило пъстро над ръжта,
над хората и над света.
Върви денят към село Руйно
след облаците светлоструйни.
И гледа нашето момиче
как люшнатите ниви тичат
и как гергьовската дъга
ще спусне люлка ей сега.
СИТОВО
СИТОВО
Красимира Орлоева
Спряло на овчарски извор
в орехова сянка,
Ситово със свирка свири,
пее тънка Янка.
Звездни хълмове въздишат,
в мрака се притулят.
И на златен мед мирише,
и на жълти дюли.
Ситово със тънко сито
звънка песен пее.
А невидими копита
звънкат покрай село.
Сто сърни от хълма слизат,
в тъмното се взират.
И зад хоризонта близък
светлината дирят.
МОЕТО СЕЛО
Красимира Орлоева
Имам си в равнината село
сред жита под невисок баир,
със върби, зелени клони свели,
над един ракитов язовир.
Там зората ражда се по-рано,
там не спира пътя своя бяг
и тополите подпрели рамо
облаците горе стигат чак.
Ако пътят води ви нататък,
под върбите спрете се за час,
чуйте как нашепва ракитака,
както всеки ден го слушам аз.
Ако утро свари ви в житата,
гледайте как сипе се роса,
как изсича стъпала от злато
по небето слънцето с коса.
Мое село, един кът чудесен,
тъй богат със хора, светлина,
чужд ми е градът и някак тесен
и ми липсва твойта топлина.
СЕЛСКО УЧИЛИЩЕ /на село Ситово/
Красимира Орлоева
Селско училище! Къде остана
звънецът, все недоспал,
класната стая, пометена рано
от тебеширен паспал?
Селско училище! Пак ме изправяш
в ония първи есенни дни
с едно „добрутро“ пред строгите нрави
на селските жени.
И пак зазвънява славей в урока
и автобус на далечен разклон.
Двайсет са пак учителите в кръжока
и в селския киносалон.
Селско училище! Вършитбена плява
в лятна ваканция съня ми гори.
И сънувам заплатата — шейсетте лева
на старите пари!..
Селско училище! Какво ми даде? —
Синия облак от песента
на детски хор — един изстрадан
автограф на младостта!
И да се свършва на дните низата,
да си отиваме по вечния закон,
всеки септември младостта ни ще слиза
на Ситовския разклон!
СРЕБЪРНА
СРЕБЪРНА
Симеон Манолов
Езерно име Сребърна
сребърно, ведро свети.
Още сребри на ревера ми
лилия – водно цвете.
Иде в утрото неповикан
дунавец – дунавски вятър.
Нещо търси в тръстиките,
вдига птиците от гнездата.
Гонят сенките на есетри
сговорчивите пеликани.
Те през девет земи в десета
дом намериха и прехрана.
Сребърна, дори насъне
все за тебе боли ме:
в тинята ще потъне ли
твойто сребърно име?
СРЕБЪРНА
Любен Дашев
Красиво езеро, което свети
като огромна сребърна монета,
през зимата сковано в ледовете,
а лятото разцъфва като цвете.
Върби момински тихо се навеждат,
тръстиките въртят зелени саби,
къщята селски в него се оглеждат
като приседнали на припек баби.
А нощем трепка, пълно със звездици,
които тук пристигат от небето,
зелено езеро - подслон на птици -
свободните деца на ветровете.
СРЕБЪРНА
Айдън Софуев
Таи се святост в тази малка шир,
запазила природното богатство.
Тук вечен кръговрат цари във мир
за пример на човешкото ни братство.
Символ на живота са ятата пеликани,
полетели волно по свободния си път.
Тук откриваме и малки корморани
над избуялата тръстика да кръжат.
Посланици на обич по земята и небето,
вестители на изначална красота:
България на всички ни да е в сърцето
със "Сребърна" – туй райско кътче от света!
„СРЕБЪРНА“
Иван Божурин
Откакто има на небето
луна и греещи звезди,
ти светиш сребърно в полето
на моите добри деди.
Не мога да се налюбувам
на теб и твоя ракитак!
Коя ли нощ не съм сънувал
водите ти — води варак!
Запеят ли в сумрака жаби
зашуми ли водната ти шир,
полюшва вейчиците слаби
ухаен дунавски зефир.
А Дунав с приливи сребристи
целува тихия ти бряг.
Лежат под накити от листи
гнездата — бели като сняг...
Вълшебно водно огледало,
ти пръскаш светлина и чар,
целебна ведрина раздало
на пътник, странник и овчар!
Бъди все тъй гостоприемно
на звънки песни и крила,
с това дихание неземно,
с писукащите мътила!
РЕЗЕРВАТЪТ „СРЕБЪРНА”
Екатерина Йосифова
И макар че не вярвах, но видях този час:
Ляга жълта вода във очите на чаплите,
после въздухът спира, опрян на тръстиките,
всяка капка замира, всичко трепва и стихва,
водни кончета мъртво по веслата накацват,
бих могла да бера пеперуди и патици.
Но не искам, не искам, нищо чуждо не искам,
да не мръдна сега със въздишка и мисъл,
само зная едвам, че така е добре,
всичко трябва да спре, всичко знае да спре,
ще се уча от тях, по-различна не съм,
няма нищо за бързане, има знак, има звън…
Миг така или час – докогато от изток
синьо лъхне над нас коса сянка на птица.
И КАКВО, че пожълтяват ръцете ми
и изсъхна черешата, засадена при моето раждане?
Очаквам с радост
това, което още не е станало.
СРЕБЪРНА
Антония Маркова
Сребърна — сребърно слънце
легнало тук — на Земята...
Тихо до сухото пънче
свива спирала змията...
Жаби надуват балони,
щъркели с клюнове тракат —
своите зелени колони
спускат върбите нататък!
Косове свирят. Бял лебед
в синята приказка плува,
а пеликанът последен
птичата песен дочува —
важно разперва крилата,
шава в торбата му риба...
Горе - в небето, дъгата
цветни пътеки извива!
Сребърна — сребърно слънце...
СТАРО СЕЛО
СТАРО СЕЛО
Румяна Капинчева
Старо си, старо си, толкова старо,
колкото древната наша земя.
Може би хан да е сложил начало
с войните минал през стара река.
Старо си, старо като живота,
в който легендите песни редят.
Майчица как е остала сирота,
чедо погребала в дивия свят.
Мара била е девойката клета.
Радвала с хубост, усмивка добра.
Но сполетяла я участ несрета,
скот й посегнал да вземе честта.
И я зажалило цялото село.
Тежка разлъка вгорчила духа.
Стари и млади с наведено чело
с нейното име нарекли скръбта.
С нейното име нарекли земята,
дето попила младата кръв.
Споменът пали до днеска сърцата.
И староселчани свързва с невидима връв.
СТАРОСЕЛКИ
Василка Равалиева
Нежна песен се реди
в добруджанските ширини.
Пеят весели, засмени,
староселки пременени.
Пеят по полята,
пеят из нивята
за култура и прогрес,
пеят с радост, пеят с чест.
Пеят те юнашки песни,
с гласове добри, чудесни.
Често са и на естрадите,
та им се чудят младите.
Песни, радости ишум
днес ечат по всеки друм.
В Старо село сред селото
още се върти хорото.
И тогава стари, млади,
там играят без награди.
Има ли пък обичай,
там ще видиш вит кравай,
коледар напет с калпак,
лазарка със кукуряк.
Гъдулар със стар мерак
свири весело и в такт.
Не е скучно тук на село,
старото е подновено.
ТУТРАКАН
ТУТРАКАН
Иван Вазов
Име скромно и незнайно,
име славно тоя час –
Тутракан! Потръпвам тайно,
щом те изговоря аз.
Тутракан! О, епопея
на народната ни мощ,
вихрен устрем на идея
бляск светкавичен на нож!
Паметнико величави
на омраза и любов,
в наниза на наште слави
нова слава, лавър нов!
Име силно, кат клик бранен,
име – вечна гордост нам,
громко кат бой барабанен,
свято като песен в храм!
МОЙ РОДЕН КРАЙ
Бленика
Мой роден край, отново си пред мене
със свежите зелени равнини,
със дунава с вълните посребрени,
с безкрайните далечини.
И пътищата режат пак простора,
и гмуркат се в златистите жита,
зелено, златно, синьо – тука спорят
с червени нови къщи на ята.
И като приказна картина,
в една и съща рамка ограден,
животът с всяка следваща година
се ражда по-богат и обновен.
В огромни блокове събрана
земята тук огромна сила крий –
да боднеш камък, корен той ще хване,
с листа и цвят ще се покрий.
Лозята са протегнали редици
по всички хълмове и брегове,
като безбройна армия войници
в зелени дрехи, с остри щикове.
Заливат слънчогледи равнината
[край тях колата откога лети!]
с глава една до друга, с нимби златни –
като по старите икони сонм светци.
До пояс царевици ни обсаждат,
а другаде са те едва до колене.
Какви прекрасни хора тук се раждат
с души като това огромно ширине.
Като земята щедри и големи
поуката й взели са веднъж –
да дават много, за да вземат,
да бъдат като напоителния дъжд.
О, роден край, ти днеска приеми ме
с възторженото влюбено сърце –
в браздите ти неизброими
да бъда малко хвърлено зрънце!
Виж над житата как се вдига
и трепка сред простора син
самотна малка чучулига –
за теб тя пее в слънчевия ден!
ТУТРАКАН
Иван Лопков
Седнало на припек е градчето.
Сякаш е момче
И залисано в играта
то не сеща как
реката в ниското тече.
Тъй от векове минава,
тихо и с тържествен ек,
хора и събития пресява
към море – в път нелек.
Улиците на градчето слизат
любопитно до пристан и бряг.
Къщите като съседки мили
все приказват си до мрак.
Кораб спре и отпътува
и събудено за миг
малкото момче лудува
чуло неговия вик.
После тишина настава.
Спи в следобеда града.
Плисне дъжд и отминава.
Хвърля мрежи вечерта…
ТУТРАКАН
Любомир Бобевски
Лозята ти лозя са, що няма равни там,
градините ти плодни пренасят ни в Едем,
цветята ти красиви вред пръскат благодат,
щастлив е в тебе всеки – от беден до богат!
А Дунав тих излеко, чаровни тутракан,
целува те сърдечно, че с тебе е венчан,
догдето свят светува – под ясни небосвод
теб слънчо ще те води към слава и възход!
И улиците стръмни, скалистия ти бряг,
на Дунав бял вълните, в безспирен що са бяг,
и къщите ти стари, с чардаци и лози,
калдъръмите ти, троско що между тях пълзи,
чешмирите, чешмите и житний клас налян,
овчарите, кавалът, гласът мил вдъхновен
на младите жетварки всред летни пек и зной
възкръсват ни в душите чар – спомени безброй!
Аз гост ти бях за малко, от туй, що преживях,
сред твойта гостолюбност, щастлив премного бях
и с тежка, сладка мъка в орисан ден и час
настъпи с болка страшна разлъка между нас…
Далече бях от тебе, о хубав, гиздав град,
н спомням си с въздишка за твоя поглед рад,
за твоята усмивка и вихрата любов,
в кумир що те издигат и в огнен кръст Христов!
ТУТРАКАН
Симеон Манолов
Слава Богу, слава Вам,
Тутракай взят и я там!
Суворов
В този дълъг и плаващ залез
гледам гордата ти осанка.
Ти без стража заспиваш, пазен
от вечерната куца сянка
на един странен поет с весел нрав,
с генералски пагон и бързо стреме.
Навярно всеки си има град,
който някога ще превземе…
Думи, дето насън мълвя,
слушам в улиците ти стръмни.
Как ли вятър не те отвя
от ронливите твои хълми.
Влизам с мисли – войска
и разум – щит
във пулсиращото ти време.
И разбирам как бавно ти
и завинаги ме превземаш.
ТУТРАКАН – 1940
Ас. Каваев
Кой разкъса телените мрежи
и раздвижи млъкнали гори –
и накара изток да бележи
толкоз много слънчеви зари?
Кой потърси момински градини
и разведри алени цветя,
не видели двадесет години
нито капчица роса по тях?...
Кой раздвижи улици смълчани,
кой развърза свързани ръце –
кой обкичи домове печални
и погали смръзнало сърце?
Спри – не питай – а вдигни ръце си
да посрещнеш празника желан
и ще сетиш с буйний плам в сърце си
че е пак свободен – Тутракан!
ТУТРАКАН
Румяна Капинчева
От руините на забравената Трансмариска
славяните възстановили крепостта.
Подобно блясъка на перла чиста
изгряла славата отново на града.
Наричали го с имена различни.
Съдбата често мащеха била.
От набези и мор, събития трагични
със сетни сили срещал той деня.
Творили в него амфори грънчари.
Винарите ги пълнели с вина.
По пасищата тучни весели овчари
подкарвали с кавала ваклите стада.
Търговците кръстосвали царствата,
разказвали навред за Тутракан.
За девствения лес и за реката.
За този рай неземен и желан.
Но времето не знаело пощада...
Лъжичка слава- от падението две.
Отново руини. И робство. И забрава.
Познал е Тутракан през всички векове.
ВЕЧНИЯТ ТУТРАКАН
Румяна Капинчева
История превратна,
история непридвидима,
донесла слава знатна,
или съдба нещастна, сива.
На този град изстрадал, обругаван,
непощаден от ни едничка бран.
От кризи, мор, неотминаван.
На вечния като реката Тутракан
Пред този град окъпан от зората
дедите ни се клели с тез слова:
“Живота си вградихме и сърцата
да оцелява и пребъде крепостта”
Над този град легендите прелитат.
Застива в паметник възпят мига
И героични символи изплитат
трънливата пътека на града.
И ако славата му някога залезе,
забравата покрие дати, имена,
да вземем старите, рибарски мрежи
и изгрев нов да уловим от вечността
История превратна,
история непридвидима.
Донесла слава знатна
И гордост, че ни има!
ТУТРАКАН
Райна Ботева
Пред тебе златна Добруджа се шири
и Дунав като в приказка шуми…
На твоя бряг славянски богатири
са любили прабългарски моми.
И раждали се внуци и легенди
от корен як, от дързост и от плам.
Затуй навярно в изгрева си вгледан,
мой малък, но юначен Тутракан.
Над теб много мъка е валяла,
кръстосвали се злите ветрове…
Но твоето сърце е отстояло
и растели рибарски синове.
И раждали се внуци и легенди
от корен як, от дързост и от плам.
Затуй навярно в изгрева си вгледан,
мой малък, но юначен Тутракан!
Пред тебе китна Добруджа се стеле
и Дунав пълноводен среща май…
А хората към бъдното поели,
прославят с обич бащиния край.
И нека флагът ален да се вее
до българския – родния трицвет!
И внуците щастливи да живеят,
щом носят знаме, пламък и завет!
ТУТРАКАН – СЪДБАТА МИ!
Иван Грънчаров
Какво е Тутракан за мен?
Това е моята съдба…
И ручеи, забързани
към Дунава.
И дъх на цъфнала липа.
И розовата дуда
в двора ни.
Любов тъй братска
към сестричето…
И майчини сълзи
нестихващи.
И бащини очи – отворени
към чудните неща
в живота ни.
И Вазовия блясък
в небе изстрелян,
понесъл тътена
до днешний ден…
Това е Тутракан за мен
съдбата ми!
ПЕСЕН ЗА ТУТРАКАН
Димитър Спасов
Край Дунав бял, като титан
стоиш ти наш обичан град.
Красив и славен, Тутракан,
от векове, а вечно млад!
Тук войните на Аспарух
видели своя кът – мечта.
И те със труд и боен дух
засели златните жита.
Тутракан, Тутракан,
твоето име
грей в победни знамена.
В подвизи неизброими
и във чудна бъднина!
Край теб Суворов водил бран.
Ехтяло руското „Ура!”.
На свободата, Тутракан,
ти бил си пъвата зора.
И днес, от слънцето облян,
растеш, ти наш обичан град.
Красив и славен Тутракан,
от векове, а вечно млад!
Тутракан, Тутракан,
твоето име
грей в победни знамена!
ПРЕД ТУТРАКАН
Веса Паспалева
Пред Тутракан славно
гърмят барабани,
пристигат войските крилати,
станете, герои!
Над Добруджа рабна
развихри крила свободата!
От вашия подвиг
духът си калихме,
израстнахме бодри и силни
затуй радостта ни
сега не притихва,
приижда в потоци обилни!
Звезда звездочела
над Добруджа равна
навеки свободно ще грее.
Станете, герои!
Над Тутракан славно
трибагреник гордо се вее!
1940
ТУТРАКАНКА
Методи Христов
Музика Михаил Шопов
И до днес не знае никой,
как във стари времена,
момък някакъв нарекъл
лодка с име на жена.
Тутраканка,
Тутраканка!
Лодка с обич и мечти!
Добруджанка,
добруджанка
по моретата лети!
Може би една девойка
е погалил с ръце
и вградил във свойта лодка
любещото си сърце.
Има тайни неразкрити
Кой ли знае где е тя?
Но защо и днес се пее
за девойка песента.
Тутраканка,
Тутраканка!
Лодка с обич и мечти!
Добруджанка,
добруджанка
по моретата лети!
ПЕСЕН ЗА ГРАДОВЕТЕ-ПОБРАТИМИ
Е. Хаят
Музика А. Бец
Платноходка рибарска чайка с крилото си гали.
На герба житния клас мира и труда прославя.
О, Тутракан, оглеждащ се във водите на Дунав,
хора прекрасни в тебе живеят.
Над скалите се извисява крепост стара.
Шуми между скалите буйната река.
Колко е далеко от нас България.
И колко тя е близка.
Шумът на кестените послуша в крепостта стара.
Слънцето на герба излъчва своята сияйна светлина.
И пенестия Смотрич пее „Добре дошли, братушки”,
градът мой слънчев в майска зеленина облечен.
Не ще се разкъса дружбата вярна и чиста
в съдбата на народите и на страните.
Стана Подолие вярна сестра на Силистра,
на Каменец брат е в България Тутракан.
МЕДЕНИЯТ ТОП
Методи Христов
Грамаден топ, от мед направен,
стои като войник прославен.
Тук битки нявга са ехтели,
загивали са хора смели.
Разтърсвали с „ура“ гората
и с гръм донесли свободата.
Сега е тих, немее топът.
Ни хорска глъч, ни конски тропот.
Където битки са гърмели,
гугукат две гугутки бели.
ЦАР САМУИЛ
СЕЛО ЦАР САМУИЛ
Цоньо Неделкин
С роден пресен дъх на беленина
и на жълти дюли в есента
ти ме зърна през оназ година
към годините на младостта.
Крачех в равнината позлатена
и отрупана с обилен плод
със душа добра, обогатена,
слян докрай с работния народ.
И ми беше драго, че живея
сред такъв необозрим простор,
где от добродетели светлее
всеки благ, открит човешки взор.
И сега, когато пак се връщам,
през годините към теб назад
както някога аз ставам същия
– бодър, вдъхновен и млад!
ЯСТРЕБНА
СЕЛО ЯСТРЕБНА
Стефан Калев
Ястребна –
пресъхнал корен на къщурки,
ястреб ли е в твойте сънища заничал,
ястреб ли е пуснал корена си тука,
че си овдовяла, че си елегична!?...
Че прозорци – вече ослепели зеят,
и пътечки с бурен и с трева се борят.
Ако няма нейде да висят жалейки,
няма и да зная, че живеят хора…
Кой те е прежалил, как те е орисал? –
бравите се неми от печал и старост,
всичко ми напомня орис на вдовица –
даже куче няма, за да ми се скара.
Ястребна – старица клекнала в тревата.
Покриви – с комини пръснати в небето.
Само нощем влиза необязден вятър,
за да си завърже и седлай конете.
Портичките – вечно с пътя на раздумка,
но прегръщат вятър. Клоните се кръстят!
Тихо е – листата нещо си шушукат,
кланят се и молят за грижовни пръсти.
Моля се и аз. Но кой, защо да викам,
щом задъхан плач на вятъра се носи
и не идва никой,
и не идва никой.
И ми става страшно, че си гроб без кости!
