СТАНЕВА, ДАФИНКА

Дафинка Станева е родена на 15 ноем. 1957 г. в Пловдив. Завършва ПМГ „Климент Охридски” - Силистра и Филологическия факултет на ШУ„Епископ Константин Преславски”. От 1979 г. живее в с.Кайнарджа, област Силистра. Била е учителка по български език и литература в ОУ „Черноризец Храбър” – с. Кайнарджа, председател на Общинския съвет, зам.-кмет на Община Кайнарджа, уредник в Мемориалния комплекс, посветен на Кючуккайнарджанския мирен договор от 1774 г. между Русия и Турция. Краевед, изследвал историята на редица селища, публицист, литературен критик, преводач от руски език. Сътрудник на в.„Земя”, „Новият Пулс”„Словото днес” „Русия днес”, на местния периодичен печат. Печата в сп.“Везни“, в руското литературно списание ”Молодая гвардия”, в латвийското списание ”Настоящее время”(гр. Рига). Член на СБП и на Съюза на писателите на Русия, лауреат на литературните награди „А.С.Грибоедов”, „М.Ю.Лермонтов“, както и на български награди за поезия.

БИБЛИОГРАФИЯ:

Болгарская рапсодия. - Москва, 2010 . - 237 с. : с ил.

Брегове на самотата. - Силистра, 2012 . - 120 с.

В плен на любовта: Поезия / Билал Адилов; прев. Дафинка Станева. – София, 2015. – 109 с.

Дар от крилете на Икар. - Силистра, 2006 . - 80 с.

Душа на кръстопът. – София, 2007. – 112 с.

История на Народно читалище "Родина-1941" - с. Голеш, Силистренско. / Дафинка Станева, Миневер Осман. – Силистра, 2021. - 196 с. : с ил.

История на село Войново, Силистренско. - Силистра, 2019 . - 244 с. : с ил., табл.

Община Кайнарджа - минало и настояще: Исторически справочник. - Силистра, 2017 . - 290 с. : с ил.

СТИХОТВОРЕНИЯ

АВТОБИОГРАФИЧНО

Детство на подплашено врабче
във гнездо под ветровита стряха.
Младост - небосвод непомрачен -
обич и звезди тъй близки бяха.

Зрелост - преоткрити брегове,
бродене по залезни градини.
А светът не спира да зове -
сякаш не живот, а миг е минал…

ЗАВРЪЩАНЕ В РОДНАТА КЪЩА

Свидетел ням на жмичките безкрайни
и мъдро скътал детските ми тайни,
домът ми роден днеска сам се крие
сред диви сливи, повет и коприва.

И милостиви дъждове го мият,
а зимата го храни с бяло мливо.
Поспряла миг житейската совалка,
съм свърнала от пътя си за малко

и гледам мълком тази тъжна жмичка,
на влюбено семейство лястовички,
които винаги се връщат и намират
под стряхата ми родна своя диря.

И пърхат в мене спомените живи
за мигове и тъжни, и щастливи.
И облажавам птичето семейство,
което у дома свещенодейства.

Стоя на двора - чужда, непозната,
разперва смутните криле вината,
че чаканата лястовица бяла,
в незнаен ден и час е прелетяла
над моя роден дом до болка свиден,
но мен ме нямало, за да я видя.

ТАНЦ С БЪДНОТО

Танцувам с внучката.
Сами сме в цялата Вселена -
аз, тя и музиката вдъхновена.
Летим. И в танца ни с детето
докосваме се мигом до небето.
Това е танц на обич, радост, порив
да се издигнеш като птиците в простора.
И да превърнеш лудото въртене
в мечта и в опит за летене.
Детето смее се. На мен душата ми ликува -
минута-две аз с бъдното танцувам.

СНЯГ

Сняг тихо на земята пада
с патриархална простота.
Той иде тук като пощада
за дребната ни суета.

Той иде пак, за да събуди
надеждата за чистота.
И с приказното бяло чудо
възражда кротко радостта.

Приел небесната награда,
по детски светъл е светът.
Сняг тихо на земята пада -
в мен бели мисли пак кръжат.

МЪЖЕТЕ БЪЛГАРСКИ

Те можеха да покорят Балкана,
за вяра да увиснат на въже.
В зандани да умрат от люти рани,
но да останат! Български мъже!

Те можеха по шипченски редути
да легнат в общ и неоплакан гроб.
Те можеха в сюблимните минути
да паднат в бой „На нож!, а не в окоп.

На Еверест без кислород да стигнат,
като Манол да литнат в звезден час.
И Токио, и Рим за „бис” да вдигнат
с космическия си неистов бас.

А днес отново - свидни гурбетчии
с несвикнала на битки мъжка длан,
продават по световните сергии
за грош Джонатанасовски талант.

Левенти български! Къде да бродя,
да ви открия в паметния час,
когато тръгвате на бунт и за свобода,
та знаме да ушия аз за вас?

МАЙСКА ТЪГА

Майски дъжд вилня по харамийски -
листи брули, къса си божур.
После слънце светъл вир разплиска,
белна облак в прания лазур.

Сватбите си птици продължиха
в дървесата - цели в изумруд.
Но защо със росни стъпки, тихо
се промъква в мен неясен смут?

Може би, защото отминава,
както май, човешкият цъфтеж.
Или пък ме дави незабрава
и родил се под дъга копнеж?

Будят те тревогата позната -
горестта ме хваща в своя плен.
И разбирам - може и тъгата
да се облече във цвят зелен.