ЕНЧЕВ, ЕНЧО

Енчо Енчев е роден на 5 окт. 1945 в с. Певец, Търговищко. Завършил е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Професионален журналист – кореспондент на БТА за Силистренски регион, главен редактор на в. „Силистренска трибуна”, „Нова Силистренска трибуна”. Председател на Дружеството на СБЖ в Силистра до 1999 г. Публицист и писател. Член на СБП. Автор на първата „Силистренска енциклопедия”. Сътрудник на националния и на местния периодичен печат. Кавалер на два ордена „Кирил и Методий” – втора и трета степен. Носител на почетна значка „Златно перо” на СБЖ. С множество литературни награди - „Южна пролет”, „Хасково – 1977” и др.

БИБЛИОГРАФИЯ:

Добруджанци се смеят : В 3 кн. / Худ. Доньо Донев . - Силистра, 2003, 2008, 2015 . - с ил.

Живот на длан / Любен Антонов, Енчо Енчев. – Силистра, 2006, 2008.: с ил.

Заселници в синята утрин. - София, 1982 . - 80 с.: с ил.

Извън ефира... : От първо лице единствено число... От изворите на паметта / Любен Антонов, Енчо Енчев. – Силистра, 2006. – 129 с. : с ил.

Лиричен дом : Стихотворения. - Силистра, 2010 . - 132 с.

Любопитна Силистра / Енчо Енчев, Любен Антонов . - Силистра , 1986, 2002

На път за Рая: Стихотворения и поеми. – София, 2015. – 122 с.

Не казвай сбогом : Худ. публицистика. – София, 1986 . - 148 с.

Път през годините. – Калипетрово, 1979. – 31 с.

Силистренска енциклопедия. - Силистра, 2004 , 2008 . - с портр.

СТИХОТВОРЕНИЯ

ГРАДЧЕ

На дните житието си записвам,
стоя на хълма, вече не пътувам,
зад мен е Добруджа, пред мен Силистра,
прекрасна с диадемата на Дунав.

Там долу е животът ми събран
и все такъв, какъвто съм го искал,
с най-милите ми хора преживян…
Дано и те така да си го мислят.

Надеждите ми скитници не са,
човек щом нейде спре да остане,
там се случват всички чудеса,
а пък макар и в сънищата само.

В гнездо от небеса и самота,
забравено, а с ранга на държава,
градчето все тъгува за света,
светът е тъжен, че го познава.

Като Ню Йорк сред равното поле
то се въздига в чувствата ни скромни,
това е блян, ала така поне
по-сигурно е, че ще го запомним.

Животът ми на речния завой
с градчето все взаимно се подпират.
Изчезва някой…И се знае кой…
Животи за подпори се намират.

И пазиме го тъй за вечността,
а то ни дава своята отплата-
да ни отваря райската врата
по пътя към душата на земята.

БОХЕМ

Бохемът е човек-щурец,
дарен с безгрижие от Бога,
ту е с осанка на мъдрец,
ту просяк е до изнемога.

С душата на аристократ
той щедро през света пътува,
с два лева приказно богат
и ни продава, и купува.

Изтрива песента му грях,
разваля черната магия,
той само може чужди страх
с усмивка блага да изпие.

Бохемът е човек-мечта.
тъй искаме да сме дарени,
но в праведната суета
от него все сме отделени.

Уж иде сговорчиво с нас
в благоприличните ни къщи,
но тих и неподвластен глас
все в свободата му го връща.

Животът - цигански романс
душата му сред нас пилее,
ала бохемът няма шанс
у някого да оцелее.

И нейде в утро незовано,
край странно тихата му маса,
остава музиката само
и рой щурци - да я разнасят.

ДНЕС

I.

Нима за цял живот не се научих
през тия тихи ниви да вървя
и все ли ще съм извънреден случай
в кръга на отмалелите поля.

Нима не чувства никой, че земята,
като до смърт преуморен орач,
изпитва страх дори от семената
и търси ласки тайнствени по здрач.

Да беше до сърце - да се разкъсам,
да беше до любов - да изгоря,
но аз не виждам този порив късен
в какво достойнство да пресътворя.

Да беше кон - товара ще й взема,
да беше облак - ще и бъда дъжд,
но как от всички мога да отнема
гладът и ненаситен, и могъщ.

И види се правата на човека
отново трябва пак да наруша -
навлизам сам в защитата и нека
си мислите, че себе си теша.

II

Добра земя е Добруджа. И златна.
И гробница на древни стремена.
Предоверен на всяка дума знатна
прескачам тези вехти времена.

И искам аз да чувствам равнината
и в този миг като небесен дар,
като жадуван празник за душата,
невписан още в никой календар.

Насилвана, поробвана желана,
владяна от слепци и храбреци,
тя ни е нужна не като прехрана
и не за да отглеждаме светци.

А за да учим всеки неин жител
защо и воин в нейния ескорт,
защо Силистра е света обител,
издигната като граничен форт.

Защо и под прозорците си седнал
в чужбина пада погледът му тих
и мисълта му става странно бледна
и недостойна даже и за стих.

Да разбере, че тя не е длъжница,
проспала в леност много векове,
че тя на обичта е първа жрица -
към нея сме с безбройни дългове.

Че даже миг, подхвърлен като топка
от богоравна и надменна сплав,
не чезне като звън от детска хлопка,
а става на деня и срам и нрав.

И колкото да се пилеем в грижи,
сред свади и имуществен грабеж
на времето сеизмографът движи
писеца си чрез нашия вървеж.

ДЮЛЯ

Наближават снеговете,
времето изстина,
а пък гледам нещо свети
в голата градина.

Дюля грейнала на клона,
сякаш дъх от юли,
хуквам вятъра да гоня
да не я отбрули.

Боже, тъй е надалече
лятната надежда,
че я бях забравил вече
точно как изглежда.

И сега очи съм вперил
в тази златна дюля,
сякаш съм човек, намерил
сух кибрит сред буря.

Стълба взех, да я докосна
и да я погаля,
имах силата на Господ
слънце да запаля.

Нейде в този миг върховен
зимата се слиса,
сам се надарих със спомен,
че не съм отписан.

Че искрицата не губя
в мен за по-нататък,
че животът ми е хубав,
нищо че е кратък…

Плод самотен се отрони
тихо и без вопли,
падна дюлята от клона,
но не спря да топли.

ЕНЬОВДЕН

Ой, Еньо, Еньо…Пука се зората,
различен свят - наяве и на сън,
днес Господ е открехнал небесата
и сякаш чудо е изсипал вън.

Не мрази никой, всички се обичат,
езичник е денят, но е вълшебник,
момите за треви лечебни тичат,
а те и без тревите са лечебни.

Могъщ е всеки и макар за миг
се чувства самодържец на простора,
той Еньовден и с туй си е велик -
че прави богове от земни хора.

Искри животът, лятото кълни,
в душите само безметежност зрее
и кой не иска земните си дни
в едно безкрайно лято да живее.

Но мен ме няма в рая на полето,
където страст и луда радост блика,
защото аз по орис съм момчето,
днес дето тръгва зимата да вика.

Омайват ме - дано изгубя път,
наливат ми - дано да съм без спомен,
но даже всички Еньовци да спрат
животът все е с четири сезона.

Дори да се откажа, всеки ден
прилежно ни отмятат в досието,
добре е да го знаете от мен -
не можем да измамим битието.

„О, каскънджийо…” Все това го чувам,
а аз отдавна вече съм готов,
от край докрай света да излекувам
и да го разболея от любов.

ДУНАВ

Като сребърна тънка игла се забива във вените Дунав
и оттука нататък надолу кръвта ни потича,
а брегът е осеян с дълго преносени думи,
дето всеки, дано му олекне, все тук е изричал.

Кротка радост снове и в ловците на патици случили,
и в моряците речни, когато не са уморени,
тук единствен глупакът се смей в изповедните нощи -
само тялото може от него реката да вземе.

Паметта на водата е къса, но тя ни оставя
шепи пясък златист сред лагуните на бреговете,
той шуми през ръцете и толкова много прилича
на слънцето, дето и в хляба, и в зърното свети.

И се сливат душите и талвега бързотечен,
от безкрайна надежда е цялото време превзето,
че един ден реката завинаги тук ще остане
и че някой от нас вместо нея ще стигне морето.

ДОБРУДЖА

Равна си, тиха си като постеля,
като небе си безбрежна на кръст,
тебе и с камъни да те застелят,
злато ще ражда пак шепата пръст.

Силна си като вик първороден
и като скитник богата с любов,
като сеяч с клас на шапка забоден
слънцето пръска над теб благослов.

Кротка си ти, но изхрани онази
впита в Балкана хайдушка следа,
Дунав да свърши, сърцето ти пази,
шепа хайдушка ранена вода.

Една легенда за теб не стига,
къс е за обич един живот,
в който и мъртвата птица се вдига -
крило от песен над този свод.

Тайна оставаш в зърно посято,
зов си, превел през простора й сляп,
ти си всевечното българско лято,
дало и днес на софрите ни хляб.

ВИНО

Когато младо вино нахлуе в млада кръв,
душата на човека се пълна с луда стръв,
за хиляди победи той точи своя меч,
вълшебствата са близо, а разумът далеч.

Когато зряло вино се влее в зряла кръв,
човекът непременно не ще да бъде пръв,
той бавно преминава в по-кротък легион,
душата е доволна да има хляб и дом.

Когато мъдро вино затопли мъдра кръв,
човек доплита вече житейската си връв.
Какъв живот ми искаш ? – сам Господ го зове.
Той кротко му отвръща : - Такъв, какъвто е.

Когато сетно вино по устните тече,
човекът се завръща и става пак момче.
Но странно – тази чаша съвсем не му горчи....
Винарната се стапя в две хубави очи.