ЕНЧЕВА, ГАЛИНА

Галина Енчева (21 септ.1965, Кубрат – 10 септ. 2017, Силистра). Завършила е СУ „Св. Климент Охридски”, специалност „Право” . Работила е като съдия в Кубрат, Тутракан и Силистра.

БИБЛИОГРАФИЯ

Временни убежища. – София, 2000. – 55 с. : с ил.

СТИХОТВОРЕНИЯ

ЛАЗАРОВДЕН

Нямам млади ръце
и е стара душата ми.
Лазарина се казвам,
няма как да ме знаете.

Пекох хляба нощес,
после виното сложих,
знамената уших,
цяла вечност се молех,

да се върнат момчетата
с бели ризи от тъмното
и да сложат на масата
кръста, ножа и виното.

И да пият до съмване,
да се молят и плачат,
тази чаша с отровата,
да отмине земята ни...

Нямам млади ръце
и е стара душата ми.
Аз съм част от България,
аз съм всъщност земята й...

НОЩ

Тази циганка черна – Нощта,
е отново на прага ми, боса.
Тя не иска да бъде сама
и безсъние нечие проси.

Със разплетени властно коси
и в косите с забодена роза,
ня ме грабва в царството си,
дето сънища само кръстосват.

И от старата черна торба
разпиляват се шепа звездици
и изгрява Луната добра
като дървена, бяла лъжица.

Аз ѝ давам от свойта софра
туй, което денят ми е носил,
а когато се пукне зора,
ставам циганка – щедра и боса.
***

СЛЕД ВСЕКИ ГРАД ОСТАВА НЕЩО,
като звучене на камбана...
И знам, че вече нямам време
за рани и желания,
за санаториум,
вечерно-синьо,
тромпети,
древен вятър,
мъже с чела от черно вино,
камбани и мълчания...
***

ЖИВОТЪТ СИ ГО ПРЕКОСЯВАМ
както търкулнато мънисто.
Това, което е във мен,
не стига праг,
не знам какво е,
но е чисто.
***

ЗАТВОРИХ И ПОСЛЕДНАТА ВРАТА,
събрах ключетата
и ги захвърлих във водата.
Избрах усмивката,
която ми отива,
и заплаках....