Преди много, много години в едно малко село живеело едно щастливо семейство - майка, баща и дъщеря. Живеели добре - в мир и разбирателство. Момичето било хем красиво, хем добро и много работливо. То помагало, както на майка си в домакинската работа, така и на баща си в отглеждането на животните.
Но един ден бащата се разболял. Девойката и майката извикали лекар, но той не помогнал. Чули за един билкар от съседното село. Отишли при него. Той им дал билкова отвара в едно стъклено шишенце и казал:
- Дайте на болния да пие три пъти. Той ще заспи и ще спи три дни и три нощи.
Прибрали се и майката дала от отварата на бащата. Пил още два пъти, но не се почувствал добре. Вечерта заспал и спал непробудно. Изминала и третата нощ, но бащата продължавал да спи.. Много отчаяни и изтощени, след три безсънни нощи, майката и момичето неусетно заспали. И тогава сънували един и същи сън. Една стара жена им казала, че в планината до селото, в една пещера, има вълшебно менче. В пещерата има водопад, от който трябва да напълнят менчето и с водата да наплискат лицето, ръцете и нозете на болния мъж. Но за да се случи чудото, човекът, който ще отиде за менчето, трябва да е сам и да мълчи по целия път. И да се върне преди залез слънце.
Майка и дъщеря си разказали сънуваното.
- Дъще, това е знак от съдбата…
- Майчице, аз съм готова да тръгна - прекъснало я девойчето. - Ти остани вкъщи, изтощена си, аз ще вървя по-бързо.
Майката останала при бащата, а дъщерята се отправила към пещерата. Вървяла без да спира и към обяд стигнала планината. Поела по една пътека, лутала се из шубраците, но дори не изохквала. Най-сетне открила пещерата, взела менчето, напълнила го с вода от водопада, както заръчала старицата, и тръгнала обратно към дома. Слънцето вече преваляло пладне.
Като се прибрала, наплискала лицето на баща си, измила ръцете и нозете му с водата от менчето. Изведнъж той отворил очи и се изправил. Бил напълно здрав.
Какво се е случило? Защо сте така учудени? А това менче отде е? - адавал въпроси бащата, сякаш нищо не се е случило.
Майката и дъщерята заразказвали една през друга. След това се прегърнали и заживели още по-щастливи отпреди.
А менчето стояло на видно място в стаята и им се радвало.

Борислава Величкова Атанасова
Vа клас, СУ „Йордан Йовков“
гр. Тутракан