Партений Павлович /1695, Силистра - 1760, Сремски Карловац, Австрия/.
Голям южнославянски и български книжовник, оставил дълбоки следи в духовната история на народа ни през XVIII век. С цялата си богата и обширна религиозно-проповедническа, обществено-политическа и творческо-книжовна дейност той утвърждава българщината и дружбата между славянските народи. В неспокойния си живот е обиколил целия Балкански полуостров и Централна Европа, преминава през различни нива на църковната йерархия и през 1751 г. е ръкоположен за епископ на Карловацката архиепископия. Получава високо за времето си образование, владеел е 9 езика. Най-значителното му произведение е неговата "Автобиография", написана през 1757 г. Изявява се като новатор в поетичния и повествователния жанр, той е първият български светски поет. Явява се предшественик на Софроний Врачански, внушава на своите съвременници, че за да се победи поробителя са нужни обединените усилия на всички християнски народи. Политическият му идеал е освобождението на българи и сърби, за което свързва надеждите си с Русия. Автор е на "Ода за Петър I" и "Песен за Русия", превел е на български много църковни книги, запазени са негови писма до руската императрица Елисавета Петровна. С целия си живот и творчество се утвърждава като пламенен патриот и ярък будител на народностното съзнание. Той е един от великите силистренци на всички времена.

Рашко (Райко) Блъсков /1819, Клисура - 1884/
Поканен е за учител в разположеното над Силистра село Калипетрово през 1850 г. Става основоположник на местното училище, първото училище с името на Кирил и Методий в България. Учителства и в Силистра 1856 г. Ревностен и последователен борец за църковна независимост. Основен противник на гръцкия владика Дионисий в Силистренския край и организатор на населението за премахването на гръцката духовна зависимост. Още през 1853 г.тръгват към българските села първите негови ученици-учители, подготвени в неговото училище. Разочарован от силистренските първенци и договарянето им с гръцкия владика Дионисий за изгонването му срещу благословия за изграждането на българска църква, през 1860 година напуска Силистра и се отдава на книжовна и издателска дейност в Букурещ, Болград, Плоещ и Гюргево. Баща на шестима синове /Андрей, Владимир, Димитър, Илия, Стефан и Христо/. Синът му Илия Р. Блъсков известно време е учител в с. Айдемир, Силистренско. Автор е на значително по обем оригинално и преводно творчество с педагогическа насоченост. Написва автобиографията си, издадена от сина му Илия Р. Блъсков през 1901 г.

Сава Доброплодни /1820, Сливен - 1894, София/
Виден български възрожденски деец, книжовник, педагог, театрален деец, общественик, реформатор в просветното дело и борец за църковна независимост. В Силистра той пребивава като учител от 1870 до 1872 г., поканен от местните първенци "да тури ред в училищата". Създател на едно от първите български читалища с името "Надежда" /1870/. С името му се свързва борбата за самостоятелна българска църква, той е делегатът на силистренци на Първия български църковен народен събор в Цариград /1871/. Родоначалник е на театралното дело в Силистра с постановката "Многострадалната Геновева" /1870/, създава първото в България театрално дружество "Деятел", името му е сред създателите на женско сдружение в града. Сава Доброплодни е учителствал в Тулча/1864-1869/ и Кюстенджа/1872-1875/ в Северна Добруджа. През 1865 г по време на учителстването си в Добруджа написва и издава в Болград "Кратко здравословие или уроци, за да вардим здравето си". След Освобождението е приет за дописен член на БДК /дн. Българска академия на науките/, а от 1884 г. за почетен член.

Гено Чолаков (1834, Русе – 1905, Силистра)
Най-ярката фигура в борбата на силистренци за национална, политическа и църковна независимост. Идва в Силистра през 1884г. да учи занаят при вуйчо си, известния местен първенец Ради Тодоров. Застава начело на младите в града, поддържа връзки с Раковски, Левски, Филип Тотю, Стефан Караджа. Оглавява борбата за църковна независимост и българско училище, което му коства затвор в Цариград. Председател е на местния революционен комитет, но подготвяното от него въстание през 1876 г. тук не успява да избухне. В навечерието на Освобождението го заточват в Балъкесир /Мала Азия/, откъдето излиза след подписването на мира в Сан Стефано. След Освобождението два мандата заема кметския стол на Силистра 1879/81 и 1884/86г. Представител на силистренци в Учредителното и Първото Велико народно събрание в Търново 1879г. Участва в бунта на русофилите през 1887г. и лежи една година в затвора в Стара Загора. Излиза след амнистия през 1888 година. Умира в пълна мизерия през 1905 г.

Янко Тодоров (Я. Т. Греков) (1838-1914)
Учител, участник в националноосвободителното движение. Роден е в гр. Сопот. Завършва взаимното училище в родния си град. Продължава учението си в класното училище в Сопот с главен учител Йордан Ненов. Учителства във Враня, Калофер и Свищов. От 1863 до 1865 е условен в близкото до Силистра с. Калипетрово, където издига авторитета на училището, за да го определи Тодор Пеев като по-уредено от градското. През 1869 силистренската община го условя за взаимен учител. Броят на учениците бързо достига до 200. След конфликт с архимандрит Кирил и Сава Доброплодни той е принуден да напусне града (1870). Назначен е в с. Алмалий (село в Северна Добруджа, близо до града). Тук престоява само една година (до 1871). Причината е същата. Отстранен от архимандрит Кирил, заради дописка във в. „Македония” срещу Сава Доброплодни. Учителства в родния си град Сопот, където се включва в революционната организация на В. Левски, след това в Оряхово. През 1875 е заподозрян от властта, че е „намесен в появилото се бунтарство”. Затворен е във Видин, но скоро е освободен, защото не се доказва вината му. Завръща се отново в Оряхово. След разгрома на Ботевата чета лежи в затворите във Видин и в Русе заедно със Стоян Заимов. Излиза от затвора с осакатена ръка. През 1877 отново е учител в Силистра, работейки до пенсионирането си. Автор на първото изследване за историята на образованието в Силистра през Възраждането.

поп Христо Черковналиев (1834-1889, с. Калипетрово, Силистренско)
Най-арката личност на с. Калипетрово през втората половина на XIX в. Ученик на Рашко Илиев Блъсков. Когато учителят е прогонен от турците, неговото място заема ученикът. От 1864 година става свещеник. Оглавява революционния комитет, заедно с Гено Чолаков подкрепят, посрещат и изпращат за Влашко народни борци. Един от щедрите спомоществователи и сам издател на книжнина. През 1869г. издава в Русе книга „Азаил и неблагодарний селянин”, издава я втори път през следващата година, като към нея е прибавена песента „Грозданка”. Доживява Освобождението и се включва усърдно в уредбата на новата държава. Депутат е на Учредителното и Първото Велико народно събрание, неговият подпис стои под Търновската конституция от 1879 г. В историята на възрожденските борби винаги и напълно заслужено е поставян редом със силистренските първенци и радетели на българщината.

Тодор Пеев /1842, Етрополе -1904, София/
Учител, борец за национално освобождение, съратник на Васил Левски. Ученик на етрополския даскал Димитър Дидов и Сава Филаретов, учи и във френския католически колеж Бебек в Цариград. По препоръка на френския мисионер Боре е назначен за учител в Силистра в 1865 г. Продължава и укрепва създаденото от предшественика му Милан Кънчев класно училище. Прави смели преобразования, усъвършенства обучението по френски език, броят на учениците се увеличава над 250 души. Устройва училища в селата наоколо, среща се и обучава учителите им. По негово време се взема решение за изграждането на окръжно училище и само първата подписка в града дала 30 000 гроша. Пеев възкликва, че по-щедро население за учението няма по цяло Българско. Застава начело и на борбата с гръцкото духовенство и си спечелва много врагове. Напуска Силистра през 1867 г. След Силистра той става член на БРЦК в Букурещ, участва в подготовката на Старозагорското и Априлското въстание. След Освобождението е окръжен началник в много градове. Дописен от /1882/ и редовен /1884/ член на БКД /дн. БАН/. Автор е на първата оригинална българска драма „Фудулекску, прокопцаният зет на хаджи Стефания”, написана в 1876 и издадена през 1976 г. Пеев се самоубива в София през 1904 г.

Евлампия Стоева /3 март 1834, Копривщица – 1908/
Парашкева, това е светското й име, израства в семейството на будния копривщенец Стою Векилов. В родния си град завършва основно образование, учи при известния наш учител, книжовник и общественик Найден Геров. На 14 години родителите й я изпращат в Сопотския манастир, където учи още няколко години. Тук приема монашеския сан през 1855 година, като сменя светското си име с Евлампия. През 1861 година е назначена за учителка в родния си град. където учителства до края на учебната 1867/68 година. Следващата учебна година по покана на общината във Враца е учителка там.
Създадената през 1860 година в Силистра българска община прави всичко необходимо за развитието на българското училище в града. Учениците-момчета са над 200. Но възниква необходимостта и от девическо училище. Силистренци се обръщат към големия просветен деец и книгоиздател Христо Г. Данов от Пловдив, който им препоръчва за учителка Евлампия Стоева от Копривщица. Представят я на членовете на общината и те подписват с нея „съгласително" на 26 октомври. В Силистра тя пристига на 1 октомври 1869 година. Като първа жена-учителка в града, тя трябва да се пребори с инерцията и остарялото мислене на много граждани. Евлампия се проявява като сериозна и упорита и спечелва на своя страна дейците на българската община и будната българска общественост. В девическото училище прилага взаимоучителната метода, която усвоява от своя учител и вдъхновител Найден Геров. Обучението в клас се провежда от учителката посредством няколко помощнички, подбрани между по-възрастните и подготвени ученички. Програмата е съставена с помощта на класния учител Антон Кесяков, който е неин съгражданин, също учител в Силистра.
Благодарение на своята всеотдайност, типична за нашите възрожденски учители. Евлампия Стоева си спечелва заслужен авторитет. През лятото тя поставя началото на неделните училища за по-големите момичета и жени. Не остава настрана и от революционните тежнения на епохата. В Букурещ поддържа връзки с Васил Левски, Любен Каравелов, пренася в Силистра и предава на Гено Чолаков „Устав на Българския централен революционен комитет . След трите учебни години, които учителства в Силистра, Евлампия Стоева заминава за Русе, а след това за Копривщица, където работи още 16 години. При подготовката на Априлското въстание по предложение на Тодор Каблешков тя ушива знамето на въстаниците в Копривщица. Умира на 28 февруари 1908 година.

Диоген Вичев (1874-1962)
„Бай Диоген”, „Дядо Диоген” или просто „библиотекарят” – така силистренци наричат с уважение и обич човека, отдал на книгата, на нейното съхранение и разпространение шестдесет години от живота си. Силистренската библиотека може само да се гордее, че е имала такъв всеотдаен и дори жертвал се за книгите библиотекар. Библиотекар с главно „Б”. И затова още прежине той се ползва с любовта на своите съграждани.
Диоген Вичев е роден на 14 февруари 1874 г. в Силистра. Семейството му е основният фактор за израстването му като патриот и човек с висок граждански морал. Коренът му е от с. Драгоево, Шуменско, известно с непокорния дух на българите.
Диоген Вичев завършва силистренското педагогическо училище, учи още две години в Пловдив, а след това във военното училище в София. През 1887 година става уредник на общинската библиотека. Намира истинското си призвание, истинското си място сред книгите. Полага много усилия за подреждането на малкото книги и големия брой вестници и списания. През 1907 г. му предлагат да поеме библиотеката при градското читалище „Доростол”. Започва дългият път на изключителната му народополезна дейност. За 50 години читалищната библиотека става негов дом. Подпомогнат от читалищното ръководство, той се стреми да набави най-доброто, най-актуалното и да го препоръча но колкото се може повече читатели. През 1911 г. завършва библиотечен курс.
Особена заслуга на живота му е спасяването на българските книги след анексирането на Силистра от Румъния и масовите погроми над всичко българско. В периода 1913 – 1924 год. съхраняването на българските книги става негова лична съдба. когато се узаконява Българското културно общество. Диоген Вичев крие книгите по тавани, мазета и житарски складове и се грижи да не се похабят и изчезнат.
Диоген Вичев работи като библиотекар до 1950г. През 1954г. получава награда орден „Кирил и Методий” – първа степен.

Петър АРНАУДОВ (1844-неизв.)
Петър Лефтеров Арнаудов е роден през месец юли 1844 г. в квартал „Волната” на град Силистра. В навечерието на Кримската война (1854-1856) турците подпалват квартала. Населяващите го българи били принудени да се заселят в града-крепост. В квартала още през 1851 г. е имало българско училище. Отначало Петър се учи при учителя Христо Ишпеков. По-късно негови учители са Таки Кулев, руски възпитаник, родом от Русе, Петър Икономов от Котел, Милан Енчев от Елена и Тодор Пеев от Етрополе, съратник на Ботев и Левски, активен участник в националноосвободителните борби. Общо осем години Петър Арнаудов е ученик на Силистренското българско народно училище.
По примера на своите учители Петър Арнаудов решава също да се посвети на учителското поприще. В продължение на две години е помощник на учителя Петър Икономов, през което време изучава руски език и псалтика. През 1869 г. е назначен за постоянен учител в Силистра. След като е учителствал две години в родния си град, получава покана от учителското настоятелство от гр. Кюстенджа да стане учител в тамошното българско школо. В черноморския град учи на българско четмо и писмо няколко месеца и отново се връща в Силистра. Като млад учител дружи със Сава Доброплодни, който от пролетта на 1870 г. е главен учител в Силистра. През 1872 г. Петър Арнаудов се премества в Белоградчик, където учителства четири години. Заради връзките си с българските легисти в Сърбия е наклеветен от тамошния гръцки учител.
Скоро след това е трябвало да напусне град, за да не бъде арестуван от турците. Преодолявайки големи премеждия и лутания, се завръща в родния си град в навечерието на Освободителната руско-турска война.
След Освобождението Петър Арнаудов е учител няколко поредни години в Силистра. Известно време е работил и като акцизен надзирател. Книжар и печатар, със собствена печатница. В нея са печатани силистренските вестници „Телеграф”, „Народно училище”, „Самозащита”, „Белий свят”, „Вила”, „Време”, „Свободна България” и първото добруджанско литературно списание „Мисъл” (1886-1874), чийто издател и отговорник е Петър Арнаудов.

Илия Рашков БЛЪСКОВ (1839–1913)
Роден е в Клисура. Баща му Рашко Блъсков е черковен певец, високообразован за времето човек. Първоначално учи при баща си в Девня, Варненско, в Русе - при Параскева Бояджиев. 21-годишен, заминава за Шумен и става частен ученик в местната полугимназия на Добри Войников по български език и на Анастас Гранитски – по френски.
Изпратен е да учи занаят при крояч на френски облекла в Силистра и преживява руската обсада на града през 1854 г. Чиракува на много места. Преминава в лагера на руските войници като продавач на питки, а след отстъплението им стига с тях Браила, където остава до 1856 г. В румънския град е продавач и слуга в дюкян. След това е принуден да се върне при семейството си, тънещо в мизерия, защото бащата е без работа и всички „просто гладуват”.
През 1857 г. го канят за учител в село Айдемир, Силистренско и той поема пътя „на труженика просветител, който в бордеи и схлупени хижи е трябвало да буди със своето слово народностно съзнание”. „На мене пари ли ми бяха на очите? Ех, майко мила, на този час аз самси не знаех на небето ли бях, или на земята. Докараха една кола, нахвърлих си партушината, взех си под мишница торбичката с книгите, качих се на колата, взех остена и сам подкарах воловете с нетърпение“, пише в спомени той. Учителства в Айдемир до 1860 г. и е инициатор за основаване на читалището в селото.
В село Айдемир се ражда и темата за селския бит в творчеството му и остава за дълго в произведенията му, а градът за него е извор на поквара и зло. Той обича селската природа, но го огорчава бедността, нуждата и невежеството. Тогава е само на 18 години. По това време издава преводната книжка „Десет заповеди божи или кратко християнско поучение“, а през 1863 г. – „Живот на святого Иван Предтеча и на святяго Игнатия Богоносеца“. В Силистренското село, а и по-късно, често подготвя проповеди в черква, много от тях публикува през 60-те години в списание „Духовни книжки“.
През 1859 г. баща му, заради преследвания на турския валия и гръцкия владика в Силистра, е принуден да забегне в Румъния, където продължава да се прехранва с учителската работа и оставя на сина си грижата за шестте си невръстни деца.
На 1 септ. 1860 г. Илия Блъсков е в Шумен и отваря училище за малки и големи. За известно време е пътуващ книжар, запознава се с Матей Преображенски - Миткалото, Христо Г. Данов и Драган Минчов.
Книжовната му дейност започва след Кримската война с нравствено-дидактически съчинения и статии. Превежда религиозни съчинения. Заедно с баща си и брат си издава списанията „Духовни книжки” (1864), „Училище” (1872-1875), „Градинка” (1873, 1875). Постоянен сътрудник на сп. „Духовни книжки”, сп. „Училище”, както и на в. „Турция” (1871).
Първите му книги, религиозно-нравоучителни, са последвани от побългарени дидактични и сантиментални разкази. В историята на българската литература остава с успеха, който има неговата „Изгубена Станка”. Повестта описва бита на българина по това време и е първото произведение със селска тематика у нас. Насърчен от Добри Войников, авторът я публикува през 1865 г. в Болград под името на баща си. Много скоро повестта е издадена втори път (1867) и е толкова популярна в онова време, че дори Вазов споменава това в „Немили-недраги”.
Целият му живот е живот на народен будител, посветен на просвещението и събуждането на националния дух у българите. Изнася слова, учи децата и подготвя нови учители. Настоятел е на вестниците „Право” и „Зорница”, също пътуващ книжар и издател, а в свободна България – училищен инспектор и дори съдия. През цялото време не спира да обикаля селата и да работи за откриване на библиотеки, читалища и черкви, да превежда, редактира и създава учебници.
„Баща” на Хитър Петър - пръв събира в отделен сборник анекдотите за известния български смехотворец. След Освобождението е училищен инспектор, преподавател в Шуменската девическа гимназия и Педагогическото училище (Учителския институт) в града. През 1878 г. поема издаването на Вазовата стихосбирка „Избавление”.
Умира на 13 авг.1913 г. в Шумен и е погребан в двора на църквата „Три светители”.

Димитър ЕНЧЕВ (1841-1882)
Димитър Енчев е роден в с. Енина, Казанлъшко, в семейството на свещеник Теньо Енчев. Баща му се премества да живее в Казанлък,за да осигури по-високо образование на седемте си деца. Двамата му първородни синове - близнаците Димитър и Иван първо учат във Висшето военномедицинско училище в Цариград, но Димитър скоро го напуска и продължава образованието си в Одеса като стипендиант на българското настоятелство в града и учи в местната духовна семинария. По-късно е ученик в Киев, където получава гимназиалното си образование, а през 1866 г. завършва Киевския университет „Свети Владимир”.
След завръщането си в България през 1866 г. Димитър Енчев е назначен за учител в Габровското мъжко класно училище до 1869, където се жени за Антонина Мамарчева. После работи в Русе.
По личната препоръка на Васил Друмев, с когото семейство Енчеви се познават още при учението им в Киев и с протоколно решение от 25 септ. 1874 г. смесеният казалийски съвет повиква Димитър Енчев заедно с жена му Антонина Енчева за учители в Силистра. Благодарение на тяхната усърдност и грижи мъжкото класно училище, както и девическото биват по­ставени наново на предишната висота.
Димитър Енчев е първият кмет на Силистра след Освобождението (1878-1879), народен представител в Учредителното народно събрание в Търново. В Силистра работи и братът му близнак д-р Иван Енчев, първият българин лекар в града и пръв управител на първата държавна болница в Силистра, открита през 1879 г. По инициатива на братя Енчеви, през 1882 г. в Силистра се построява първата в страната сграда за модерна болница.
От началото същата година Димитър Енчев е назначен за училищен инспектор на Силистренски учебен окръг. На тази длъжност умира на 29 апр. 1882 г., на 40 години.

Христо ИШПЕКОВ (1830– 1873)
Роден е в Котел. Завършил е елитното по това време котленско гръцко училище. Хрис­то Ишпеков е първият български въз­рожденски учител в Си­листра. Идва в града през 1855 г. по покана на Рашко Илиев Блъсков. Учителства в новосъздаденото българско училище срещу църквата. През учебната 1856-1857 г. е на пълен пансион в къщата на училищния настоятел Дими­тър Златаров, на ул. „Бояджи Яни”.
Христо Ишпеков е българинът, прочел не на турски, а на български език в църквата възванието на султана за амнистията на българите, напуснали родните си места през Кримската война и с този акт си навлича омразата на османските власти.
Учителства в Силистра до 1858 г., след което живее и учителства в Провадия, къдетото обучава момчета по взаимоучителната метода.
Умира в Провадия през 1873 г.

КАПИТАН ДЯДО НИКОЛА (Никола Филиповски) / (1800 – 1856)
Роден в Силистра. Като младеж се установява във Влашко и се включва в политическия живот на българската емиграция. Младият Никола Филиповски е участвал като доброволец в Руско-турската война от 1828-1829 г. като воюва заедно с капитан Георги Мамарчев, като остава на руска военна служба в Силистра до 1835 г.
През 1843 г. е един от водачите на Третия бунт в Браила, подготвен от българските емигранти. През окт. 1843 г. е заловен от румънските власти и е осъден на 15 години затвор. Присъдата излежава в солниците Очнеле Мари край град Ръмнику Вълча. Амнистиран от властта през 1848 г.
По време на Кримската война (1853-1856) се установява в Търново като шивач. Под това прикритие започва революционна агитация и подготовка на въстание.
През 1856 г. в Търновско и Габровско, избухва въстание. Негов водач е капитан дядо Никола. Четата му от 13 души преминава от манастира „Св. св. Петър и Павел“ в Лясковец към Трявна и Габрово, преследвана от потеря от 300 души. На 31 юли 1856 г. (стар стил) четата на Капитан дядо Никола се установява в Соколския манастир с идеята да го превърне в център на въстанието, където и е осветено знамето ѝ. Решителната битка се провежда около моста „Шипка“, днес „Шиваров мост“ в Габрово, където въстаниците са разбити. Останалите живи се насочват към Трявна.
На 2 авг. 1856 г. Капитан дядо Никола загива край с. Дончовци.

Антонина (Тона) МАМАРЧЕВА, по мъж Енчева (1840-1903)
Родена е в с. Юшенлии, Варненско. Внучка на революционера Георги Мамарчев. Учи в родното си село, а през 1860-1865 г., с помощта на руския консул във Варна Александър Рачински, е изпратена в пансиона на графиня Левешова в Киев. Завършва Фундуклеевата девическа гимназия в Киев.
От 1866 до 1869 г. е учителка в девическото училище в Тулча. Създава женско благотворително дружество, открива неделно училище за възрастни и подготвя учителки в Добруджа. От 1869 до 1872 г. е учителка в Русе, през 1872 – 1874 г. – в Търново, а от 1874 г. – в девическото училище в Силистра.
Съпруга е на учителя Димитър Енчев, който е и първи кмет на Силистра след Освобождението от османско робство и народен представител в Учредителното събрание във Велико Търново през 1879 г.
През 1881 г. Антонина Енчева основава женско благотворително дружество „Съгласие”. Няколко години след смъртта на съпруга си напуска Силистра. В учебната 1890/1891 година е учителка в Солунската българска девическа гимназия. След 1898 г. е директорка на Девическата гимназия и управителка на пансиона към гимназията в София.
Умира на 15 авг. 1903 г. в София.

Никола МАРИНОПОЛСКИ (1852- 1921)
Сред културните строители на Силистра в миналото е и Никола Маринополски. Роден е през 1852 г. във Велико Търново – махала Марино поле. От името на родното му място идва и фамилното му име. През 1872 г. завършва 4-класното у-ще с Търново и се посвещава на учителската професия. През учебната 1872-1873 г. е учител в с. Мекиш, Великотърновско. През периода 1873-1874 е учител във Велико Търново – Маринополското махленско школо. Както хиляди български патриоти и Никола Маринополски става опълченец, за да се бори за освобождението на нашия народ от петвековните османски поробители.
След освобождението Никола Маринополски отново започва да учителства . От 1878 г. до 1880 г. е учител в гр. Трявна, а през учебната 1880/ 1881г. е учител в с. Плаково. С цел да повиши образованието си, през учената 1881/82 г. се учи в Шуменското държавно педагогическо училище, в което завършва едногодишен курс на обучение. През лятото на 1882 г. идва да учителства в Силистренско. Възложено му е да ръководи едномесечен педагогически курс в Силистра, в който повишават своята подготовка млади и начинаещи начални учители от целия окръг. От 1882 г. до края на учебната 1886 г. е учител в с. Гарван. През учебната 1886/87 г. е назначен в с. Калипетрово.
От есента на 1887 г. живее и работи в град Силистра. Постъпва на държавна служба. Назначен е за финансов нагледни /бирник/. От 1892 до 1894 г. отново е учител в начално училище в Силистра.
Никола Маринополски имал голямо желание да подпомага квалификацията на учителите от Силистренско. С тази цел през 1887 г. той започва да издава в Силистра в. „Народно училище”. Отговорник за издаването и разпространението на изданието е С. Г. Варимезов, също учител. Печата се в печатницата на Петър Арнаудов. Вестникът си поставя задача да подпомогне развитието на учебното дело и да съдейства за подобряването на положението на учителите. От него излизат едва четири броя. В тях са помествани главно нормативни документи за образованието и материали, които улеснявали учителите в пряката им работа. „Народно училище” е първият педагогически вестник в България.
С оглед на оказване помощ на учебното дело Никола Маринополски написва и отпечатва четири буквара и други учебници за учениците от началния курс, както и кратко методическо ръководство за началните учители. Издава „Силистренски алманах за 1899 с историческо и любопитно съдържание” - пръв опит в книгоиздателската практика на град Силистра. Отбелязал в алманаха си, че има намерение да издаде и втора книжка от него, обаче такава не излиза.
През 1897 г. Никола Маринополски се пенсионира. Навярно е получавал ниска пенсия и през 1900 г. отново става държавен служител. Умира на 21 дек. 1921 г. Не е известно в кое селище е кончината му. Има предположения че умира в Русе, където е живял синът му Иван Маринополски, родом от Силистра, един от активните участници дейността на Вътрешната добруджанска революционна организация /ВДРО/ от средите на десницата.

Александър НЕКОВИЧ (неизв. -1830)
Племенник на Атанас Некович. Участник в Руско-турската война 1806-1812. Оглавява най-големия български отряд в помощ на въстанието на румънския крал Тудор Владимиреску. Участник в Дибичовата война 1828-1829.
Един от първите български дипломати. Снабден с пълномощия от българските първенци в Букурещ, той е непрекъснато в щаба на руската армия и ги засипва с меморандуми, декларации, изложения и планове за българските земи след Освобождението от османско робство. Настоявал пред руските власти, че българите трябва да получат същите права като румънските княжества, Сърбия и Гърция. Обезбългаряването и икономическото западане на Добруджа продължило до поредната Руско-турска война, завършила със завземането на Одрин и подписване на Одринския договор през 1829 г. Всъщност, в навечерието и по време на тази война българи в емиграция, както и патриоти от вътрешността на страната, са предприели нееднократни стъпки за предварително поставяне като цел „политическата автономия на България“. Един от тях, Александър Некович, е „смятан дори за бъдещ княз на свободна България“ - осъществява дипломатически акции с цел постигането на подобно предварително обещание. „История на България“ (том V, БАН):„През юли 1828 г. в Главната квартира на руската армия при Шумен пристигнал Ал. Некович като „пълномощник на българския народ”, за да моли руския император да вземе под свое покровителство българите. Неговите пълномощия били подписани от старейшини – представители на населението от Враца, Габрово, Свищов, Русе, Трявна, Копривщица, Разград и други райони на страната, което показва представителния характер на мисията му.От името на българския народ, Ал. Некович молел руският император да им окаже ‘такова (…) покровителство, с каквото ще бъдат удостоени другите единоверци, живеещи в Молдова, Влашко, Сърбия и Гърция.Но макар че правителствени кръгове приели изложението на Ал. Некович и било дадено височайше разпореждане те да бъдат разгледани, както и да се проучат пълномощията на българския представител, промяна в официалното становище на руското правителство към българското националноосвободително движение не настъпила, а исканията за даване на автономия на българските земи останала без последствие; те не били взети пред вид при сключването на мира с Турция през следващата година.“
Така, по преценка на съвременници, руското правителство смятало, че в негов интерес е османското присъствие на Балканите да се запази. Наистина, победителката Русия завзема обширни територии по делтата на Дунав, в Кавказ, по източното черноморско крайбрежие. Договорът налага автономия на Гърция, Сърбия и Дунавските княжества – Влахия и Молдова, разбира се, под османски сюзеренитет и руска закрила. За българите и България обаче и дума не става. След сключването на договора, българинът, капитан от руската армия, Георги Мамарчев (вуйчо на Г. С. Раковски), оглавява опит за вдигане на въстание в Сливенска, Котелска и Търновска област, но руското командване му противодейства. Мамарчев е арестуван, а българските доброволци са разформировани и разоръжени, някои са преследвани. На много места в Източна Тракия турците започват погроми над християните, а над 140 хиляди българи бягат зад граница.
Александър Некович умира през 1830 г. в наскоро освободената Силистра.

Архимандрит ПАНАРЕТ ХИЛЕНДАРСКИ (светско име Парашкев Хаджиилиев) (неизв.-1878)
Роден в Сливен. Учи в Сливен, в гръцко училище в Куручешме, в Цариград. Учителства в Балчик, Омуртаг и Сливен. Бил е уредник на българската църква „Свети Стефан” в Цариград.
Ръкоположен в архимандритски сан от Николай Маринополски. Архиерейски наместник в Кюстенджа, Добруджа и Силистра (1875-1878). Борец срещу гръкоманите. Председател на Смесения съвет в Силистра в периода 1876-1878. Баща на първия български посланик в САЩ и Обществото на народите Стефан Панаретов.
Умира в Силистра през 1878 г.

СТЕФАН КАРАДЖА (Стефан Димов ) (1840-1868)
Стефан Караджа е български войвода, национал-революционер и поборник за освобождението на България от османско владичество. Роден е на 11 май 1840 г. в село Ичме (днес Стефан Караджово), Ямболско. За известно време Караджата се обучава в обущарския занаят, но поради липса на средства напуска училище. Побеждава в борба прочутия турски борец Гаази Плиса и после е преследван от турците. Укрива се известно време, след което през 1862 г. заминава в Румъния. Оттогава започва и неговата революционна дейност. Стефан Караджа е сред първите доброволци в организираната от Раковски Първа българска легия в Белград. Показва голяма смелост и героизъм в сраженията с турците в Белград. След разпускане на легията се завръща в Румъния, където се отдава изцяло на народната борба.
Няколко пъти преминава Дунав с революционни задачи. През зимата на 1866 – 1867 г. започва подготовка за голяма четническа акция. Проектира се преминаването на няколко чети, съпроводено с въстаническо надигане вътре в страната. Четата която Караджата трябвало да поведе, се състояла от 68 души. Тази чета обаче не успява да мине в България, поради затягането на границата след преминаването на четите на Филип Тотю и Панайот Хитов.  След този неуспех Стефан Караджа се озовава във Втората българска легия в Белград. На 5 февруари 1868 г. напуска сръбската столица на път за Влашко и започва подготовката на четата от 1868 г. Ето какво пише в едно свое писмо Стефан Караджа: ”Днес е настанал вече за мене часът, да вървя за там, гдето е всичката обща надежда, гдето са съсредоточени всичките ни мисли и желания, гдето ни очаква цял народ с открити гърди, за да жертвува себе си за най-скъпото нещо на този свят – за нашето скъпоценно и много патимо Отечество.”
На 6 юли 1868 г. Стефан Караджа и Хаджи Димитър, начело на чета от 127 души, минават Дунав при село Вардим. В боя в местността Канлъдере край Вишовград Стефан Караджа е ранен тежко и е пленен от изпратените от Мидхат паша войски. На 12 юли е отведен в Търново, а по-късно в Русе. Полумъртъв е изправен пред съставения от Мидхат паша извънреден съд, наречен престъпен съвет, и осъден на смърт чрез обесване. На 30 юли 1868 г. умира от раните си в Русенския затвор. Погребан е от баба Тонка.

Източници:

Енчев, Енчо. Силистренска енциклопедия,Силистра, 2004
Силистренска област. Енциклопедия, Силистра,2017
Христова, Димитрина. Път през годините: Библиотечното дело в Силистра 1870-1959г., Силистра, 2006
в. Силистренска трибуна

.