ИСТОРИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА ЕТИМОЛОГИЯТА НА СЕЛИЩНИТЕ ИМЕНА В СИЛИСТРЕНСКИЯ КРАЙ
Електронното краеведско издание е реализирано по проект „Достойно минало – европейско бъдеще: 150 години библиотечно дело в Силистренския край”, Договор РД 11-06-348/12.10.2020 между Министерство на културата и Регионална библиотека „Партений Павлович” – Силистра.
А
АЙДЕМИР (община Силистра)
Айдемир се споменава в османски документи от 1620 г. като Айа (Ая) Тимур (в превод: Свети Тимур), от 1675 г. като Айдемир, от 1792 г. като Айтемир. В периода след Освобождението от румънска окупация (1942-1943 г. ) селото е носило името Княз Хесенски, в чест на княз Александър Батенберг. От 1970 до 1976 г. селото е било квартал на град Силистра. През 1955 г. присъединява с. Татарица.
Относно името му има няколко версии. Една от тях е от съчетанието "хайде мир", което произнесли турците, искайки мир от русите. Обаче селището е много по-старо. Възможно е то да иде от "хайде мир" предложено на турците от българите в XV в. Според други името е свързано с румънското "вай да мине", станало Вайдемир, както и от турското "вай демир". А според трети - от името на рибаря Айдемиряно, около рибарска хижа излетниците от Силистра определят сборния пункт и срещите си с думите "при Айдемиряно".
АЛЕКОВО (община Алфатар)
За пръв път селото се споменава в турския регистър от 1676 г. като Гюллер кьой (на бълг.”село на розите”). Преименувано през 1942 г. Името няма връзка с историческа или друга личност.
АЛФАТАР (община Алфатар)
За кратко време Алфатар е преименувано в Генерал Лазарово (1942 – 1943), след което се възстановява днешното му име. Селото е обявено за град с указ от 7 ноем. 1974 г. Присъединило с. Генерал-Попово.
В селото е имало българи още от първата половина на 17 в. Полският пътешественик Войцех Мясковски пише през 1640 г. „На 4 април тръгнах от Силистрия…след три мили нощувах в българското село, наречено Афратар. Френският пътешественик Конт Дотерив отбелязва „От Драго кьой до Каяле 4 часа, оттам до Карви 8 часа, оттам до Афлатар – часа, от Афлатар до Силистра 4 часа”.
Алфатар е уникално име на селище в българската топонимия. В историческите извори се среща с имената: Алфатар, Афлатар, Ахлатар и Ифлатар. Открива се прабългарски произход в името „jai“ – войска и „tora“ – град (крепост) – в превод „крепост с войска“. „Ифлатар“ се е наричала и южната страна на средновековната крепост Дръстър (дн. Силистра).
Макар населението на Алфатар и през 17-и век да е българско, името му не е българско. Според едни от местните жители селото води името си от един вид твърди круши, наречени тук кокаленки, които турците наричат алфатки. Според други името е свързано с името на една крепост, която се намира на 3 км. северно в посока към Силистра и се наричала Алфатар, което означавало „първа крепост”, защото била първа поред от крепостите около Силистра. Евлия Челеби споменава такава крепост под името Ифлатар., която била една от шесте врати на крада, както се изразява пътешественика. Според Д. Гаджанов пък, Ифлатар означава вероятно „златарската врата”. Според трети, името трябва да означава в превод „село на бежанци, бегълци”.
Ангелово – присъединено – вж. Старо село (община Тутракан)
Сиях лар, на бълг. „черни”. Преименувано през 1942 г. Присъединено към Старо село с указ от дек. 1959 г.
АНТИМОВО (община Тутракан)
Козлук (преграда в обор) , Кузгун - Вискьойска община, Тутраканска околия. По предложение на преселилите се в Кузгун българи, е официално преименувано с указ от 8 февр. 1906 г. през 1906 г. на името на Екзарх Антим – Лозенградчанин.
Б
БАБУК, (община Силистра)
Легендата разказва за името на селото, че след някоя от кръвопролитните войни селото останало безлюдно. Имало само една-единствена възрастна жена, останала жива, която стояла близо до кладенеца на селската чаршия. Войниците, които минавали през селото, я видели и оттогава това населено място, което вече не е безлюдно (но продължават да преобладават възрастни хора), се нарича Бабук.
Други твърдят, че името произлиза от турското "баба", "бабу", което значи баща или от намиращите се в изобилие около него "баби" (дънери), поради изсичането на горите. Възможно е, то да е донесено от преселниците на старата провадийска крепост Бабук, както гласят местните предания.
БАЩИНО (община Главиница)
Пътраклии , Бащина (от 1942 г.). Преименувано през 1966 г.
БЕЛИЦА (община Тутракан)
За произхода на името има три основни версии. Първата е, че то произлиза от клетвата на прокудените през 1878 г. турци, които при изселването си казали: „Белясъз калмасън“, това означавало: да не оставя без беля, без нещастие. Така проклятието на селото „белясъз“ било осмислено в наименованието Белица. Втората версия извежда топонима от неговия първи заселник Белчо или бял Злати. Най-вярна и най-близка до истината е третата версия, че наименованието Белица се е получило от бялата пръст на склона, по които са заселени неговите жители. Първата версия е произволно съчинена и няма обективно основание, защото селището е носило името си и преди Освобождението, което е видно и от един документ от 1681 г., които и до днес се съхранява в музея в град Исперих. От кое време съществува селище с името Белица, за сега не може да се установи с положителност, но може да се твърди със сигурност, че то не познава друго наименование, оставайки непроменено в историческото си развитие.
БИСТРА (община Алфатар)
Ак бунар, Ак пунар. На бълг. „бял кладенец”, станало на Бистра. Преименувано през 1942 г.
БОГДАНЦИ (община Главиница)
Узундже орман, на бълг. „дълга гора”. Преименувано през 1942 г.
БОГОРОВО (община Силистра)
Селото е заселено по време на румънската окупация под името Грамосте. От 1942 г. носи името на изтъкнатия български енциклопедист от Възраждането и радетел за чист български език – Иван Богоров.
БОИЛ (община Дулово)
Емирлер. Преименувано през 1942 г. На тур."емир" е титла и побългарено на прабългарски - титла "боил" или „заповед”. Присъединява с. Таркан.
БОСНА (община Ситово)
Основатели на селото се смятат Бошнаковият род, изселили се преди два века от Босна и Херцеговина. От там произлиза и името му.
БРАДВАРИ (община Силистра)
Балтаджи ени кьой - в превод от тур. "болта" (брадва), понеже селото е създадено на мястото на изсечена гора. Преименувано през 1942 г.
Братимир (община Тутракан) – заличено
Салихлер, на бълг. „праведен”. Преименувано през 1942 г. Заличено през 1965 г.
БРЕНИЦА (община Тутракан)
Карамехметлер (черен войник) , Карамехмед. Преименувано през 1942 г. Според проф. Константин Попов името Бреница произхожда от старобългарската дума БРЕNHIE (бренье), което означава кал, тиня, мочур, блато. Бреница произлиза от „бранница”, което идва от бран. И двете имена са със славянски корен, което е доказателство, че селото е старо славянско селище. Възможно е смисловото значение на двете имена да е еднакво, а разликата да е в гласните а и е.
Бръчма – слято – вж. Българка (община Силистра)
Стубел, Княз Хесенски. Преименувано от Бръчма на Стубел през 1942 г., на Кнз Хесенски от дек. 1943 г.. Възстановено старо име през юни 1945 г., слято със с. Българка с указ от дек. 1955 г.
БЪЛГАРКА (община Силистра)
Бръчма ени кьой (на бълг. Бръчма „ново село”) , Полковник Боде (от 1942). Преименувано с указ от март 1951 г. Слято със с. Бръчма през 1955 г.
В
ВАРНЕНЦИ (община Тутракан)
Денизлер (на бълг. „морета” ), Динизлер. Преименувано през 1942 г. , в памет на 31-ви пехотен варненски полк, участвал в Тутраканската епопея от 1916 г. в района. Присъединява с. Дъбравица.
ВАСИЛ ЛЕВСКИ (община Алфатар)
Пандакли, Пъндъкли. На бълг. леска, лешникова гора. Лесковик (от 1942 г.), Генерал Велизар Лазаров (от 1943 г.). Преименувано през 1945 г. на името на дякон Левски.
ВЕТРЕН (община Силистра)
Първоначално селището е възникнало като римска крайпътна станция в III век от новата ера край брега на река Дунав и е част от Дунавски лимес. Римското ѝ име е Тегуликум (Тегулициум, според някои източници).
Старото селище е носело името на Рен. По време на руско-турските войни от XVIII в. населението му се изселва в Бесарабия, където основава на дунавския бряг селище Рен. Впоследствие част от него се завръща и за разлика от новото Рени, наричат селото Вение Рен, което впоследствие за благозвучност става Ветрен.
ВОДНО (община Дулово)
Сютчук – на бълг. „водно място”. За първи път името на селото се споменава в една Османска демографска записка от 1530 г. където е отбелязано като Söğüdcük . В буквален превод „cююдчюк“ значи местност с върби, от söğüd (върба ). Името също така може да се интерпретира и като умалително за вода, водица, предвид теклата там преди време река. Присъединява с. Генерал-Цонково. Преименувано през 1942 г.
ВОЙНОВО (община Кайнарджа)
Кочулар. Няма общо с тур. наименование на войник. Преименувано през 1942 г.
ВОКИЛ (община Дулово)
Сунгурлар (на бълг. „бял сокол”). Преименувано през 1942 г. на старобългарския владетелски род Вокил.
ВЪЛКАН (община Главиница)
Курт палар. От тур. „курт” - вълк и „палар” -„дирек за покрив”. Преименувано през 1942 г.
ВЪРБИНО (община Дулово)
Су куюджук (на бълг. кладенчова вода, хубав кладенец), Суюджук . Преименувано през 1942 г.
Г
ГАРВАН (община Ситово)
За първи път името на с. Гарван се споменава в писмен документ от 1620 г. - данъчен регистър за събиране на данък „джизие“. В друг документ от 1676 г. селото се споменава под името Гаргъ (така са го изговаряли турците).
Друга теза е, че името произхожда от тур. "кар вар" (сняг има). Турски първенец, виждайки натрупания сняг казва "чок кар вар" (много сняг има). Отпада "чок" и остава Карвар. Така и е отбелязано и в някои документи. По-късно от "карвар" става Гарван.
Генерал-Попово – присъединено – вж Алфатар (община Алфатар)
Селото е заселено по време на румънската окупация под името Реджеле-Михай. Преименувано през 1942 г. Присъединено към Алфатар през дек. 1955 г.
Генерал-Цонково – присъединено – вж. Водно (община Дулово)
Дураклар (на бълг. „спирка за малко”) . Преименувано през 1942. Слято през 1943 г. със с. Водно, без административен акт.
ГЛАВАН (община Силистра)
Али фак. Преименувано през 1942 г. на името на селото, от където са дошли заселниците.
ГЛАВИНИЦА (община Главиница)
Асват кьой, Асфат кьой. Преименувано през 1942 г. Обявено за град през септ. 1984 г. Главиница е собствено име, образувано от нарицателното „глава”, и всъщност е калкова дума и буквален превод на гръцката дума κεφαλήνία, която е образувана също от съществителното κεφαλή (глава). Топонимът Главиница е един от няколкото топонима, споменати в изворите за дейността на Величкия епископ св. Климент Охридски.
Голебина – присъединено – вж. Йорданово (община Силистра)
Присъединено към с. Йорданово с указ от дек. 1955 г.
ГОЛЕШ (община Кайнарджа)
Старото име на селото е Кьосе айдън (от тур. голобрад Айдън) Преименувано през 1942 г.
ГОСПОДИНОВО (община Кайнарджа)
Хадър Челеби, Хъдър Челеби. Преименувано през 1942 г.
ГРЪНЧАРОВО (община Дулово)
Хасан факъ, Димитър-Петково (от 1942). Преименувано през 1950 г.
Д
ДАВИДОВО (община Кайнарджа)
Даутлар. Преименувано през 1942 г.
ДИЧЕВО (община Главиница)
Кемал кьой, Полковник-Тошково (от 1942). Преименувано през 1951 г.
ДОБРОТИЦА (община Ситово)
Хас кьой – от тур. „хас” – „нещо, което е присъщо само на този обект, т.е. различен от другите подобни – специално, истинско, хубаво” и „кьой” - на бълг. „село”. Друга версия е, че това е вид „титла“, давана на някои селища в онова време с цел събиране на някакви данъци върху добит годишен доход над определена стойност, „владетелско село“. Преименувано през 1942 г. на името на княз Добротица, който е бил владетел на Кервунската земя, днешна Добруджа.
ДОБРУДЖА (географска област)
За първи път наименованието Добруджа се споменава в писмени извори от ХVв. у византийския хронист Халкокондил като Добротича земя. Първото описание на областта е от епохата на османското владичество. Турският учен Хаджи Калфа в своето ръкописно географско съчинение „Джи ханнюма” от 17 в. пише: „Добруджа се нарича покрайнината, която се простира над Силистра край Дунавския бряг от една страна и брега на Черно море, от друга – до Айтос, чиито кадълаци обаче зависят от Силистра.” След описанието на областта той продължава „…областта Добруджа (наречена така, както изглежда по мизиеца Добринеос, споменуван от Хелкокондила) е една необозрима, плодовта, обаче необработена равнина. В най-горещите дни на лятото, въпреки липсата на реки, зеленината и въздухът са всякога пресни, което трябва да се отдаде без съмнение на съседството с Дунав и Черно море…”
ДОБРУДЖАНКА (община Кайнарджа)
Кютюклии, Генерал-Недялково (от 1942). Преименувано през 1951 г. на името на Добруджа.
ДОЛЕЦ (община Дулово)
Дере махле. Преименувано през 1942 г. Буквален превод от релефа на местността.
ДОЛНО РЯХОВО (община Главиница)
Рахово, Долно Оряхово, Долно Рахово. От орех. Носи днешното си име от 1900 г.
Драгалина – присъединено – вж. Искра (община Ситово)
Селото е заселено по времето, когато България е под румънска окупация. През 1954 г. е присъединено към с. Искра.
ДУЛОВО (община Дулово)
Като селище съществува още през ХIV в. под името Алън Бахча. За пръв път се споменава в джелепкешанския регистър от 1573 г. под името Аккадънлар (бели кадъниq бели жени). Преименувано през 1942 г. Името му е свързано с рода „Дуло”, от който е хан Исперих – основателят на българската държава. Смята се, че бойния кон при прабългарите се е наричал „дул”, а конниците върху тях – „дул-ло”, оттам и Дулово – „бойните коне”, „наследниците на бойните коне”, „конниците”. Обявен за град през 1960 г. Присъединено с. Черник.
ДУНАВЕЦ (община Тутракан)
В документите на Доростоло-Червенската митрополия е съхранена настоятелна покана от 1881 г. да се посети църквата на селото, което тогава носи названието Спанчов. Преименувано през 1942 г. на името на река Дунав, на чиито бряг се намира.
Дъбравица – присъединено – вж. Варненци (община Тутракан)
Меше махле, Полковник-Бананово (от 1942 г.). Преименувано през 1951 г. С указ от май 1956 г. е присъединено към с. Варненци.
З
Заград (община Дулово) - заличено
Дам ада. Преименувано през 1942, заличено през 1965 г.
ЗАРИЦА (община Главиница)
Камерлер, Камелер. Преименувано през 1942 г. От 1963 г. до 1978 селото е присъеднено към с.Звенимир.
ЗАРНИК (община Кайнарджа)
Зарнич. Преименувано през 1942 г. Побългарено, от зора, заря.
ЗАФИРОВО (община Главиница)
Сарсанлар. От 1942 г. носи името Генерал Зафирово, а между 1946-1956 г. е преименувано на Зафирово (без административен акт). На името на ген. Зафиров. На 6 септ. 1916 г., в разгара на Първата световна война, на североизток от селото се разиграва едно от най-тежките сражения между българи и румънци, известно като Сарсанларски бой. Трета пехотна бригада от Първа пехотна софийска дивизия, командвана от полковник Атила Зафиров, спира насъплението и разбива румънската Девета дивизия. При атаката на придвижващите се от Силистра към порт Туртукай (Тутраканската крепост) румънски части, по заповед на полковник Атила Зафиров, българските войски пресичат пътя на вражеските войски и ги обстрелват.
Звездел– присъединено – вж. Искра (община Ситово)
Ай догду. Преименувано през 1942 г. От 1954 присъединено към с. Искра.
ЗВЕНИМИР (община Главиница)
Авдуллар. Преименувано през 1942 г. Присъединило с. Малък Звенимир, а от 1963 до 1978 г. и с. Зарица, което след това отново става самостоятелна административна единица.
ЗЕБИЛ (община Главиница)
Канипе. Преименувано през 1942 г.
ЗЛАТОКЛАС (община Дулово)
Балабандар. Първото официално сведение за съществуването на селото е от една османска демографска записка от 1530 г. Там то е отбелязано на картата на региона и може да се види, че е едно от най-ранно заселените села в района. Селото тогава се нарича Балабанлъ, в буквален превод означава едър човек в някои източници се отбелязва като Балабанлар. Преименувано през 1942 г.
И
ИРНИК (община Ситово)
Саарлар, Саярлар. От 1942 г. селото носи името на легендарния прабългарски кан Ирник – трети син на Атила, владетел през 463 – 489 г. Любопитно! Името на Ирник носи морският нос „Ирник” на остров Сноу, Южни Шетландски острови, Антарктика.
ИСКРА (община Ситово)
Селото е образувано с указ от 7 дек.1954 г. и присъединява с. Драгалина, с. Звездел и с. Милетич, а с указ от 13 дек. 1955 и с. Чехлари.
Й
ЙОРДАНОВО (община Силистра)
Голебина чаталджа, Сабин (от 1942 г.). Преименувано през 1947 г. Присъединява с. Голебина с указ от дек. 1955 г. Носи името на Йордан Димов, роден в селото, деец на Добруджанската( революционна организация, убит през 1938 г. от румънската жандармерия.
К
КАЗИМИР (община Силистра)
Също и Каземир, Казааемир – на бълг. „емирски район”. За произхода на името на селото има две становища. Едни смятат, че то е свързано с името на полски учен Казимир, който е идвал по нашите земи. Други считат, че в тази местност се е сключил мир и от израза „каза се мир“ идва и името на селото - Казимир.
КАЙНАРДЖА (община Кайнарджа)
Произхожда от "Кючук кайнак" – на бълг. „малък извор”. Малка Кайнарджа. Преименувано през 1942 г. Нарича се „малко”, заради дебита на извора. Всъщност селото е по-голямо от съседното, наречено преди време Голяма Кайнарджа, днес Светослав.
КАЛИПЕТРОВО (община Силистра)
Калопетре, Калипетрово, Петрово (от 1942 г.) , Станчево (от март 1951 г.). Възвръща името си Калипетрово с указ от 29 май 1956 г. Присъединило с. Ново Петрово. За произхода му има няколко версии: „кале Петрово”, т.е. Петрова крепост; "калън Петър" т.е. „дебел Петър” и др. Най-вероятно и обаче да носи името си от гръцкото "кале" - добър, хубав, което означава „хубав Петър“.
КАЛУГЕРЕНЕ (община Главиница)
Хаджиолар, Хаджилар. Преименувано през 1942 г. Неточен превод от тур. наименование.
КАМЕНЦИ (община Кайнарджа)
Кайрак, на бълг. „каменисто място”. Преименувано през 1942 г. Според някои твърдения, преселници от селото са основателите на с. Кайраклия в Тараклийски район в днешната Република Молдова.
КОЗЯК (община Дулово)
Кечилер махле. Преименувано през 1942 г. Превод от тур. от „кечле” – козина.
КОЛАРОВО (община Главиница)
Арабаджилар, Коларево (от 1942 г.). Преименувано през ян. 1966 г.
КОЛОБЪР (община Дулово)
Бейлеркьой. През 1942 г. е преименувано на Колобър – на прабългарската дворянска титла “колобър”, но погрешно записано като Колобар. Граматическата грешка е отстранена с Указ от 23 дек. 1965 г.
КОСАРА (община Главиница)
Тюрк косуй. Преименувано през 1942 г. Побългарено от Косун или на името на дъщерята на Цар Самуил – Косара.
КРАНОВО (община Кайнарджа)
От тур. „каран”, „къран” – епидемия, болест. Наименованието няма нищо общо с турското, просто е побългарено.
КУТЛОВИЦА (община Алфатар)
Олуклии, от тур. Превод от тур. от „олук” - корито”. Преименувано през 1942 г.
Л
Липница – присъединено – вж. Поляна (община Ситово)
Заселено по време на румънската окупация под името Николай Филипеску. Преименувано през 1940 г. С указ от дек. 1965 г. е присъединено към с. Поляна.
ЛИСТЕЦ (община Главиница)
Месимлер. Преименувано през 1942 г.
ЛУДОГОРИЕ (географска област)
Лудогорие, или Делиорман, често членувано Лудогорието, Делиорманът, на тур.: Deliorman, в буквален превод Луда гора (до 29 юни 1942 г. Дели орман, Дели-орман, до 23 юли 1942 г. Полесие, до 14 март 1950 г. Делиорман) е историко-географска област в Североизточна България. През 1942 г. името на областта е сменено на Полесие – име, което не успява да се наложи. В 1950 г. турското име е преведено в новото официално име – Лудогорие.
Класическото име на областта Делиорман е останало от куманите и е известно още преди идването на османските турци. Названието се появява през XII век под формата Телеорман в съчиненията на византийския историк Йоан Кинам. По времето на нашествието си османските турци са наричали областта Агач денизи (на турски: горско море). За пръв път названието Делиорман е употребил дубровничанинът Павел Джорджич. В една записка от 1595 година до трансилванския княз Стефан Батори обяснява: „След Добруджа иде областта Делиорман, наречена така поради големите гори и изобилната растителност, която покрива цялата област, с изключение на градовете и лозята. Тази област е много обширна. В Делиорман се намират селищата Шумен, Преслав, Разград, Червен, Русе, Силистра, които в по-голямата си част са населени с християни.”
Географът Хаджи Калфа през 17-и век определя границите на областта така: „Около Шумен има още два окръга, именно окръг Делиорман, който обгръща много села между Шумен, Силистра и Разград. Тези села нямат никакви градини, и Добруджа, която се простира покрай Дунава от Силистра надолу. „
До XVIII век районът е покрит с гъсти гори, които се сливат с тези на Стара планина. Днес много от горите са изсечени и единствената река, която минава оттам е Бели Лом.
Първи научни сведения за областта дава през 189 г. Карел Шкорпил. Изследване на областта във връзка с водоснабдяването ѝ е публикувал през 1923 година Георги Бончев. Шест години по-късно в 1929 г. Стефан Бобчев публикува свое изследване за делиорманските турци и казълбашите. След няколкогодишно теренно проучване Васил Маринов през 1941 г. издава своя капитален труд „Делиорман – областно географско изучване, южна част“, която тогава е била в пределите на България. Северната част до Крайовската спогодба от 1940 година е в пределите на Румъния и се числи към т.н. Четириъгълник.
ЛЮБЕН (община Ситово)
Кара Вели кьой, на бълг. „селото на черния Вели“. Селото е преименувано през 1942 г. на с. Любен, поради сродното звучене на Кара Вели кьой и фамилното име на писателя-революционер Любен Каравелов.
М
Майо Ценович (от 1942 до 1946 г.) – вж. Ценович
Малко Паисиево (община Дулово) – слято -вж. Паисиево
Суванлък ени махле, Ени махале. Преименувано през 1942 г. Присъединено към с. Паисиево с указ от дек. 1955 г.
МАЛЪК ПРЕСЛАВЕЦ (община Главиница)
Според учения Йордан Йорданов, в района на Малък Преславец е имало древен град под името Теодоропол. По време на османското владичество носи името Кад’ъ кьой (съдийско село). По време на румънската окупация тоси името Несчесънца. През 1942 г. преименувано на Малки Преславец, а през 1956 г. името е осъвременено на Малък Преславец. Предполага се, че там се намира крепостта Малък Преславец на Дунава.
МЕЖДЕН (община Дулово)
Санър ени махле. Преименувано през 1942 г. Превод от тур. наименование.
Милетич – присъединено – вж. Искра (община Ситово)
Базиргян, Безирган. Преименувано през 1942 г. От 1954 г. присъединено към с. Искра.
Н
НОВА ПОПИНА (община Ситово)
Ходжа кьой. Преименувано през 1942 г. В него се заселват доста преселници от с. Попина (край р. Дунав, на около 10 км. на север), поради го наименуват Нова Попина.
НОВА ЧЕРНА (община Тутракан)
Тюрк Смил, Турски Смил. Преименувано през 1942 г. Селото е основано след Освобождението от османско робство, от български изселници от румънското село Черна, от там и името му – Нова Черна.
Ново Петрово – присъединено – вж. Калипетрово (община Силистра)
Заселено по време на румънската окупация под името Реджина Мария. Преименувано през 1942 г. Присъединено към с. Калипетрово с указ от дек. 1955 г.
НОЖАРЕВО (община Главиница)
Масутлар, Поручик-Геново (от 1940 г.). През 1942 г. преименувано на Ножарево, но е вписано погрешно като Ножарово. Грешката е отстранена с указ от ян. 1946 г. и министерска заповед от авг. 1947 г.
О
ОВЕН (община Дулово)
Каракоч. Погрешно – Овеч. Преименувано през 1942 г.
ОКОРШ (община Дулово)
Първите сведения датират от XV-XVI век., когато се утвърждава името Рахман Ашиклар (Рахман певеца. Други срещани варианти са Мусулар (Мусолар), през Рахман Ашиклар до Столник. До 1913 г. е броено към с. Рахман Ашиклар. Преименувано през 1942 г. Присъединило с. Печеняга. Носи името на прабългарския воин копан Окорсис, който в началото на ІХ век защитава източната граница на България по река Днепър. Сведения за Окорсис получаваме от епиграфски паметник на кан Омуртаг. Копанът е храненик на кана, понеже е стоял винаги на трапезата му. Навярно Окорсис е бил най-приближен до кана. Той е произхождал от рода Чакагар (Чакарар). – Данни за имената на селото от тракийския и римския период не са запазени.
ОРЕШЕНЕ (община Дулово)
Керимлер. Преименувано през 1942 г.
ОСЕН (община Главиница)
Касъмлар. Преименувано през 1942 г. Превод от тур. наименование.
П
ПАДИНА (община Главиница)
Даулджилар, погрешно Давулджилар. Преименувано през 1942 г. Случайно наименование, по всяка вероятност от профила на местността.
ПАИСИЕВО (община Дулово)
Докчелар. Преименувано през 1942 г. През дек.1955 г. слято със с. Малко Паисиево.
Паничаре (община Главиница) – заличено
Чанакчилар. Изселено по време на румънската окупация. Заличено през ян. 1943 г.
Печеняга - присъединено - вж. Окорш (община Дулово)
Селски буджак. До 1913 г. е броено към Рахман Ашиклар. Преименувано през 1942 г. С указ от дек. 1965 г. е присъединено към с. Окорш.
ПОДЛЕС (община Главиница)
Сърджилар. Преименувано през 1942 г. Присъединило с. Скален дол. Смисълът на наименованието е свързано с местонахождението на селото – под лес, т.е. под гора.
ПОЖАРЕВО (община Тутракан)
През 1868 год. е известно като Косуй, което на бълг. означава Сливово. Косуй Българ, Български косуй, Генерал-Драганово (от 1942 г., в памет на генерал Драганов – командир на 1-ва Софийска дивизия, участвала в Тутраканската епопея). Името Пожарево селото носи от 1947 г. Селото е горяло няколко пъти и поради това са го кръстили с това име.
Полковник Златев - присъединено - вж Слатина (община Ситово)
Заселено по време на румънската окупация под името Стоян-Михайляно. Преименувано през 1942 г. От дек. 1965 присъединено към с. Слатина.
ПОЛКОВНИК-ЛАМБРИНОВО (община Силистра)
Селото е заселено по време на румънската окупация на Южна Добруджа под името Фрашари. От 1942 г. селото носи името Полковник-Ламбриново в чест на Константин Ламбринов (1868 - 1918), български военен деец, загинал през Първата световна война.
ПОЛКОВНИК-ТАСЛАКОВО (община Дулово)
Бахар кьой. Преименувано през 1942 г. на името на полковник Васил Таслаков (1866 - 1933)- командир на 35-ти пехотен Врачански полк през Първата световна война, герой от войната за освобождение на Добруджа през 1916-1917 г.
ПОЛКОВНИК-ЧОЛАКОВО (община Кайнарджа)
Кай булар, Корбул. Преименувано през 1942 г. на името на полк. Димитър Чолаков, завършил 11-и випуск на Военното училище в София в 1889 г. Като командир на дружина от 18-и Етърски пехотен полк през 1912 г. взема участие в победоносния марш и стихийното настъпление на 3-та армия. Води успешни боеве на Северозападния фронт при Босилеград, връх Царица, Букова глава и Шапчин гроб. През септември 1916 г. при защитата на Добрич срещу две неприятелски дивизии загиват почти всичките му войници, включително и той, но не допускат противник да влезе в града. Посмъртно е произведен в чин полковник.
ПОЛЯНА (община Ситово)
Ялъ Чаталджа. Преименувано през 1942 г. Присъединило с. Липница. Разказват, че името е подбрано заради благоприятните географски и релефни условия на мястото, където е разположено.
ПОПИНА (община Ситово)
Попину. За името на село Попина има няколко предположения. Според едното, край селото минавал римски военен път. за пътуващите войски бил организиран в селото голям военен ресторант (попидун), което дало името на селището “Попину” – Попина. Според други, селото някога е носило името Попота, което лесно прераства в Попина.
Има твърдение, че далеч преди Възраждането в селото имало свещеник, отличаващ се с хуманността, свободолюбието си и безграничната си ненавист към турските завоеватели и гръцкото фанариотство. В защита на невинното българско население свещеникът бил посечен от турците, а селото наречено попско село – Поп Кьой.
Други от местните твърдят, че през Възраждането от селото са излезли много попове, отличаващи се с начетеността и уменията си да проповядват християнската религия. Те отивали да вършат това и в близките и далечни околни села. По този повод селището било наречено попското селище, а от там – Попина.
Най-вероятно е името Попина да произхожда от съществителното “поп”, попско село, както то е известно в по-късни османски документи като “Попкьой”, а в по-старите като с. Поп Георги.
ПОПКРАЛЕВО (община Силистра)
Гюргенджик. Преименувано през 1942 г. на името на поп Кральо, един от първите попове в селото.
ПОПРУСАНОВО (община Кайнарджа)
Аратмаджа. Преименувано през 1942 г. на името на поп Русан – първият свещеник в селото.
ПОРОЙНО (община Дулово)
Кара ямурлар, на бълг. „черен дъжд”. От там получава и българското си име. Смята се, че жителите са наследници на изселници, дошли по тези земи след 1487 г., когато османците унищожават Караманското царство и изселват членовете му. Преименувано през 1942 г.
ПОСЕВ (община Кайнарджа)
Екинджик, от тур. „екин” – реколта. Преименувано през 1942 г.
ПРАВДА (община Дулово)
Догрулар, Дорулар - на бълг. „праведни“. Преименувано през 1942 г.
ПРЕСЛАВЦИ (община Тутракан)
Ендже кьой. То е преименувано през 1942 г. в памет на 7-и Преславски пехотен полк, участвал в Тутраканската епопея през 1916 г..
ПРОФЕСОР-ИШИРКОВО (община Силистра)
Кочина, от тур. „коч” – овен. Жителите от съседното с.Калипетрово наричат селото Кичина. Наричат го и сега така. Понеже турците не могат да изговарят лесно името Кичина, то премина през различни форми - Кичина – Къчина – Кучина – Къджина – Кочина. През 1934 г. румънските власти го преименуват в Борлян – на името на селото, от което са дошли заселниците куцовласи. Българското население не приема това име и след това то е отменено. Имало е предложение селото да се казва Красиво село, но на 18 юни 1942 г. е преименувано на село Иширково, а от 15 юли 1942 г. – село Професор–Иширково. Селото получава името си в чест на българския учен, географ, етнограф и изследовател на Добруджа проф. Анастас Иширков (1868-1937), теоретик на преименуването на населени места след Освобождението на България.
ПРОХЛАДА (община Дулово)
Чирекчи, Чаирекчий, Чийрекчии, Десислава (от 1942 г.) . През 1950 г. с. Десислава се преименува на Прохлада с Указ № 141,обн. на 25 март 1950 г.
Р
РАЗДЕЛ (община Дулово)
Орман кьой, Драгоманци (от 1942 г.) Преименувано през 1950 г.
Радецки – присъединено – вж. Тутракан (община Тутракан)
Калимок. До 1900 г. е махала към Тутракан. Преименувано през 1942 г. От дек. 1965 г. присъединено към Тутракан.
РУЙНО (община Дулово)
Казъл бурун, Къзъл бурун (на бълг. „червен нос“). Преименувано през 1942 г., може би от руини.
С
СВЕТОСЛАВ (община Кайнарджа)
Голяма Кайнарджа. Преименувано през 1942 г., на името на цар Теодор Светослав Тертер, владетел от 1300 до 1321 г..
СЕКУЛОВО (община Дулово)
Усул кьой. Селото се споменава в турски регистър от 17.09.1676 г. под името Усул Шахвели в Силистренската кааза и във връзка с извънредния данък 'авариз', събиран обикновено във вид на ечемик. Преименувано през 1942 г. Името е побългарено от старото, а някой го свързват със Секул войвода.
СИЛИСТРА (община Силистра)
Трако-скитите са първите основатели на селището от преди 5000 години преди Христа. Градският характер на селището е поставен от римляните при завладяването на Мизия. На това място през 29-а година е бил основан град Дуросторум (Durostorum, Доростор), който станал бързо най-главният град на провинция Мизия.
Първото изписване на името на града е в заповедта на император Траян от 106 г. за преместването на XI Клавдиев легион от Панония в Дуросторум. Същият легион бил разположен с отделни свои части в Дуросторум и Трансмариска - "селище през (сред) блатата". В североизточната част на България още от самото основаването на държавата главен град е центъра от старобълг. (старогр. рим. Durostorum, Dorostorus), бивш епископски град, който влизал в провинция Долна Мизия; в него било възобновено близкото по място старо митрополитско седалище на стария град Маркианопол (при дн. с. Девня), който бил унищожен в началото на VII век и в чиято област влизало доростолското епископство.
Няма съмнение да считаме, че римляните са кръстници на града. Той е един от най-старите български градове, съществувал като град още преди издигането на Плиска като столица на държавата на Аспарух.
И до ден днешен стената на крепостта стои в непосредствена близост до речния бряг. В Пойтингеровата карта (Tabula Peutingeriana), е отбелязана станцията Durostero на пътя от Singidunum (Белград) - Viminacium (Костолац, главния град на Горна Мизия) – Oescus - Novae – Sexaginta Prista и оттам, след Дуросторум, надолу на североизток към делтата на Дунав. Durostorum е записан като седалище на легион - Dorostoro, leg. XI Cl., разположен на 12 римски мили на изток от Тегулициум (отбелязан като Teclitio и западно от Сукидава.
Споменава сеи друго римско име на селището - Canabae Aeliae, в чест на император Публий Елий Адриан (118-138 г. н.е.), който посетил военния лагер.
Дуросторум става самоуправляващ се град муниципиум в 169 г. от н.е. при императора философ Марк Аврелий. През епохата на управление на Юстиниан, градът е възстановен от разрушенията и заслужено е преименован с новото име Дуростолум. По-късният топоним Дуростолум ни свидетелства липса на връзка с името на река Истър. Древното име Дуросторум има връзка с ранното военно минало на града, когато градското начало е поставено от строежа и функционирането на римската крепост. Във всички случаи следва да се избягва хидронимната теза за името на града, тъй като името Durostorum ясно се извежда от латинската лексикална база като durus и turris, is - кула, дворец, високо здание. Интерес представлява словореда в имената и позицията на корена на прилагателното име пред корена съществителното, което вероятно е под влияние на местните езикови влияния. Двата именни варианта Durostorus и Durostorum са генетично свързани помежду си и с формите durusturris и формата за множествено число durusturrium. Лексемата durus може да се използва и като съществително име за твърдина,крепост. Durusturrium се превежда като крепостна кула или непристъпна крепост.
За първи път римското название на селището Дуросторум, се споменава от римския историк Дион Касий в началото на II век. То е предадено с типично латинско окончание, но сложният му строеж от две думи „дуро” и „сторум” (сторон) се тълкува като осмисляне на старото тракийско название, което в превод гласи яка крепост. В по-късни източници имаме още няколко форми - Дуростеро, Дуросторус, Дуросторон, Доросторо. Най-голяма популярност придобива Доросторум.
По времето на император Юлиан (361-363) управителят на диоцеза Тракия Capitolinus дал нареждане да бъде изгорен на клада християнинът Aemilianus, жител на Durostorum (Dorostori). Епископ Амброзий от гр. Трир (ок. 340 г.), противник на арианите, в едно от своите писма говори за Авксентий – епископ в Скития. През 380 - 381 той е бил епископ в Дуросторум.
След опустошителните набези на сармати, готи, хуни, авари, славяни и прабългари, Дорусторум преминал в забвение. Прокопий от Кесарея (500 - 562) в съчинението си “За строежите” отбелязва, че император Юстиниан поправил стените на крепостта Дуросторум. Императорът възстановил града и го издигнал като една от най-важните крайдунавски крепости на империята под новото име Доростол. След възстановяването от Юстиниан новото име на града Durostolos се превежда по аналогичен начин с въвеждане на гръцки езиков елемент - θολός -куполообразно здание във вътрешен двор, дворец или кула и келто-латинското tollo - издигам. Именно това приемствено име доказва приемственост със най-старите варианти на градското име. В семантичен превод Durostolum се превежда като "издигната твърдина" - синоним на крепостен град. това значение напълно отговаря на възстановителните строителни дейности в града предприети от Юстиниан. Durostolum е извор на изключително ценна информация за едни от най-старите варианти на името на града - Durostero (Tab. Peut.) и Dorostoro (Itin. Ant.) и тяхното първоначално семантично значение. Първото писмено сведение за град Дуростеро е направено от гръцкия географ Claudius Ptolemaeus в египетска Александрия в неговата едноименна "География" . В този труд градът е споменат с именния вариант Dourostoron. В надпис на латински и на гръцки език от Хистрия срещаме формата Durosterum – d(ecurio) m(unicipi) Durosteri.
Доростол бил една от най-първите големи византийски крепости, които Аспаруховите българи завзели и още от 681 г. преминали в границите на Първата българска държава, като редом със столиците Плиска и Преслав били най-значителните градове-крепости. Славяно-българското му име станало Дръстър (Дистра, Дристра, Дристрон). Счита се, че името Дристра е наследен български вариант на римското название Дорусторум и по-специално от именния вариант отразен от Птоломей - Дуростеро. Най-ранните споменавания на името Дристра е в Наръшкият надпис и Анонима от XI век. Във връзка със силното военно присъствие когато армията и нейното управление са оказвали основен контрол върху цивилното население в името на успеха срещу прииждащите варварски племена, е възможно името да произлиза от израза σύλλυσις στρατεία(στρατός, στρατιά) - примирение с войската, цена която цивилните заплащали за съжителството с военните гарнизони с цел опазването на града. Наличието на две имена на града се наложило заради разделянето на империята на две.
По-късно, през VI век, градът продължава да играе важна роля в отбраната на империята. Във връзка с налагането на гръцкия етнически елемент по това време се явява и гръцката форма на името Доростол. И още - Доростолос, Доростолон, Родостолон, Дуростолон, Доростена, Доростоло. Готският историк Йордан (VІ в.) специално съобщава, че военачалникът Флавий Аеций, който нанася съкрушителното поражение на Атила при Каталонските полета в дн. Франция, бил родом in Dorostorena (Дуросторум) и произхождал от народа на извънредно храбрите мизи
В т.нар. Епифаниев списък, запазен в препис от началото на VІІ в., но съставен по времето на император Юстиниан І, е отбелязан епископ на Доростол, суфрагант на митрополита на Марцианопол. Неизвестният автор от Равена (Ravenas Anonymus) в съчинението си “Космография” (в края на VІІ в.) посочва Durostolun като важен град в Moesia, позовавайки се на един по-стар автор – Livanius.
Славянското име на града се е наложило един век по-късно. Дръстър е славянската адаптация на гръцкото Доростол. В качеството си на римска крепост българите като нови владетели на тези земи нямат основание да преименуват града особено когато в него заварват солидно градско население, което няма как да скъса с дълбоките си римски корени. Това е факторът, довел до съхранението на името. Така българите използват ресурсите на града и неговата стратегическа позиция, но в замяна на това запазват напълно неподправено латинското име на града дори и в българския вариант на името, а той е звучал на български като Дуръстър, което по законите на фонетиката лесно е преминал в кратката форма Дръстър. Произхожда от личното име Дръста, в генетивна форма Дръстър. Подобно лично име срещаме в Наръшкия надпис от времето на цар Симеон, в който се чете името на комит Дристра. Именно Дристра е гръцката транскрипция на Дръстър, срещната за първи път в официален документ по времето на император Лъв IV Философ (896 - 912). Името Дръстър се запазва официално до края на XIV в, но продължава да се среща чак до XVI век.
През 1388 година цар Иван Шишман иска мир от султан Мурад и му предлага в замяна Дръстър. За първи път се споменава турската транскрипция на името – Силистра, според някои „яка крепост”. Летописецът Леонклавий му преписва думите: „Силистра надминава всички мои градове както по своята големина, така и по великолепието на постройките, богатсвото на жителите, а също и по крепостта, която е най-добра и най-прочута.”
Името Силистра е своеобразен опит за превод на древните римски имена на града. Извеждайки значението на латинската дума дурус - твърд, силен, името Силистра е семантичен опит за превод на древното име на река Истер. Произходът на името Силистра е индоевропейски и хидронимен. Въз основа на древното хидронимно наследство от полуострова на Апенините, за което ни свидетелства Плиний с реките Силис (Silis, Sile) в регион Венеция и Силарус в област Кампания можем да изведем и произхода на корена *sil-. Този индоевропейски корен е идентичен с изведения от Юлиус Покорни (Julius Pokorny) и Udolph корен *sеil- влажен, капков, едно удължение на корена sei. От този индоевропейски корен произлиза българската дума сълза. От този корен също възниква и латинската дума за фонтан - silanus. Една сходна неиндоевропейска дума е tur. sıyrılmak -мочурище. Името Силистра е ойконим, който съдържа в себе си древния корен "силис" със значение "влажен" и древното име на долното течение на Дунав от Белград до вливането и в Черно море - Истер. Силистра е едно от малкото ойконими, който включват по поречието на Дунав, които съдържат в себе си древното име Истер.
През 1965 г. град Силистра присъединява с. Цар Фердинанд и от 1970 до 1976 г. Айдемир и Калипетрово, които после отново стават самостоятелни селища.
СИТОВО (община Ситово)
Доймушлар, на бълг. „ситите”. Преименувано през 1942 г. Името му визира географските дадености на селото - плодородната почва, богатите пасбища и благоденствието на жителите му – заможни и сити.
СКАЛА (община Дулово)
Саид Али Фак’ъ., Недино (от 1942 г.). В османски регистри от 1676 г. селото е споменато като Сеид Али факъх. Преименувано през 1950 г., вероятно по релефа на местността.
Скален дол – слято – вж. Подлес (община Главиница)
Канара махле. Преименувано през 1942 г. Присъединено към с. Подлес с указ от май 1956 г.
СЛАТИНА (община Ситово)
Капаклии. Преименувано през 1942 г. Присъединено с. Полковник Златев.
СМИЛЕЦ (община Силистра)
Кара Омур. Преименувано през 1942 г. на името на цар Смилец, от „най-знатния род сред българите“, царувал от 1292 до 1298 г.
СОКОЛ (община Главиница)
Татар атмаджа, на тур. „сокол”. Преименувано през 1942 г.
Любопитно! Нос Сокол на Антарктическия полуостров е наименуван на селото.
Софийци – присъединено – вж. Царев дол (община Тутракан)
Чауш махле. Преименувано през 1942 г. От май 1956 г. присъединено към с. Царев дол.
СРАЦИМИР (община Силистра)
Предполага се, че селото възниква около 1830 г. под името Кара орман, на бълг. „черна гора”. Преименувано през 1942 г. на името на цар Иван Страцимир (1356 – 1396), предпоследният преди падането на България под османско иго.
СРЕБЪРНА (община Силистра)
Според местното население село Сребърна е получило името си от следния случай. В миналото край селото се водела ожесточена битка и то често преминавало от едни ръце в други. В балтата (блатото) се ловяла риба, която се продавала само срещу сребърна пара, която единствено вървяла по време на битката. Други местни твърдят, че селото носи името си от многото сребърни пари, които жителите му печелили от продажбата на тръстиката край блатото, която се търсела за покриване на покриви, за плетене на рогозки и др.
Съгласно едни легенди, името произхожда от името на загиналия наблизо в бой кан Сребрун, който по времето на кан Аспарух разположил своя стан край езерото. Други твърдят, че името произхожда от голямо съкровище сребърни монети, заровени в землището, от които уж се намирали и сега стари пари – “сребърки”. Трети изваждат името му от турското синабе, селебина (богата, златна, сребърна софра, т.е. плодородна земя, изобилие на дивеч и риба и др.) и от тук Сребърна. По-вероятно е схващането, че името иде от сребърната повърхност на езерото, от сребърните отблясъци на подскачащата над водната повърхност риба и особено от изумрудно-сините със сребрист блясък, някога много по-обширни езерни води. Защото ако се изкачиш на възвишението до езерото, на лунна светлина водата изглежда като излята от сребро.
СРЕДИЩЕ (община Кайнарджа)
Бей пунар, Бей бунар (на бълг. „чешмата на бея”), Княжево ( от 1942 г.). Преименувано с указ от ноем. 1951 г. Вероятно името произхожда от факта, че селото е средищно за района.
СТАРО СЕЛО (община Тутракан)
Разположено е в широко и красиво дефиле, през което някога е текла Стара река, наричана от населението „Демир буба текесе”, на името на извора и в местността „Воден”, Лудогорието.
На няколко пъти сменя името си - Ески Кьой (най-старото), Кюхне Исмил, Ески Смил - на бълг. Стар Смил - преди Освобождението от османско робство, Сатул веки (през румънската окупация). Старата турска форма преминава в една междинна турско-българска форма “стар Смил”, за да се превърне по време на балканската война в “Старо село”, чрез буквален бълг. превод. Друго предположение е, че произлиза от името на местността “Ески кьой”и чрез превод се е получило Старо село. Присъединено с. Ангелово.
СТЕФАН КАРАДЖА (община Главиница)
Ахматлар, Севар (от 1942 г.) , Генерал-Жеково (от 1943 г.). Преименувано през 1947 г. на името на легендарния добруджански воевода Стефан Караджа ( Стефан Тодоров Димов,) - български национален герой, революционер от българското националноосвободително движение и войвода.
Любопитно! Връх Стефан Караджа на Антарктическия носи същото име!
СТРЕЛКОВО (община Кайнарджа)
Топчии. Преименувано през 1942 г. Превод, но не буквален.
СУХОДОЛ (община Главиница)
Емир кьой, Емирово. Преименувано през 1942 г. Наименованието е свързано с географската особеност на местността – сух дол.
СЪРПОВО (община Силистра)
Сюнеч, на бълг. „сърп”. Преименувано през 1942 г.
СЯНОВО (община Тутракан)
От сено. Погрешно вписано като Сеново. Грешката е коригирана с указ от 1966 г.
Т
Таркан – присъединено – вж. Боил (община Дулово)
Куфалчалар, Кофалджа. Преименувано през 1942 г. От 1963 г. присъединено към с. Боил.
Татарица – присъединена – вж. Айдемир (община Силистра)
Присъединена към с. Айдемир с указ от дек. 1955 г.
ТУТРАКАН (община Тутракан)
Името на града се споменава във връзка с пребиваването на XI Клавдиев легион от Панония в Дуросторум. Същият легион бил разположен с отделни свои части в Дуросторум и Трансмариска - "селище през (сред) блатата". В известната Tabula Peutingeriana или Пойтингеровата карта - изготвено през XIII век копие на карта, представяща по-важните познати на римляните от късната античност градове и пътища, градът е посочен под името Трансмариска, повеже се намира точно срещу устието на румънската река Мариска. Първо сведение за града вамираме от турския пътешественик Хаджи Калфа, от средата на 17 в. „Тоторакан, градец с малка крепост между Русчук и Систов, върху един хълм, близо до Дунав. Друг автор от 1599 съобщава, че Тутракан е нямал крепост и през зимата на 1594-95 е нападнат и превзет от маджари, власи и казаци, които преминали през замръзналия Дунав. Проф. П. Мутафчиев е на мнение, че сегашното име на града е пренесено от руски колонисти, които са се заселили през 10-11 в., прокудени от южноруските области след разпадането на хазарското царство. И понеже русите, които са се заселили първи на територията на града са дошли от град Тмутаракан, античната Фанагария, на пролива между Азовско и Черно море, са кръстили новото селище с името на родното си място. Според Вл. Мошин и В. Златарски, името Tmutarakanjq може да означава „място, където се хвърля нещо” или „място за основи на сграда”. По всяка вероятност хазарите са заели името от арабите, с които търгували през 8 век. Русите от Киевска Русия са осмислили името по народната етимология и са го свързали с „тъмен”, понеже градът за тях бил страшно и тайнствено царство на роби-славяни и търговци, които търгуват с тях. Румънското име на града Туртукай е по-късна изкривена форма от Тмутаракан или от Тутракан. Присъединено с. Радецки.
ТЪРНОВЦИ (община Тутракан)
Саръ гьол (на бълг. „жълто езеро“). Преименувано през 1942 г. в памет на 6-и Търновски пехотен полк, участвал в Тутраканската епопея през 1916 г. и воювал в района на селото.
Ц
ЦАР АСЕН (община Алфатар)
Заселено през дек. 1897 г. под името Цар Асен. През 1942 г. преименувано на Цар-Асеново. Възстановява името си с указ от ян. 1966 г. Носи името на Цар Иван Асен I (1187-1196), , един от тримата братя Асеневци, основатели на Втората българска държава (ХІІ-ХІV в.). Народното му име е Асен, а кръщелното, според патриарх Евтимий, е Йоан (Иван). В някои извори е назован още Белгун, което на старобългарски значело ”знаещ”, ”мъдър”. Асен, заедно с по-големия си брат Теодор (Петър) освобождава България от Византийско робство.
ЦАР САМУИЛ (община Тутракан)
Кютюклии. Преименувано през дек. 1934 г. на името на цар Самуил (997 -1014). В продължение на десетилетия той успява да удържи атаките на византийския император Василий II и дори му нанася сериозни поражения. Непрестанните борби за надмощие с Византия продължават през цялото му царуване. Цар Самуил умира на 6 октомври 1014 г., вероятно от сърдечен удар, който получава при вида на войниците си, ослепени след битката при Беласица.
Цар Фердинанд - вж. Силистра (община Силистра)
Селото е заселено по времето на румънската окупация под името Карол II. Преименувано през 1942 г. Присъединено към гр. Силистра с указ от ноем. 1965 г.
ЦАРЕВ ДОЛ (община Тутракан)
Вис кьой, на бълг. „везирско село”. Преименувано през 1942 г. Присъединено с. Софийци.
ЦЕНОВИЧ (община Силистра)
Селото е заселено по времето на румънската окупация под името Генерал Прапоржеску Преименувано през 1942 г. на Майор Ценович и на Ценович от 1956 г., без административен акт. Майор Ценович.
Носи името на кавалерийския офицер Александър Ценович, ротмистър в 9-и конен полк на Българската армия през Първата световна война, загинал при кавалерийска атака на 5 септ. 1916 г. при с. Попина. В боя при село Попина на брега на Дунав, 4-и ескадрон, начело с командира си Александър Ценович, се хвърля в стремителна атака срещу окопалия се противник. Атаката не успява да завладее позицията, но румънците отстъпват. Ромистър Александър Ценович е посмъртно произведен в чин майор и е награден с военен орден „За храброст“, IV ст., 1 кл. за бойни отличия и заслуги във войната (1918).
Ч
ЧЕРКОВНА (община Дулово)
Анасчик, Черковно (от 1906 г.). Носи името Черковна от 1946 г., заради първата построена българска черква в района. Църквата „Св. Архангел Михаил” е съградена през 1903 г., но е разрушена през осемдесетте години на миналия век. Запазени са отлятата в Киев оригинална камбана, църковна утвар, хоругви и икони, дяланият олтарен камък.
Любопитно! Нос Черковна на Антарктическия полуостров е именуван на село Черковна.
Черник– вж. Дулово (община Дулово)
Каралар. Преименувано през 1942 г. Присъединено с указ от юли 1951 г. към гр. Дулово.
ЧЕРНОГОР (община Главиница)
Кара дърлар. Преименувано през 1942 г.
ЧЕРНОЛИК (община Дулово)
Кара есе кьой. Първото официално сведение за съществуването на селото е от една османска демографска записка от 1676 г. Тогава то се е наричало Кара-Иса-кьой в някои източници се отбелязва като Кара-есе-кьой. Буквално преведено, Кара-Иса-кьой означава „село на черноликия Иса“. Този превод е използван в указ № 2191, обн. от 27.06.1942 г. за преименуването на селото на сегашното му име Чернолик. Румънските власти по време на окупацията записват селото като Caraesechioi или Kara Esekoj.
Според преданието, основател на селото е Иса от рода на Балабаните (едри хора, на бълг.). Балабанлар е и турското име на съседното село Златоклас. В миналото селата били именувани на първия заселник. Според преданието Балабана е имал синове – Иса и Вели. Иса се настанил на днешното място на селото поради наличието на естествен воден източник, а мястото е било заобиколено от гъста гора. Другият син, Вели, основал село Любен, със старо име Кара-Вели-кьой, „село на черноликия Вели“.
Чехлари – присъединено – вж. Искра (община Ситово)
Папукчилар. Преименувано през 1942 г. С указ от дек. 1955 г. присъединено към с. Искра.
ЧУКОВЕЦ (община Алфатар)
Токмак кьой. Преименувано през 1942 г.
Ш
ШУМЕНЦИ (община Тутракан)
Дайдър. Преименувано през 1942 г. в памет на 19-и Шуменски пехотен полк участвал в боевете около селото през 1916 г., в Тутраканската епопея.
Я
ЯРЕБИЦА (община Дулово)
Чиллер. Основано е към 50-те години на 16-и век. Преданията разказват, че на мястото на селото първоначално имало гора. Днешният център и сегашният парк представлявали една широка поляна вътре в гората. Керваните, пътуващи от град Айтос и околните села за Силистра, пускали на това място добитъка и правили отдих по няколко дена. На тях им харесала местността, самият въздух, изобилието от яребици, а мястото едновременно с това било подходящо и за лов. За първоначални създатели се смята родът на Али Бейовите от Молла Хасанови и от семействата на въпросните кервани. Селото първоначално е носело името Чиллер. (от луничките на Яребицата). Преименувано през 1942 г.
ЯСТРЕБНА (община Ситово)
Голяма Атманджа, Голебина атманджа. Преименувано през 1942 г., буквален превод от тур.
