Регионална библиотека "Партений Павлович" - ЛЕГЕНДИ И ПРЕДАНИЯ ОТ СИЛИСТРЕНСКИЯ КРАЙ

ЛЕГЕНДИ И ПРЕДАНИЯ ОТ СИЛИСТРЕНСКИЯ КРАЙ

Електронното краеведско издание е реализирано по проект „Достойно минало – европейско бъдеще: 150 години библиотечно дело в Силистренския край”, Договор РД 11-06-348/12.10.2020 между Министерство на културата и Регионална библиотека „Партений Павлович” – Силистра.

АЛЕКОВО

СРЕЩУ ГЕРГЬОВДЕН ВЕЩИЦИ СИЛИ НАБИРАТ И СКРИТОТО ЗЛАТО ИГРАЕ…

Връщайки се срещу празника към глъбините на народните традиции, посетих семействата на Кольо Нейков и Костадин Неделчев от село Алеково. Мъжете изтежко подадоха ръка, а жените се засуетяха да спретнат масата. Добруджанско гостоприемство и почит! Когато ги помолих да разкажат за някогашното посрещане на този голям празник, те с умиление, един през друг се допълваха, а пред очите ми оживяваха отколешните обичаи в цялата си прелест.

Гергьовден се очаква с вълнение. След този ден лятната работа става усилна и до Димитровден празниците минават като глътка отдих в надеждата за богата реколта. Затова се плисва веселието и щедростта с неудържима сила. Ако в този ден прероси – златно жито ще влезе в хамбара, ако къщите са облечени с коприва, здравец и клонки от круша, здраве и радост ще са спътници в труда, ако разделиш курбана от печеното агне, съседите ще те обичат и в тежък момент ще се притичат помощ да окажат, ако осветиш от свечер в църква агнето и солта, Бог ще пази и благославя семейството ти…

Гергьовден! Обичан празник с името на светец, който покровителства добитъка, носи сполука и здраве, гони злите сили от къщата. Вечерта малките моми от чешмата или кладенците „мълчана” вода носят, посреднощ краваи да омеся за първи път, а сърцатите мъже в среднощна доба в потайни места пазят да видят как ще заиграе скритото злато. Парите от земята излизали в пламъци. От Северна Добруджа преселниците са донесли обичая да пасат цялата нощ добитъка. Ако останел в кошарата, зли жени, наследили тъмни сили, през плета прескачали, първо мляко от овцете да издоят, превръщали го в „муксула”, пиели от него, на добитъка си давали и чуждата сила вземали…

До празника никой не дои овце. Рано сутринта първа доилка минава, а свети Георги млякото наспорява. След този ден започва пазаренето на овчари, говедари, ратаи. Курбан им се дава, кравай им се пече, с почит се заобикалят, да обичат добитъка и да го гледат като свой. Също рано майките будят децата, в росния ечемик да ги овъргалят. Пазят ги зорко, защото ги открадват комшиите и си ги наричат да им подарят кат премяна, а майката трябва също да дари за здраве. Когато на най „кръвеното” бяло агне със запалена свещ се отреже главата, кръвта се събира, кръвен кръст на всеки на челото се прави. Тази кръв е свята и не се хвърля. По надвечер стопанинът взема кравайче от жена си, всички кости от изяденото агне и кръвта, за да ги зарови под дърво, върху което чужда сянка не пада. Затуй сигурно стопаните засаждали сред нивата си круша самотна или дъб.

Цялата махала се наговорва в дома на „най – тежкия” стопанин да станат курбанът и веселбата. На земята се застилат месали и пешкири, всеки носи своето печено, зелена салата, вити краваи. Между храната здравец се поставя и когато се разнесе миризмата на агнешка амброзия, всеки му пуска края. Стопанките тръпнат да не намерят някакъв кусур свекървите, но когато музикантите грабнат хармониката, гайдата или кавала и в гълчавата се чува едно: „Ееепааа, ха, наздраве, свети Георги да е с нас до догодина!”, всички си отдъхват. Дечурлигата пърпат напред – назад, очакват с нетърпение да се завържат люлките, току и големите наскачат и се залюляват, уж на майтап, но то си е за здраве. После всички минават през кантара, ако си натежал, без мъка е минала зимата. Момите и момците пък чакат да превали превали на запад слънцето, та на мегдана да покажат най – хубавите си дрехи, да се хванат на хорото до либето, китката здравец да му вземат, дума скрита да му кажат. Току виж и невестите, като поприберат трапезата, бързат да се люшнат на „тропанката”. Веселбата продължава до икиндия.

Никой на този ден лоша дума не казва, преглъща я, после да не се пишмани, че е загубил дослука с комшийката. Всеки гледа да раздаде повече от курбана на повече хора да е спорна годината и с добитък, и с хляб. А бабите хукват надвечер билки да берат. Ако не успеят, на другия ден, на ранина, продължават на росата. Тези билки сам свети Георги с чудодейни сили ги надарява…

И още и още разказваха стопаните. В приказката болката от забравата на хубавото втъкаваха. За онова далечно разбирателство и сговор тъгуваха и се молеха децата им поне нещо – нещичко да запомнят. На техните деца да го разказват…

Мария Хорозова

АЛФАТАР

АЛФАТАРСКАТА МЕСТНОСТ „БРЯСТА”

Някога виден български лирик каза, че най-големият поет за всички времена е народът. В тази връзка за отбелязване е, че народно – фолклорното наследство на Алфатар е истинско богатство . С благозвучни и колоритни наименования е дарил алфатарецът всичко, което го заобикаля – горски масиви, чешми, местности.

Тук, конкретно, думата е за местността „Бряста”. Тя се намира североизточно от селището, на около 800 – 1000 метра и от незапомнени времена е един истински „ водораздел „ между нивите и лозарските площи. Съседни на нея местности са Гарабинският чеир, Шефкана /според предание получил името си след убиване на туркинята Шефке/, Чолаковият чеир и т. н. Местността е получила името си от вековен бряст, пуснал корени в земята ни може би още преди османското робство.От върха му се виждали 20 – 25 населени места, заедно с Кълъраш /по тази причина румънските власти не разрешавали отсичането му и го използвали за наблюдателен пост/. Бряста е отбелязан и на най – старите землячески регистри. На практика самият бряст се е намирал в лозето на Пенин Желю.

През 1922 година се поминал бащата на Михаил Фистанлийски. Именно тогава, през 1916 година майката на Михаил и Пеню дава наименованието на известния „Фистанлийски кулак /купува празното място с тайната надежда да си насади лозе/. Уви! Засаждали мястото няколко пъти, но лозето така и не ставало, виреел само боб, и то на два – три асъра място. Освен това от едната страна било лозето на Карастоевото Лече, там пък извисявал страховита снага орех. Пречили както брястът, така и орехът.

Военните и общината обаче все още не разрешавали отсичането. Тогава се намесва наемателят на гори Николай Гица . Поейки коня му, братята Михаил и Пенюот съответните румънски власти.По онова време имало много турци да коренят нивите на македонците. През 1931-1934 година Николай Гица ангажирал 7 - 8 от тях. Инструментариумът на турците бил предимно цигански топори, прави и криви лопати, брадви, бичкии, въжета. Преди работа Николай Гица проявил хитрост като казал: „Аркадашлар, ако успеете да извадите и жилите, ще се натъкнете на неземно богатство – казан със злато от хазната на султан Селим Трети.” Турците това и чакали . Започнали отсичането едва ли не с боричкане и неприкрита ярост. Към 6 часа подир обяд огромният дънер на бряста раздвижил въздуха и след несвойствен измъчен ек се проснал на земята като се забил на 40 – 50 сантиметра в почвата. Турците, обаче продължили търсенето на скъпото имане, мястото било изпъстрено с ходове около всяка по – голяма жила .. Но всичко излязло напразно . Накрая се запишманили – „Язък. Голям язък!„ ,получили 100 леи и се разотишли.

Обиколката на дънера се оказала около 4 метра и нещо – сграбчвали по 4 - 5 души. За братята Михаил и Пеню „златна хазна„ става самото стъбло на бряста. С дънера му те имали работа около две години – след като разбрали, че отвътре дървото е кухо, започнали с ками и брадви да го цепят, да го „разфасоват „ треска по треска, тоест да го „кайдисват„. В края на краищата те си осигурили дърва за огрев по за няколко години, а другите откарвали в воловете Сивата и Бужи на пазара, или за хановете в Силистра. Впоследствие Пеню Фистанлийски измайсторил от най – здравата част на бряста нощова за четиринадесет хляба. Тя и досега се пази от потомците.

А кой знае, може би и Николай Гица е бил прав за казана със злато от хазната на султан Селим Трети!?

Петър Кънев

АЛФАТАРСКОТО „ВЕЛЧОВО УСОЕ”

…Било в турско. Задомил се Велчо. Много работна жена случил – преди всичко, голяма домакиня и въртокъщница. Освен това по настояване на Велчо, полека-лека „иззела” и мъжката работа – тя шетала на животните, а и от ранна утрин до късна вечер превивала гръб над нивите. А те били бол – десет декара в Канаричката, двадесет и пет декара – до Изгорялата къшла, други двадесет декара – зад Дюзла и т.н.
И деца му народила – едно момиче и три момчета.
Велчо, обаче, бил калпазанин, а на всичко отгоре, пезевенк, мискин, маскара човек. По времето, когато жена му, с по-големия от синовете била по нивята, той влязъл грях – залюбил се, не с кого да е, а с рождената си дъщеря.
Подир време, когато майката и синовете й разбрали всичко, Велчо едва успял да се спаси от ножа и криваците.
Избягал, както казва, „вдън гори тилилейски”. Но взел със себе си и любовницата си – дъщеря си. И около година време се укривали из шубраците на Липака.
За храна използвали какво ли не, но често – посред нощ – отпрашвал с дисаги за Алфатар. А в критични моменти с хляб, мляко и сирене му услужвали и някои от чобаните. По.сетне хората много често го виждали и из Усоето.
Нещо повече.
Той, Велчо, заживял с дъщеря си малко по-свободно и струпал в Усоето колиба,/за да са близо до нивата си в Папрата/. И две кучета ги охранявали – Чакал и Гаврю. А що се отнася до синовете му, те никак не припарили там – Велчо бил въоръжен и ги заплашвал със смърт.
След години, когато се оженило и най-малкото от децата му, бащата и дъщерята се прибрали в селото.
А за поколенията мястото, където се разиграла тази безобразно греховна любов, останала просто като…Велчовото усое.

Петър Кънев

ПЕСНИТЕ НА ГЮЛХАНЪМ

Грозен и страшен бил турчинът Каре Феиз. В ония времена какво ли не правел той – бастисвал покрайнини на села, отвличал жени, палел къщи, грабел къшли, хазни разбивал.
И пет - шест ортаци имал – все отбрани хайти, друмници и обирджии. А всеки по - голям зарар „поливал” с пищно веселие и пиянски оргии – под ритъма на дайре в кючек кършела снага и пеела прелестната Гюлханъм!.. Като жена му била тя…Но нещастна била Гюлханъм – бягала на няколко пъти, а Кара Феиз все вадел ножа - едва не ѝ отрязал главата.
„Добруджанският Индже” – така му викали по цялата Североизточна България. И това било самата истина – турчин, турчин, но страшилище бил той дори и за бейовете!
Много , много години Кара Феиз и Гюлханъм , скрити от погледа на хората, имали за свърталище пещера до Алфатар!... Пещерата при Мандраджийската канара!
И веднъж и дваж били правени опити за залавянето му, но все напразно – Кара Феиз изчезвал като дим. Много по после смелчаците – доброволци проумели – по безконечен подземен изход той избягал чак в трънките на Кривия дол.
А все така нещастни били дните на Гюлханъм. Пеела и играела тя, но сърцето ѝ било свито – срещу нея зеело джапането на Кара Феиз!
Но веднъж силен дъжд застига свитата му до Конския трап. Изморени и изнемощели от неуспешен обир в Олуклий, хората му едва се прибрали до къшлата на дядо Пеню Калъиван. Старецът бил с овцете още на паша, но в агълите вече шетал синът му Иван– промивал ведрата за вечерното доене…. А след малко се прибрало и стадото.
Виждайки ги в бурдея, дядо Пеню на ужким зачибал кучетата и наредил на децата-млекари – „Бягайте веднага до бея. Кажете му – „Кара Феиз с ордата си е в бурдея на Пеню Калъиван”… Малките това и сторили… „Къде отидоха момчетата?” – сопнал се на стария чобанин Кара Феиз. „А, нищо, нищо – легнаха си при овцете, да не ни притесняват” – бил отговорът. Час по-късно беят и другите окупирали къшлата. Чула се и пукотевица.
„Тук на бея пушката гърми!” – страшно изрекъл Кара Феиз, а очите му засвяткали. Хората на бея, а и тия от Калъивановия сой, убивали един по един другарите му. А от вратата на бурдея в цял ръст продължавал да стреля с джапането си Кара Феиз! Но в един момент сачмите се свършват. С кръвясали очи той погледнал назад.
Тогава Гюлханъм, зад гърба му, започнала да сече пари за сачми. А Кара Феиз стрелял ли, стрелял… Но дошъл и неговия ред…В главата го ранили. Запривличал се бавно до къшлата.
Раята това и чакала – бил часът на възмездието!
Бабаити завързали единия му крак за крака на черен, а другия – за крака и опашката на кулест кон. И ги погнали! А малко по късно всичко става като в приказките!
Гюлханъм се прицелва и изпразва джапането за последен път…Като Гърбавото по Индже! Не само разкъсан, а и убит бил вече Кара Феиз!
А дядо Пеню Калъиван полуусмихнат слушал изповедта на Гюлханъм:
- Майка ми се казваше Гана – беше от Явуздере, а баща ми му викат Колю – от горната махала на Каябурун беше. Сестра ми Дора и аз се родихме в Дерменкьой… Все до Ямбол са тез села… И моето име е Гюла… Но Кара Феиз ме направи Гюлханъм! Да – аз съм българка!

Петър Кънев

ПОДВИЗИТЕ НА ВЪНДЮ ПЕХЛИВАН

През османското робство отбрани турци със своята сила, ловкост и хитрост, с цялостното си борческо изкуство, станали синоним на непобедимостта и мощта на империята. Било истинска дързост българин да се възправи срещу тях ,у това се възприемало като бунт. Подобен Херакъл се ражда през 19. век в Алфатар, за да се прочуе по-късно като Въндю Пехливан. Най-големите си успехи той постигнал по времето на големия поклонник на борбите Абдул Азис.
Според легендата малкият Въндю бозал от майка си цели 5 години, а в „свободното време” лапал до насита козе мляко и винена попара. Затова първата му работа, след като излязъл от люлката, било не да се учи да върви,… а да се бори. С течение на времето неговите „спаринг-партньори” станали почти всички домашни животни, сред които най му допадал като „противник” 120 –килограмовия коч. И може с право да се каже, че той на училище не ходел, но и да беше ходил щеше редовно да качардисва. Защото неговото училище и учител станали именно те рогата на коча. Честите му срещи с тях завършвали с ежедневни „кървави сцени”, все едно че бил гладиатор с диви зверове.
Първата си победа Въндю удържал още на 6 години. „Лошото” било, че в яростта си едва не удушил батко си, с две години по голям от него дете на чичо му. В аналите за българските борци по времето на турското робство се преплита и друго име на бележит наш земляк - това на кърджалийския главатар и народен закрилник Кара Колю. Впрочем, прадполага се, че когато Кара Колю умира Въндю Пехливанин бил на около десет години. На два пъти остъпвал да „ учи занаят” в турско теке /школо за пелеванлък/, най-напред в Шумен и после във Филипопол. Така усвоил до съвършенство изкуството да язди кон с главата надолу, да вдига тежести до 120 килограма, усвоил също умрючния бой, да бяга, да скача, да хвърля… За ония години е и народната песен: „Борба са бореха/бял камък мятаха…”
Най-добре Въндю се „срастнал” с тайните на сухата и мократа борба, или казано другояче, с пехливанлъка във всичките му разновидности и форми. Веднъж с един удар на дясната си ръка счупил черепа на младо биче, а друг път с няколко саблени удара за малко да „разпарчети” и двутонен бивол.
И понеже алфатарският бей бил също пехливанин, между тях се е зародило непринудено, най-искрено, да го наречем „Борческо приятелство”. И друго : беят, русоляв, набит млад човек, сякаш бил по-силен от Въндю Пехливан.Но далеч му отстъпвал, казано на съвременен език, в тактиката и стратегиятя и най-вече в атракцията и скоростната техника, тоест в „чалъмите”.Те сякаш били дадени на Въндю като дар от Бога и Сулейман бей не можал да ги усвои никога. Иначе „борческото им приятелство” продължило около 30 години, почти колкото неразделното кържалийство на Индже войвода и Кара Колю. Но при Сулейман бей и Въндю Пехливан взел връх още един момент: понеже били като сиамски близнаци, те не можели един без друг нито час. И затова след зрялата си възраст, „горгорбашията” на Алфатар напуснал бейската къща в центъра на селището и се установил в къщата на Въндю Пехливан. Там, в добре уредената одая, заедно с бейката и с цялото домочадие на първия си приятел, той изкарал на десетина зими и лета.
Като млад Въндю Пехливан бил малко по-едър от Сюлейман бей, черносок красавец с бяло лице и сини очи, с врат, два-три сантиметра по дебел от главата му. Нивите му, за удобство, били комшийски с тези на бея-срещу заплащане ги обработвали малоимотни селяни. За сватби, обрязвания, сборове и за други важни мюсюлмански и християнски празници в Добруджа, когато се налагало присъствието на Вюндю, Сулейман бей намерил „цаката”. Той поръчал и закупил от Хаджиоглу Базарджик приказен Файтон, а от Аккадънлар наел кочияш-теллалин. По време на всеки празник, когато се оформял алаяг за народни борби, аккадънларецът влизал в още едно амплоа, това на „мениджър”, викач и „букмейкър”, записваш и събиращ облозите на публиката.

На фона на пъстрия файтон, застанал в средата между двамата бележити гости, с подчертано аристократичен глас той високо обявил: - А сега на вашето внимание, домакини драги, човекът, влизал в клетката на бенгалски лъв, безстрашният, най-силният, единственият българин в империята бейски борец, алфатарецът Въндю Пехливан.
Тозчас до възбог еквали зурлите. А гол до кръста със запретнати крачоли в алая вече се разхождал бавно и величествено Въндю Пехливан. На гърба му мускулите танцували като змийски камшици, гръдният му кош, подобен на духало, се опвал до пръсване, а ръцете му сякаш не могат да се сгънат от големите „железни топки” на бицепсите. И така около минута две, най-много пет. Публиката крещяла и изпадала в транс- та тялото на Въндю не било тяло, а канара от играещо живо месо, възел до възел, буца до буца.
Веднъж, преди да се чуе поканата към публиката за желаещи да премерят сили, оттам изхвръкнал дългуч, черен арапин, енгьозест, на име Кьор Мюмюн. Всички веднага заскандирали името на своя любимец:
- Мюмют! Мюмют! Мюмют!...
Дерели въздуха и тюмбелеците. Не било за сефте обаче на Въндю Пехливан, в дотогавашните над 500 срещи той имал точно толкова победи. И веднага след това си удрят ръцете, без да се мае, се хвърля в алая: хванал с десния си ръка големия пръст на дестния му крак, „ахилесовата пета” при подобна мазна борба и започнал да го върти така, че с него въртял и цялото тяло. И понеже противникът бил жив човек, заревал от болка. А с него за мъст заревала и публиката. За това се наложило „усмиряване на духовете” от двадесетина гавази и мухтари. Въндю Пехливан верен на себе си, бил непреклонен; при хватката „вълчи капан” обаче неволно изпуснал ръката си и с прийомите от кеча притиснал Кьор Мюмюн на земята, и то така, сякаш му „бръкнал в зрението”, без малко да му извади и другото око. Това наляло допълнително масло в огъня. Но било и „бойният дразнител” за Въндю Пехливан, защото с едно исполинско вдигане той задължал високо горе Мюмюн като перушина, след което го пльоснал там, където му е мястото…- на земята по гръб. Спрели зурлите , спрели и скандиранията. И без малко да се стигне до гърмежи от шишанета и ръкопашен бой. За такива случай народът е създал и песен: „ Де се е чуло, видяло,/ българин горен да бъде…”. А на връщане отзад на файтона била „вързана” и наградата за победителя – черно 700 килограмово даначе.
Въндю Пехливан бил истински професионален борец, преживявал само с това, което изкарвал от борбите. Същевременно постоянно учел бея на чалъмите си – на лъжливо гмуркане, на черека, на куката с крака, на „вретеното”, с което победител Кьор Мюмюн, и най-вече, на залатната си „вътрешна сърма”. По-късно го запознал с екзотични бойни изкуства, а също и с кеча.
Веднъж се разиграла интересна случка в близкото до Алфатар село Акбунар. По повод голям мюсюлмански празник Сулейман бей и Въндю Пехливан гостували на акбунарския бей. Там също провеждали борби, но домакинът скроил голям „чакмак” на алфатарския си „колега”. Докато си „връчвали акредитивните писма”, и под предтекст, че отиват да пият „бейското си кафе”, те оставили сами пехливаните си. Двамат, от спортна злоба, не можели нито да се гледат, нито да се понасят след няколко заядливи реплики впримчили ръце. За акбунарският пехливан врещели хиляди души, а за Въндю Пехливан – нито един. И понеже у дома и стените помагат, акбунарецът без малко не само да го обърне по гръп, но и да го убие. Добре, че бейовете допили кафето си и навреме се появили в алаята. И от далеч виждайки лошата „предсмъртна” позиция на Въндю Пехливан, Сулейман бей изкрещял:
- Дръж бе! Аз съмтука!...Дръж! …
В оня момент тези думи изиграли ролята на допинг. Защото с едно фантастично хвърляне, подобно на Херакъл, той сграбчил акбунареца с всички сили, бавно го издигнал нагоре, изопнал ръцете си и го задържал като перце десетина секунди. А след това с все сила го забил в земята. Гавазите и мухтарите отново били безсилни, а публиката била настроена за саморазправа, за линч. В това време Сулейман бей намерил пролука и си хвърлил абата /капламата/ върху телата им. И понеже имало обичай, че бейската каплама не се „бие”, всичко постепенно поутихнало.

Петър Кънев

ЗЛАТНАТА РАКЛА НА СЕНЕБИРЛИЯТА

Ой Георги,Георги,
Георги златаре!
Тебе ми кажет:
тъничко ковеш,
диметно плетеш,
една дупката,
да ми исзковеш
позлатен гердан.

Из народната песен „Георги Златар и Кираца"

Основното парично средство за легендарния алфатарски чифликчия Иван Славов Караколев (съпрототип на Павли Сенебирлията в сборник с разкази „Вечери в Антимовския хан” от Йовков), бил скъпоценният жълт метал, понякога в кръчмите, дори лимонадата си заплащал със злато. Известно било и това, че за скривалища на златото му са служили комините и зидариите на къщите му, гривите на конете, тюфлеците, и т.н. Между впрочем, със злато той се снабдявал най-вече след продажбата на жито и цели стада добитък на хайван-пазарте в Царград и Одрин. Било 1902 година. Сенебирлията вече „завързвал” 60-те, но бил все така енергичен, първичен и здрав алфатарец. Благородната му алчност (след къртовски труд и от самия него, понеже той бил от оная категория чифликчии, които били чираци на самите себе си) нямала граници. Нещо повече. Налудничавата му жажда да притежава цели села със землищата им нараснала с годините. И с право – чифлиците му в Балабанлар, Махмузлий и Мелеклери, наред с всичко друго, произвеждали и най-хубавото бяло саламурено сирене в Добруджа. Но и тревогите му не били малко. Преди две години загубил дъщеря, нивите му в Ченевата шума, Пологара и Изгорялата къшла (в Алфатарското землище), не дали очакваната продукция, руно намирал чираци и ратаи. А на всичко отгоре някакъв инженер го лъгал в продължение на две години, че във всеки от чифлиците му ще изкопае кладенец, но всичко било блъф. Освен това мор погубвала стадата. Затова той, Сенебирлията останал верен на себе си – до кончината си на 75-годишна възраст за тия които не го познавали отблизо, бил както вече казахме, накъсаният, одрипавял бедняк. А иначе този своеобразен джингиби бил с по три-четири кесии злато в пояса си, с други две, по-малки в подплатата на калпака си, и т.н. От златото той изработвал (имал приятел-куюмджия в Добрич) пръстени, обеци, колиета, халки и всевъзможни други накити за многобройната си челяд. Но ето какво се случило веднъж. Отбил се той при куюмджията в Добрич и поръчал на осиротялата си внучка две гривни. „Сега не може – отговорил му подчертано професионално златарят. – Златото е прясно. Ще трябва малко да престои, дето се казва…да узрее”. В конкретния случай златото било в бухча – Сенебирлията си го прибрал обратно и отпътувал за чифлика в Мелеклери. На два километра, обаче, след Каралезката чешма, в дола той бил стъписан – отсреща от шубраците слизала конна орда с главатар много голям обирджия (последният вече имал няколко проиграни случаи за бастисване на Сенебирлията). Тогава имено той, Сенебирлията (то било нещо като интуиция на обграден кърджалия), се решил на отчаяна стъпка – завързал пояса си за горната дървена част на един запустял кладенец и се спуснал надолу. Нещо повече. След два – три метра се скрил в една странияна дупка и зачакал. Разбойническата група забързо заобиколила кладенеца, а някои от конете заопъвали юзди над осиротялото корито. „Тука някъде трябва да бъде – дрезгаво закрещял главатарят на бандата. – Я дайте ченгела ще проверим и в кладенеца!” Минута-две по-късно ченгелът се спуснал на няколко пъти до дъното, но напразно. Минало време, около час. Настъпила пълна тишина. Но Сенебирлията излязал да си поеме дъх, пак с помощта на пояса и напречната дървена част, чак по залез слънце. И запрашил за Мелеклери и Мосубей. За отбелязване е, че той не доверявал на синовете и дъщерите си сериозни неща (за подобни случаи избирал внуците си). Именно поради това, когато се отбил в Алфатар, извикал не дъщеря си, а Йордана, от Лазаровите, която била съпруга на внука му Илия Илийков. Извикал я в едно антре, изсипал бохчата със злато на софрата и й казал: „Ще вардиш това злато – а после я сплашил: – И знай, ако откраднеш макар и едно парче, ще ослепееш. Аз ще ти дам после”. Вардила Йордана софрата със златото цяла нощ – вардила и плакала. Сутринта Сенебирлията заминал отново за Мелеклери (така се наложило). На всичко отгоре, внезапно заболял. И то тежко. И, просто без да иска, се дошло до самопризнания на смъртния одър. Извикал той синовете си и споделил за бохчата злато в Алфатар. На другия ден, както можело да се очаква, златото вече имало нови притежатели - и това били Слави (Сенебирски) и неговият брат Куни. А за младата алфатарска невеста Йордана не останал ни пендар, ни звонк, ни рубе, ни махмудия. След отлежаване на златото куюмджията от Добрич изработил – след поръчка от Сенебирски, и за чифликчийската фамилия, разбира се – скъпа семейна реликва. И тя била с богата декорация и орнаментика…златна ракла! Какво е било съдържанието й, и по колко различни начини се е заключвала, почти никой не знаел.
Знаело се, обаче, че не можела да издържи само срещу…зиналата паст на огнедишащ змей!

Петър Кънев

ПИРИНЧИЛИЙСКИТЕ ДЖАМБАЗИ

В Алфатар от памтивека се срещат какви ли не фамилии, прозвища и прякори – създали са ги самите хора като своеобразен народен фолклор.
До връщането на Южна Добруджа на България, в северозападна част на селището живеели двамата братя Кръстю и Димитър заедно с баща си Иван. И понеже нямали ниви, отдали се на джамбазлък за панаир, сбор или друг празник имали люлка, задвижвана с мотор и кон / и яйчарство/ муртаджилък/. Дядо Иван, баща им, бил беден човек. И имал адет – като всеки коларо–железари да почуква най–различни железа и тенекии. И особено една сплав, от която изкусните майстори изработвали звънци и пукалници за чукане на чесън, наричана пиринч. Именно поради това започнали да ги наричат Пиринчалиите. И една подробност – изкараното от тях било веднага изяждано и изпивано. По – малката люлка въртели с мотор, а по–голямата – с кон. И нали били муртаджии, срещу едно яйце завъртвали детето 3–4 пъти. След това трябвало да се заплаща с друго яйце / между впрочем най – усилено било люлеенето срещу писани яйца по Великден и Гергьовден/. В голяма част от страната те били известни като прочути люлкаджии/ люлките им били шарени и изобразявали най – различни домашни животни/. Но, ето какво се случило веднъж. Двамата братя дочули веднъж, че някакъв богаташ в Акпунар, днес Бистра, продавал волове – българин бил човекът и макар между много турци, забогатял. Най – напред „на оглед” покрай Сухата чешма за Акпунар заминал само единия от братята, Кръстю. И връщайки се на другия ден, казал на Димитър:
- Пазарих ги.
- Колко?
- Не е ли много?
- Не е.
В събота се отправил за Акпунар и Димитър. И спирайки пред вратата на богаташа казал:
- Имал си волове.
- Имам.
- Колко ги продаваш? Чифта?
- Ти откъде си?
- От селата.
- От кое село?
В този момент отнякъде довтасал Кръстю и развалил новия пазар. Малко по-сетне двамата братя взаимно прекъсвайки се, започнали да го молят – бедни били, да намалял цената. Богаташът обаче, верен на достолепието си, държал на своето. Нещо повече. В яда си завишил цената с 1000. Това за Кръстю и Димитър било като гръм от ясно небе. И Димитър, по – младият, започнал да псува Кръстя:
- Твойта майка, …будала с будала! Тъй ли се прави джамбазлък!? Поне питай.
- И аз, твойта майка… Ай сиктир бе, чукан! Баш на мене ли акъл ще даваш!
След като Пиринчилиите извадили по един остър нож, настанала голяма олелия и вакханалия. Накрая богаташът, изслушвайки взаимното псуване от по 20 – 30 пъти и подлудяващата циганска кавга, кандисал:
- Спрете бе, хора! Надухте ми главата! Аз имам и други волове! Вземайте тез и се махайте!
На връщане Пиринчилиите спрели да си починат до Тоневата канара, ядът им вече се поуталожил. Извадили от торбичките си хлебец, лучец, кратунките с водица. Тогава между хапките и глътките Димитър рекъл:
- Бате, разбра ли какво стана!? … аз на тебе „Твойта мама…”, ти на мене „Твойта мама…”. Накрая уредихме мама му на богаташа. Видя ли как му взехме воловете без пари!?

Петър Кънев

БАБУК

ОТКЪДЕ ИДВА ИМЕТО НА СЕЛО КАРА-ОМУР

Тук също има няколко предположения и предания. Първото предположение е, че почвата на селото е чернозем, ат който при дъждоне се получава лепкава черна кал „ черно тесто „, което на турски означава „Кара-хомур„ и с времето за по – лек изговор се превръща в „Кара-Омур„. Под име „Кара-Омур” селото е записано през 1873 и 1875 година в документи, преведени на български, които по – долу ще цитирам. Второто предположение за произхода е, че то произхожда от турските думи „ Кара Омут „, което означава черно намерение, черна надежда. Когато беят посещавал селото, питал заселниците имат ли намерение да си ходят по родните места: „Омут вар му„ на който те отговарят, че имат намерение да си ходят, а той им отговаря „Кара омут осезин”„ т. е. черно е вашето намерение, вашата надежда . така остава името „Черна надежда„ ,Кара–Омут, а впоследствие Кара-Омур. Трето предположение се оказва най – достоверно. То е върху факти, че когато нашите прадеди са се заселили тук, Горната чешма, чешмата към Дюдюклюка е съществувала. Тя била съградена от Кочански / Иширковски / паша на име Кара Юмер и я наричали Караюмерин чешмеси. Служила е на Кочанските скотовъдци. След заселване на дедите ни турците от Кочина вече наричали селото Кара Юмер, Кочина махлеси.Може би от името на чешмата и цялата местност получава това име.Много от възрастните хора като дядо Тодор Костов помнят от своите бащи, чу първото име на селото е било „Кара Омур”, „Кочина махлеси„. След като селото се разраства и започва свой собствен живот, то остава да се преименува само Кара-Омур. Това става най – вероятно между 1850-1860 година.

Към това предание има още едно, предадено от Желез Енчев Иванов, починал през 1966 година . Дядо Добри от Сливен предал на Желез Енчев от с. Смилец следното : „През 1865 година бай Петко от Кара – Омур карал стадо овце – данък за Цариград. Когато минавал край Лозенград, поспрял стадото да почине и напасе. Засвирил с кавал. Чула го една стара жена, познала добруджанската мелодия и го питала откъде е. той и отговорил, че е от село „Кара-Омур„. Тя му казала, че такова село няма , а има Бабук–Кочина. Той и обяснил, че селото се намира по пътя за Доростол, отляво до една чешма в гората. „ Чешмата я зная „ - отговорила жената „ направи я една кадъна на име, Кара Амер, бях комита по тези места и ги познавам. Това е историята на село Иширково от Г. Великов. Името на селото може да идва от кадъната Кара Амер, построила чешмата. В историята на с. Иширково не се споменава абсолютно нищо за пашата Кара Юмер и за кадъната Кара Амер.

Да разгледаме сега значението на думите Кара, Омур , Умур. Думите имат арабско–персийски произход. Преведени на български означават следното: Кара – твърд, сух, могъщ, черен, невзрачен, Злокобен. Омур – хълм, възвишение, прешлен на гръбначния стълб. Умур – дела. Ако помислим малко ще видим, че могат да се направят различни словосъчетания между двете думи и да се комбинират в най – различни наименования, характеризиращи природните дадености на местността. Примерно може да се приеме съчетанието Кара-Омуркато могъщо дело, черно дело и пр., а кара – Омур твърдохълмие, могъщи възвишения, невзрачни хълмове и пр. Мисля, че може да се приеме името Кара-Омуркато Черно дело, защото е заселено по незаконен път. Може да се приеме и тълкуването на Кара-Омур в смисъл на „ Могъщи възвишения „, тъй като самото село е обградено с големи хълмове, отговарящи на природната даденост. Това са лични мои предположения и тълкувания. Досега ве е намерен архивен документ, който да докаже точно откъде идва наименованието на селото – всичко се гради върху предания и предположения.

ЛЕГЕНДА ЗА ИМЕТО НА БАБУК

Легендата разказва за името на селото, че след някоя от кръвопролитните войни селото останало безлюдно. Имало само една-единствена възрастна жена, останала жива, която стояла близо до кладенеца на селската чаршия. Войниците, които минавали през селото, я видели и оттогава това населено място, което вече не е безлюдно (но продължават да преобладават възрастни хора), се нарича Бабук.

Други твърдят, че името произлиза от турското "баба", "бабу", което значи баща или от намиращите се в изобилие около него "баби" (дънери), поради изсичането на горите. Възможно е, то да е донесено от преселниците на старата провадийска крепост Бабук, както гласят местните предания.

БИСТРА

ЛЕГЕНДАРНИЯТ ОПЪЛЧЕНЕЦ СТОЯН ПРОЙНОВ /КОМИТАТА/

Традицията в руско-турските войни да участва и български доброволчески отряд води началото си много преди 1876. В Освободителната война от 1877-1878 г. българското опълчение заслужи лаври за безпримерен героизъм в три решителни боя – Стара Загора, Шипка и Шейново. Но докато сражението при Стара Загора бе бойното му кръщение, то най-високата проява на победоносния и патриотичен дух на опълченците бе на Шипченския проход.

Шипка!

Девети август 1877 г.! Лавина от табори на низами и черкези!... Атака след атака – десет подред – отбива руско-българският отряд. Счупена е дори дръжката на Самарското знаме. Заповедта е, в случай на пълно обкръжение, то да се изгори. От ония мигове паметно остава обръщението на генерал-майор Столетов: „Момчета! Неприятелят, с когото вие тъй юнашки и неустрашимо се бихте при Стара Загора и дадохте да разбере, че българският опълченец не по-лошо се бие от своя по-стар брат, руския войник, настъпва към нашата позиция. Той се готви да превземе Шипченския проход. Вие безсъмнено знаете, че в по-голяма степен от честта на Шипченската позиция зависи съдбата на Вашето Отечество – съдбата на България… Аз вярвам, юнаци, че ако вие при Стара Загора можехте да нанесете страшно поражение на противника, то тук – на нашата непристъпна позиция – не ще допуснете и кракът му да стъпи, като му дадете още веднъж да изпита вашето юначество, вашата мощ!” И тъй като отбраната на Шипка е поверена на Габровския отряд, още на следващия ден - на 10 август - от Габрово пристигат две конни оръдия, няколко десетки казаци и двеста българи - доброволци. Единият от тях е Стоян Пройнов Стоянов /Комитата/! Ако имаше номинация за десетте най-бележити личности на община Алфатар през XX век по старшинство, тя трябваше да се води именно от легендарния опълченец от село Бистра. Стоян Пройнов е роден в село Тодорчета, Габровско, през 1852 г.. Имал още двама братя и една сестра. Баща му бил обикновен воденичар, но въпреки това всички членове на семейството били закърмени с пословичния свободолюбив дух на балканджиите. Малкият Стоян опитва много занаяти. Особено му харесва животът на овчаря по хребетите на Стара планина. Именно затова през 1862-1863 година в своето село той бил „титулованият” селски овчар - а бил само на 10-11 години. И като такъв, четири-пет години по-късно съвсем отблизо става свидетел на подвига на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През април 1876-а желаещото мъст буйно и непокорно сърце на Стоян се разделя завинаги с чобанлъка. Въоръжен, заедно с още двама въстаници, той влиза в състава на известната чета на Цанко Дюстабанов. Въстанието е потушено. И тримата верни приятели се укриват в селското торище. Цели 72 часа престояли те в рохкавия тор. За да не се задушат, и тримата захапали по един масур, като само 1-2 сантиметра от другия му край се показвали на повърхността. След като успели да се измъкнат от търсещата ги потеря, те се отправили в най-потайните доби на Балкана. Там отново се срещат с другарите си от четата на Цанко Дюстабанов и останали при тях до лятото на 1877г. По същото време в Габрово започва сформирането на 9-а и 10-а опълченски дружини. И тримата другари, начело със Стоян Пройнов, се записват в 9-а дружина. В боевете при Шипка Стоян Пройнов проявява безпримерен героизъм и себеотрицание. По-късно, в края на август, по искане на главнокомандуващия Девета опълченска дружина заедно със своя командир, прикомандирования руски офицер, подполковник Лвов, през село Зелено дърво се отправя към Габрово. А в началото на октомври на дружината е наредено да изпълнява гарнизонна служба. След приключване на войната със заповед от 15 юли 1878 г. Девета опълченска дружина, в която служи Стоян Пройнов, била преименована на „Сливенска” - 25 и включена в Българската земска войска. Стоян Пройнов се преселва в село Добромирка, Севлиевско. Като поюаджия години наред пренася кореспонденцията от Велико Търново. Пройно, първият му син, се ражда през 1882 г. Следват дъщеря му Гина /тя почина преди време на 90 г./ и другият му син – Димитър. Стоян Пройнов е в системата на пощите до 1901 г. След това се преселва в Добруджа и купува сто декара ниви в Акбунар /дн. Бистрица, община Алфатар/. Рядко трудолюбив, той си построява къща, която съществува и до днес. Едно от любимите занятия става работата в плодовитата му овощна градина. Но чуждите очи са ненаситни – нощем лоши комшии постоянно разграждали плета. Опълченецът обаче намира цяр и за това – зарежда с барут няколко от оградните колове. Готованковците веднага ги откраднали и започнали да ги ползуват като дърва за огрев, затова и захвърчали покривите на някои от бордеите. Но жертви нямало. Именно така Стоян Комитата, както го наричали абсолютно всички, направил за посмешище крадците и калпазаните. Пройно, най-големият му син, умира след румънски инквизиции през 1918 г. По това време дядо Стоян вече наближава 70-те, но се заема с издръжката на семейството. Обстановката се усложнява и от това, че по време на избори къщата му е постоянно подлагана на обиск. Затова през 1927 той се преселва в село Цани Гичево. На следващата година по повод 50 години от Освобождението на България портретът му е публикуван в специално издание, а самият той е награден с кръст за храброст и възпоменателен медал. С изплатената /неполучавана по вина на правителството в продължение на 10 години/ опълченска пенсия той закупува в село Вълнари къща и ниви на най-малкия си син. И отива да живее при него. За последен път Стоян Комитата посещава Бистра през 1930 г. Трябвало да уреди с румънската власт поземлената си собственост – тогава така налагал Законът за комасацията на земята в Южна Добруджа. Няколко години по-късно получава удар, който го приковава на легло за цели 7 години – от 1935 до 1942 г. И именно тогава, на 90-годишна възраст, сърцето на Стоян Комитата бие за последен път. Поборникът от община Алфатар Стоян Пройнов Стоянов за вечни времена ще е притежател на най-високата българска награда, на най-свещената българска „титла” – „Опълченец от Шипка”!

Петър Кънев

БОСНА

Според едно предание Босна възниква след превземането на Балканите от османските войски. Пръв тук се заселва войник, участник във войните в Босна и Херцеговина. При завръщането си по Дунав той слиза край село Попкьой /днешното село Попина/ и тръгва към Мала Азия. Опиянен от красотата наоколо, се настанява тук и създава семейство. Преполага се, че той дава и името на селото.

Според друго предание пак по същото време, от Босна и Херцеговина се преселил със семейството си Бошнак - мюсюлманин, който се занимавал с пчеларство. Харесал тукашната природа и климат и се настанил завинаги тук. Почнали от околните села да прииждат гости, които на въпроса накъде са тръгнали отговорили: „ При босненеца”, откъдето се смята, че е останало името на днешното село.

ЛЕГЕНДА И ИСТОРИЯТА

Една легенда, разказва в различни варианти в селото, свързва името му с държавата Босна.

В нея се говори за това, че някога тук дошли седмина според едни, според други – един, според трети - двама братя пчелари от Босна. Харесали земята, изобилие от вода и хубавите гори и останали. Оженили се, вдигнали къщи народили им се деца. Идвали хора от съседните села, харесвали селото и обитателите му и някои от тях оставали завинаги в село Босна. Кога е станало това легендата не казва.

Историята свързва възникването н Босненското княжество с бан Кулин (1180–1204г.). Пълна независимост и разцвет то достига при Стефан Твърдко (1355–1391). След смъртта му кралството се разпада. През 1463 г. Босна е завладяна от османските войски.

През XII век и до загубването на самостоятелността си Босна е княжество, в което проникналото от България богомолство е прието за официална държавна религия. За славянския език на населението ѝ най-пригодна се оказва славянската писменост.

След османското нашествие някои от местните феодали, както и на всякъде в поробените земи, приемат исляма, за да запазят социалните си привилегии. През XVI век Босна е едно от главните направления на помюсюлманчванията. Всички, които не успявали да се скрият из горите или да избягат в драги земи били поставяни пред избора: да признаят Аллах или да загубят главите си. Навярно към онези далечни кървави времена се отнася и легендата за основаването на село Босна.

БЪЛГАРКА

АНГЕЛУШЕВО КЛАДЕНЧЕ

Местният краевед Димитър Кунчев преоткрил историята в статиите на австрийски военен журналист.Съвсем случайно Ангелуш открива тази вода, след като сам той е имал рани и се е мил. Животните, дето са имали рани, също ги е мил. Той е бил овчар и е помогнала тази вода - и на него, и на животните. И по този начин се разпространява, че тази вода е лековита.С кораба Радецки са идвали всеки ден и са пътували - това цялото тук е било направено със шатри, а в селата Срацимир и Бръчма са отсядали за по-дълго време и са идвали с бастуни, с патерици и са си отивали без тези неща. Преди няколко години в местна нива, намерили камъните, дето са били на кладенчето. Не случайно тази местност цялата се казва Аязмото. Мнозина са убедени, че водата помага, но само ако се подходи с вяра към нея – който вярва, водата го лекува.

КЛАДЕНЧЕТО НА АНГЕЛУШ

На два километра северно между селата Бръчма (Българка) и Караорман (Срацимир) имало старо, затлачено кладенче. То се намирало в широката, продълговата долина, източно от сегашния бръчменски язовир. През лятото на 1861г. силистренецът Ангелуш Трифонов го почиства и разпространява слух, че водата е лековита и сам той се обявява за лечител. Тук започват да идват болни от близки и далечни села и градове… При него идвали болни и от чужбина – от Сърбия, Влашко, Бесарабия, Молдова и Австрия. Повечето от болните и техните придружители са пътували с корабите на австрийското параходно дружество „Лойд”, което е спечелило през тази година толкова, колкото за четири години. Долината около кладенчето се превръща в истински панаир и много струпани хора и бараки за продажба на стоки. Куци, сакати, слепи, душевно болни се трупали на това място с надежда за изцеление… Те престоявали около 20 дни. Идвали пеша, с каруци, талиги, брички, файтони. Много от болните идвали на носилка, а душевно болните – бързали. Силен крясък се разнасял наколо тях и придружителите им… Блажени са били тези, които имали честта да достигнат до кладенчето и да докоснат Ангелуш. Много болни се задоволявали да пият от разлятата вода от кладенчето (Аязмо), която е била събирана в локвички, а с калта да мажат болните си места… Крясъците на болните и техните придружите били подсилвани от продавачи-бакали, кръчмари, тютютнджии, кебапчии, бозаджии, шербетчии…”. Из спомените на Илия Блъсков: „О, чудо чудес! Отгде се събра толкоз свят и мир! То не мяза нито на събор, нито на пазар, нито на Джумая панаир…. Хора от всякаква рода и вяра. То, правилняк, яйце да хвърлиш, не, но игла да хвърлиш биля, нямаше де да падне”… А сетне допълва: „… В монашеско облекло Ангелуш вадел вода от кладенчето, осветявал я, като потапял сребърен кръст в нея, произнасял тихо непонятни слова и правел многобройни поклони. След това изливал водата в кладенчето, за да освети и останалата… Водата се вадела с макара и пълнела в кофи, бакъри, качета, бъчви, стомни, кани, бъклици… Под стряхата на кладенчето имало окачени върлини, на които се надпреварвали дарителите да премятат скъпи шалове, сукна, кадифета, платове, селски платна, басми… Тук са били поднасяни скъпи подаръци от посетителите: сребърни кандила, свещници, големи и малки свещи, икони… Свещениците са записвали имена за опрощаване на греховете… При тях, при свещениците, имало три дискоса, които до вечерта се препълвали от парични подаръци…”.
„… Събрани били 50-60 хиляди гроша. Ангелуш бил безкористен: за себе си не взел нищо. Искал със събраните пари да се построи манастир, но парите били взети от силистренските черкви, като най-много са взели гърците, българите получили 15000 гроша за вътрешната украса на новата си черква. Не останал назад и силистренският управител Ибрахим паша, който взел една трета от спечеленото…”.
Та това е историята на Ангелушевото кладенче.

Димитър Кунчев

ЗЛАТОТО КРАЙ ПРЕСЪХНАЛАТА РЕКА

Край селата Българка и Срацимир минава широка, живописна и лъкатушна долина, обградена с канари, на места доста висока, с множество пещери по тях. Някога по тази долина е текла голяма плавателна река, която чрез езерото Буджак се е вливала в Дунав. Изследванията показват, че край тази река е имало човешки живот още от дълбока древност. Край село Българка е намерено монетно съкровище, датиращо от трети век преди новата ера . Тук е открито и старо тракийско поселение. Такова селище е открито и източно от Срацимир.
Край долината има обширни поляни, на които пасат стадата на двете села. Овчари от Българка са Картошков Велико и Мильо гайдаря. Като запладнят стадата двамата овчари се събират и си хортуват. Една заран, като изкарват стадата и овцете се пръскат по росната трева, виждат, че по височината оттатък дола е прокопан ров.
- Кой ще е копал тука, Велико ? – изненадан каза Мильо.
- Нощес е копано, вчера нямаше – рече Велико
- Чудна работа, защо е копано ?
- Да идем там !
- Като пристигнаха на място, какво да видят – цялата височина, от единия край до другия е прокопана напречно, дълбоко.
- Виждаш ли, Мильо нещо? – каза Велико. - Хе там гледай, трапче! – като се подпираше на гегата си той слезе в прокопания ров и и се загледа в загладената вдлъбнатина, вдигна глава и изненадан извика:
- Делва, Мильо, делва е имало тука! Злато са намерили… !Кои са копали, отде знаят, че злато е имало заровено …?
Като поразгледа мястото и обходи изкопа, Велико излезе. Той седна на тревата, извади от пояса огниво, заудря кремъка и като запали цигара рече:
- Тук злато имало, Мильо, газили сме върху му, а да не знаем… Други са го намерили …
Велико жадно теглеше от цигарата и все гледаше мястото на делвата, тъй ясно очертано в пръста. В селото се заговори за загадъчния изкоп. Някой каза, че през тази нощ е видял хора да копаят, а край пътя имало кола. Светло било, имало месечина. Някои казаха, че иманярите са от друго място, даже и от друга държава и по карта са намерили мястото. Какво ли не се приказваше в село…

Димитър Кунчев

ПО ВРЕМЕ НА ЖЪТВА ВЪЛК ОТВЛИЧА БЕБЕ

В Българка има запазени предания за едно изключително събитие, станало край селото много отдавна. Усилена жътва кипи на полето, денят е слънчев и горещ. По цялото жълто поле на узрялото жито се виждат жътвари. Всеки бърза да прибере храната, че може буря да връхлети или градушка да удари. Бели забрадки се мятат по нивята, нейде се извисява песен на жътварка, която се разлива по полето като нежна целувка. Алени макове се усмихват, нашарили жълтата шир.
Младо семейство жъне на нивата си недалече от гората. Под крушата спи в люлка малко дете пеленаче, с кротко затворени очички, унесено в здрав детски сън, присъщ на малките деца. На нивата са още свекърът и свекървата, дошли да помогнат, че житото не чака. Всеки бърза да прибере туй, що е сял. Жените жънат, а мъжете връзват след тях снопи. От време на време млада жена прибягва под сянката на крушата, да храни рожбата си, загледана в нея с оня мил поглед, който имат само майките.
Жътвата продължава все тъй напрегната и припряна, с уврени лица в горещото напечено като жарава жито. Изведнъж в топлият въздух се понася мъжки вик: „Вълк! Въ – ъ- ъ – лк!”.” Какво носи ма, я гледайте!” – вика жена. По непожънатото жито се премята сивият гръб на вълк, с някакъв вързоп в устата, бяга към гората. Майката хуква към люлката и като стига там, що да види: тя е празна. Сърцераздирателен писък зацепва въздуха: „Детето ми, детето ми!”. Затичват се от всички страни хора и когато пристигат на мястото, виждат майката припаднала до празната люлка. Заливат я с вода, та се посвестява и учудено гледа насъбраните край нея хора и изведнъж заизвиква: „Детето ми, ах, милата ми рожба!”…
А вълкът продължава да прави широки, плавни скокове в житото, чезнещ, а след него тичат мъже. Вълкът достига гората и се скрива в нея, без да изпуска вързопа от устата си. В гората изчезват един след друг тичащите след него мъже. Но вълкът е изчезнал и колкото да надничат, нищо не може да се открие. Гората се спуска в долина, а от двете й страни стърчат високи скали, с издълбани в тях пещери. Гледат, търсят, а от вълка – никаква следа.
Изведнъж някой извиква: „Гледайте, гледайте, в пещерата нещо мърда! В една пещера три малки вълчета си играят, а до тях детето. По-встрани е легнал вълкът”. „Вълчица, вълчица било, малки има!” – обажда се някой. Младият баща хуква към пещерата, но го връщат. Не може тъй, звяр е то, може детето да погуби. Възпират го.
Тихо, да бъдат усетени, хората се чудят как да спасят детето. Едни предлагат да се нападне внезапно пещерата, други – да се изчака вълчицата да излезе. Възрастен мъж казва: „Таз работа можа да я свърши само Карадимитър. Да се застреля вълчицата отдалече. Той с шишенето си от трийсет разкрача гарван от гърба на бивола взема.”
Скоро Карадимитър пристига. Той оглежда пещерата, малките вълчета, а малко встрани, изправена на предните си крака, вълчицата. Вдига шишенето, а на челото му се врязва дълбока бразда. Уверен е в себе си, но в този миг се вълнува за детето. От мерника му нищо не убягва. Прицелва се и гръмва. Вълчицата подскача, премята се и пада мъртва. Дълбока въздишка на облекчение се изтръгва от гърдите на насъбралите се. Детето е спасено!...
Юначен българин бил този Карадимитър. По време на Кримската война през 1854 г. той проявява голям героизъм. Край Бръчма (Българка) имало руски отряд войници, командвани от офицера Грогорий Забалкански. Към него били причислени български доброволци. На селяните от Бръчма и Бабук руското командване раздава 735 пушки. Един петхиляден отряд башибозуци тръгва от Шумен за Силистра в помощ на обсадения турски гарнизон в крепостта. Руският отряд, подпомогнат от въоръжените българи му препоръчва пътя с барикади и в разразилото се сражение башибозуците биват разбити и разпръснати. До Силистра те не достигат. В това кръвопролитно сражение особено се отличава бръчменецът Карадимитър.

Димитър Кунчев

ВАРНЕНЦИ

АЛИ БАБА ТЕКЕ

Съществува народна легенда за лечебните способности на Али баба, който успял да излекува дъщерята на цар Иван Шишман.За да изрази своята благодарност, царят му дава парцел земя да построи манастир. Манастирът е основан през XVII в. и е едно от най-старите култови средища, посветено в служба на светеца Али. В двора на манастира се намира култова сграда, в която са погребани четирима от ръководителите на манастира през различните епохи. Ръководителят на манастира, според обичая, се нарича „баба”, което ще рече духовен баща. През 70-те години на XX в. сградите на манастира са съборени, с изключение на тази, в която са погребани четиримата духовни водачи на алианите. Днес комплексът е възстановен, а текето е обект на поклонически интерес.

ВЕТРЕН

ЛЕЧЕБНА ВОДА

В далечни времена се заражда легенда за лековитата вода на река Калимарица. В село Ветрен се намира известната, датираща още от римско време чешма „Калимарица”. Мястото, където се намира чешмата е лесно достъпно. Съществува легенда за водата на чешмата, според която тя влияе благоприятно върху потентността на мъжете и подпомага жените при зачеването. Легендата гласи, че здравето спохожда всеки, измил се с водата от чешмата.

ИСТИНСКА ИСТОРИЯ /ЗА ПРЕБИВАВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ВЪВ ВЕТРЕН/

Обичам да се ровя в историческото ни минало. Понякога се питам къде свършва легендата и откъде започва истината. Мислех, че историята се пише само от велики хора. Останах удивена, че и нашенци са участвали в списването й.
Било началото на 60-те години през миналия век. Току-що завършили образованието си, дядо и баба започнали по разпределение работа в село Добротица - като учител и акушерка. По онова време изпълнявали много несвойствени за професиите им дейности, но всеки ден се обогатявали душевно. Веднъж баба попълвала акт за смърт на 92 годишна старица. Впечатлила се от годината на раждането й - 1868.
- Ще рече, че баба Калина се е родила през турско робство! - обърнала се тя удивена към сина й Борис Николов.
- Не само се е родила през турско, но като дете е виждала Левски! - отговорил синът.
Последвали многобройни въпроси, на които човекът отговарял откъслечно, с неохота. Безкрайно било разочарованието на баба, че е пропуснала шанса да научи важни факти "от извора". Уви! Баба Калина отнасяла със себе си част от историята . Все пак човекът проявил толерантност.
- Аз сега съм подтиснат и не ми е до това. Утре ще пристигне сестра ми, ще остане няколко дни, говори с нея.
Така и станало. Оказало се, че дъщерята на баба Калина е игуменка в девическия манастир край Велико Търново. Тя била интересен събеседник и сладкодумен разказвач: "Майка ми е дъщеря на Велико Скуртулов - поборник, съратник на Гено Чолаков. Била малко момиченце, когото баща й довел една вечер в дома им непознат гост. Тя била шовръклива /любопитна/, но за нейна беда след заръка да вържат кучето в плевнята, баща и строго й посочил леглото в собата. Улисан в подготовка на вечеря, в охрана на тайната сбирка на госта с ветренчани /по онова време живеели във Ветрен/, никой от домашните не видял кога се е промъкнала в хашето /средна стая/. Там, скрита в пезула /ниша в стената/ тя била в своя тайник. Нощовата я закривала, а тя можела да наблюдава къщната суетня, а от друга соба се дочувал ту таен шепот, ту разпален говор. Когато съселяните се разотишли, баща й въвел усмихнатия гост. Обърнал се към домашните си с думите:
- Тоз чиляк се е врекъл курбан за българщината. Ако милеем за нея трябва да му помагаме. Да режат от нас и да хвърлят, издайническа дума да не продумаме. А сега слагайте да хапнем! Тази вечер ще го прехвърля с лодката "оттатък".
Цялата слух и зрение Калина гледала какво става "на сцената". Чилякът се оказал рядко обаятелен. Целунал ръка на старата баба /майка на Велико Скуртулов/, с останалите се здрависал. Въпреки умората от дългия път и късния нощен час и усмивката не слизала от лицето му. След вечерята споделяйки радостта си, че се намира в чисто българско село спонтанно запял:

„От кога си, момне ле, калугерица?
Има-няма, байно ле, три-четири години.
За кого си чуваш, момне ле, черните очи?
За кого си чуваш, момне ле, тънките вежди?
За кого си чуваш, момне ле, бялото лице?..."

Калина слушала с отворена уста. Когато гостът изпял "За кого си чуваш, момне ле, тънката снага? Чувам я, чувам байно за черната земя!”, тя не издържала, втурнала се в скута на майка си и неудържимо заридала. Смутени от непредвиденото и присъствие и рев, близките се спогледали. Бащата сърдито и сочел вратата на собата и се троскал, че не са я наглеждали. С театрален жест, поставил ръка на сърцето, гостът направил пред нея красив реверанс пеейки "Дай ги на мене, момне ле, сполай да кажа." Детето се усмихнало през сълзи, настроението на всички се разведрило. Като въздъхнала игуменката продължила:
- Бях готова - казваше майка ми - да режат от мене, да хвърлят, да не продумам издайническа дума. -"Чилякът" влезе в сърцето ми за цял живот.
Сбогували се с госта. На разсъмване чула в просъница:
- Казвайте, керати, къде сте скрили мусафирина /госта/?
- Йок, мусафир ефендим! - уверено твърдяла бабата.
- Няма чужд чиляк, беим! - отричала майката.
- Йок, няма! - повтаряла Калина.
С рибарска мрежа в ръце пристигнал стопанина. Тутакси го забрали за Силистра "да го следват"...
След години вестта за смъртта на Левски достигнала и до дома на Велико Скуртулов. В него настанали мъка и печал. Жените вързали черни забрадки, а Калинка само вплела в плитките си черна лента. Отраснала и цял живот живяла със свидния спомен. Родолюбието предала на децата си.
- Поради малката си възраст - продължила игуменката - майка ми не запомнила точно думите на песента на Левски. Вярвам, че стига до Бога, до самия му златен престол!
Баба Калина - една българка!
Игуменката и калугериците - много истински българки. Сполай им!

Записала: Радостина Иванова Горошевич

ДОБРОТИЦА

ЛЮЛЯКОВАТА ГОРИЧКА

На юг от село Добротица е местността Люлякова горичка, преведена от турското Ергюван и наричана от възрастните хора Люляката. На това място според преданието имал лятна вила някой си каймакамин /началник/ и тук през топлия сезон си изкарвал почивката. По разказ на един наследник на Осман Гьоте /някогашен жител на селото/ местността се ползвала за курортно място. На 2 км от селото, вляво по долината, на 100 метра от Дядо Минковата дупка, се намира още една пещера, наречена Евлет канара, което на български ще рече Сватбарска скала. По стари предания едно време имало много кражби на моми, отвличани и докарвани в тази пещера, пригодена като временно помещение за живеене. Предполага се, че в миналото е ползвана главно от овчари и пастири, за което свидетелстват стените ѝ, опушени от палене на огньове.

ДОБРУДЖА

ЛЕГЕНДА ЗА ДОБРУДЖА

Когато Бог създавал Земята, унесен в сътворението на природните чудеса, свършил всички материали и изведнъж ахнал. Та той забравил, че трябва да остави едно късче на тази земя и за себе си. Помислил, помислил, та взел едно късче от най-плодородните земи, отлепил ивица от лазурния бряг на Средиземноморието, отскубнал от различните краища на света различни горски дървета, храсти, цветя, плодни дръвчета и ги налепил едно до друго. Поръчал на своя богатир Дунай да пробие отвор в планината Шварцвалд и да пусне на воля голяма река с бистри води. Поръчал му още, когато реката стигне до най-красивия град Силистра, да я извие нагоре, та слънцето кога изгрява, да излиза окъпано от нея. Така Божията земя заприличала на земен рай. Но на Господ му било скучно сам да живее, затова създал и чудни хора - едри, снажни, работливи, гостоприемни, красиви и най-важното - ДОБРИ. Погледнал ги Господ, усмихнал се и рекъл: "Нека земята се казва Добруджа!" А тя всякога е красива - зиме напомня за необятния Сибир, пролет се покрива с неземна хубост, лете натежава от плод, а есен се покрива с багрите на всички земни и небесни цветове. А знайно е,че каквато е природата, такива са и хората - сърдечни, хубави, красиви. Бог им заръчал, когато играят, да се прегръщат през раменете, да се гледат един други в очите и да стъпват на земята здраво. Танцът им да се казва ХОРО.

Аврам ВАСИЛЕВ

ЧЕШМИТЕ В ДОБРУДЖА - БЕЛОКАМЕННИТЕ ОЧИ НА РАВНИНАТА

Стародавна традиция е, когато искаш да направиш добро и да оставиш диря в живота си, да съградиш чешма. Защото чешмата е „най-голямото благо и най-големият дар”, „извор, създаден от човека, божествено благодеяние, което прави хората щастливи”. Така гласят издяланите върху камъка надписи - израз на благодарност, възхвала и преклонение пред човека, сътворил този свещен дар. Предполага се, че думата чешма идва от персийски и означава око. Безспорен факт е, че за безводна Добруджа водата винаги е била изконна ценност, а белокаменните й чешми, наричани очите на равнината, са съществен елемент от бита и фолклора на добруджанеца. Изградени преди столетия в безкрайната шир на равнината, белокаменните чешми, наред с бялата лястовица, са се превърнали в символ на Добруджа. Словенецът Роджиер Бошкович, минал през Добруджа през 1762 г., отбелязва съществуването на голяма и интересна със своята архитектура чешма, разположена на централен път към Констанца. Някои изследователи предполагат, че става дума за т. нар. Каралезка чешма /с. Каралез, дн. Царевец/, намираща се днес в територията на с. Стефан Караджа, за която по-късно певецът на Добруджа, писателят Йордан Йовков, ще напише едно от най-красивите и поетични описания и ще я превърне в една от най-прочутите в региона. „Каква чешма и на какво място! Деветнайсет каменни корита, отпред калдъръм, като двор на хан, три чучура, които бълболят и сипят студена и бистра като сълза вода. А наоколо е посърнало поле, суха и напукана земя, пек и горещина, като в пустиня. И идат стада, идат хора, вървят към чешмата и очите им горят от задуха и от жега. От едната и от другата страна на чешмата е бяло шосе и всеки, който мине по него, отива ли, или се връща, отбива се на чешмата да пие вода. И може би рядко някой ще го каже, но в душата на всекиго е благодарност към бога и хвала към онзи, който беше направил тая чешма и чието име сякаш вечно шепнеха струите на трите чучура”. Позовавайки се на местната устна традиция, авторът свързва построяването на чешмата със себап на Мурад бей от Сърнено-личност, за чието съществуване не са известни исторически факти. Оригинален образец на взаимопроникване и допълване на християнската и мюсюлманска традиция е Голямата чешма в с. Жегларци. Изящно изписаният върху мраморна плоча надпис е на арабски език, а датировката е дадена по християнското летоброене, като е текста редом стоят имената на Ибрахим ага и на Св. Георги: „Всичко произлиза от водата. Чешма, плод на истинско старание, извор, съграден от човека, носител на добродетел, източник на вода, дар от мехлема на благодеянието на благодетеля Ибрахим ага-банбашия на свитата на Великия везир. Изгради и съживи това свято място. Водата беше в ръцете на Св. Георги, ако водата на този извор, водата на всичко живо, не бе потърсил в околността. Не хаби нито капка от водата му!”. А легендата, свързана с тази чешма, разказва, че Джиджи баши, турският бей в селото, имал красива дъщеря. Той се канел да се сроди с богат турски офицер от Силистра и дал много средства за приготвяне на момински чеиз, но се случило нещастие. Девойката обичала друг, беден момък от селото, и от мъка се разболяла и умряла. Беят разбрал несправедливостта си и продал приготвения чеиз, а със средствата построил за хаир каменна чешма-бяла и хубава като неговата единствена дъщеря.

ДУЛОВО

ЗА ПРОИЗХОДА НА ИМЕТО НА ДУЛОВО (АККАДЪНЛАР)

Според някои легенди името идвало от това, че в края на 16 век селището е било заселено с еничери – според сведението на големия турски пътешественик Евлия Челеби. Те са вземали за жени девойки от местното население, които имали красив бял цвят на кожата си. Други предания гласят, че едни от местните чифликчии – бейовете имал хубави бели жени, а според други – че някаква бяла жена години наред управлявала този район. Векове наред си запазила името Аккадънлар – бели кадъни (бели жени).
От кога точно съществува селището не може да се каже точно, понеже липса на писмени или други веществени доказателства, но пак от предания се предполага, че то е съществувало още преди завоюването на нашите земи от турците. Те му дали името „Алън Бахча” и първоначално е било разположено на двата бряга на пресъхналата сега рекичка в местността „Пунарлар” (Кладенците) - на северозапад от сегашния град. През първото десетилетие на 14 век селището е било опожарявано от румънския владетел Мирча Челмаре (Мирча Велики). ова принудило населението да се засели на територията на сегашния град.
През 1972 г. БАН, наред с други селища в Добруджа преименува Аккадънлар на Дулово, на името на старата българска ханска династия Дуло, от която е произхождат първите български ханове – Кубрат, Аспарух, Омуртаг и други.

ДУНАВ

Херодот нарекъл Дунав „най-великата между реките”, а древният поет Хезиод – „брат на Нил и син на Океана”. Легендите за Дунав са много.

Легенда разказва как вождънт на хуните Атила при нашествието си в Европа хвърлил три ковчега в Дунав – златен, сребърен и железен, пълни със скъпоценни камъни и украшения.

Според друга от тях ,киевският богатир Дунай Иванович се оженил за жена-богатир – настася. При състезание по стрелба с лък Настася победила Дунай. Разгневен, мъжът посегнал на живота й. Било твърде късно, когато разбрал, че заедно с нея погубил и неродения си син. Разтърсен от жестоката си постъпка, Дунай пуснал стрела в гърдите си с думите: „От моята юнашка кръв потечи ти, Дунай река…”

Трета легенда разказва, че при една голяма битка раненият Херкулес бил настигнат от своя враг. За да се спаси, той грабнал със сетни сили планинските масиви наоколо и ги захвърлил в реката, за да препречи пътя му. Но и той и врагът му загинали. Днес стотици скали се подават по повърхността на Дунав, по протежение на 13 км. в Джардапската клисура. Скалистите прагове носят гръцкото име „катаракти”. Екипажите на преминаващите кораби се кръстели, запалвали свещи и се заливали със студена дунавска вода, за да ги предпази Нептун от най-лошото.

МИТИЧНИТЕ ОБИТАТЕЛИ НА РЕКАТА

За разлика от древногръцката митология, която е населила водните пространства с много и различни същества /достатъчно е да си спомним за Нептун и свитата му/ - славянската митология е била по – пестелива в това отношение. Вземаме славянската, тъй като в случая ни интересува Дунав, който протича и през няколко славянски земи: Словакия, Сърбия, България, Украйна. Разбира се вътрешните реки там също са част от дунавския басейн и не предлагат нещо по-различно. Съпоставяйки различните митове, сказания и легенди, установяваме, че митичните обитатели на реката се свеждат главно до две същества: водния дух и русалката. Те не са величествени, красиви и грациозни като древногръцките богове и богини, а принадлежат повече към света на демоните, будещи страх; не обикалят като наядите – нимфи целебни води, а тъмни и опасни вирове и въртопи.
Народната фантазия е била по-сдържана в описанието на водния дух, отколкото на русалката, - жената, дори страшна и грозна, е събуждала винаги повече емоции! Водният дух има почти идентични названия при всички славяни. Наричат го още водният мъж, водяной, водник, водяник, водовик, водникус. Той е зъл дух, въплъщение на стихията на водата като отрицателно и опасно начало. Най-често се явява в образ на мъж с някои черти на животно: лапи, вместо ръце, рога на главата, голяма перка на гърба. Или като грозен старец, омазан с тиня, с голяма зелена брада и мустаци. Смятало се е, че водният дух обитава тъмните, черни води и поддържа на дъното им стопанство от черни крави. От лявата половина на тялото му непрекъснато капе вода. Той обича да плаши и да дави къпещите се в реката хора или ги изненадва, когато пият вода от потока. Според вълшебните приказки понякога иска в залог децата на давещите се, за да им подари живот. Женските духове – водянци – се сочат още и като русалки, за които водните мъже се женят. Тъй като и едните, и другите обичали черния цвят, стопаните на водните мелници, според обичая, държали при себе си черни домашни животни, а за да омилостивят духовете, им пренасяли в жертва черни козли и петли.
Водняците, наречени още копалки, лоскотухи, мавки или най-вече русалки, също са известни като вредни същества, в каквито се превръщали удавените девойки и некръстените деца. Представени са в приказките и легендите като красавици с дълги зелени коси, и по-рядко – като космати грозни жени. Те излизат от водата най-вече през тъй наречената „Русалска неделя” /седмица/, лудуват из ливадите, люлеят се по клоните на върбите, примамват и завличат хората във водата. Особено опасни са те в четвъртък- русалския „Велик ден”. Затова съществува поверие, че през русалската неделя хората не трябва да влизат в реката, а излизайки от селото – да носят със себе си пелин, от които русалките се страхували. Откликвайки на жалбите им, че са голи и мръзнат, жените окачвали по дърветата прежди, кърпи, конци, а девойките – венци.
През цялата Троицка седмица, която е преди русалската, се пеели русалски песни, а в неделя – русалските „Заговезни” – изпращали русалките /или пролетта/
Обикновено русалката се представяла от някоя девойка с разпуснати коси и венец на главата, и с песни била изпращана в ръжта. Блъсвайки я в ръжта, останалите девойки с викове се разбягвали, а русалката ги гонела. Често са я изобразявали като чучело или като ръжен сноп, отнасяли го в нивите и там го оставяли върху синор, или го разкъсвали и разпръсвали из полето. Известни са и случаите на „удавяни” или изгаряни чучела, съпроводени с имитация на църковно опело. В този вариант обрядът за изпращане на русалката наподобявал погребение.
Образът на русалката и на водните духове е свързан едновременно с водата и с растителността, тъй като, според поверието, смъртта на тези същества гарантирала плодородие. Оттук вероятно е и връзката на русалките със света на мъртвите, починали от не естествена смърт. Названието на русалките вероятно идва от древнославянските игри „русалии”, заимствани от славяните на Балканите, където античните погребални обреди се наричали „розалии”.

ЛЕГЕНДА ЗА МАРТЕНИЦАТА

Случило се това преди много-много години. Далече от мястото на днешна България в една друга България наричана Велика. Там царувал старият хан Кубрат, който имал петима синове и една красива дъшеря, която се наричала Хуба. Един ден, най- големият син на ханът Баян повел четиримата си братя на лов към pека Дунав. Сестра им Хуба, която като всяка принцеса не яздела по зле от братята си, пожелала да ги придружи.
Дълго яздили петимата князе и младата княгиня. На рамото на всеки от тях нетърпеливо размахвал криле верен сокол в очакване да се спусне към плячката.
Когато слънцето за пети път се показало зад планината наричана Юндола, дружината навлязла в гъстите гори на на Дунав-река. Три дни бродили братята и Хуба покрай pеката търсейки начин да я прекосят. Три дни газили блата и се провирали през шубраци. На четвъртия излезли на открито. Пред тях се ширнала Дунав. Шестимата, затаили дъх, отпуснати на седлата, гледайки неспирния бяг на голямата река.
Изведнъж пред ездачите на малко възвишение, застанал цял в бяла светлина грамаден бял елен. Върху главата му сякаш било порасло заскрежено дърво. Запънал предни крака,еленът не мърдал.
Най-малкият брат Аспарух без да сваля поглед от елена, поставил стрела на лъка си и го опънал. Бялият елен продължил да стои неподвижно. Точно преди да пусне стрелата си Хуба посегнала и отместила лъка на брат си и стрелата със съскане изчезнала в блатата. Еленът навел глава, сякаш искал да благодари на Хуба. След това на скокове навлязъл в реката и се понесъл към другия бряг. Там имало брод.
Хуба,без да откъсва очи от красивият елен, продължила да шепне на брат си Аспарух да не убива елена. Братята и също били вторачили очи в еленът,който като на сън се отдалечавал в реката,скок след скок,бавно,бавно,бавно.Еленът излязъл на отсрещната страна и застанал сред гъстите борове като искрящ скъпоценен камък.
Е два тогава братята се размърдали и разбрали, че той им посочил брод да преминат реката. Братята му се прилепили до шиите на своите коне,готови да го последват. В този момент Хуба видяла някакъв сокол да кръжи над тях. Сигурно носел вест от столицата на ханството им, Велика Кубратова България.
И наистина,птицата като камък се спуснала надолу и кацнала на Баяновото рамо.Бил един от неговите соколи,от тези,които можели да намерят господаря си и вдън земя да е пропаднал.На крака му имало вързан черен конец. Сякаш черна мълния поразила сърцата на младите ловци. Зла вест ги канела да тръгнат на път. Конете се понесли към престолния град.
Край леглото на баща им Кубрат горял буен огън. Редяли словата си бавно. Последната воля на хана била да остави ханството не на един от тях а на петимата си сина. Той искал петимата му синове пет пъти по умно и по добре да управляван ханството. Със сетни сили ханът заповядал да му дадат пет копия и да ги вържат на сноп. След това попитал синовете си - Баян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек кой от тях се наема да счупи този сноп. Никой от петимата не помръднал. Кимнал на първородния Баян да опита първи. Баян сграбчил наръча. Сухото дърво на дръжките само изпукало. След него опитали и останалите. Снопът не се поддал на нито един от тях.
Кубрат посегнал към снопа с копия. Взел едно копие и го допрял до коляното си. Дръжката изпращяла и се счупила. След това втора, трета, четвърта, пета. Усмихнали се ханските синове.
Владетелят вдигнал ръка.Оставял той на своите синове своята бащина заръка. Заръчал ханът да владеят всичко общо и да не се делят,за да не ги пречупят враговете им. Заклел ги хан Кубрат да не се делят и да не враждуват помежду си, защото името на България не бивало да бъде заличено от лицето на земята. Ако престъпели клетвата му, ханът ги проклел да станат роби и роби да раждат…
Навън писнала гайда. Тъпан забил тъжно и напрегнато. Думтенето му се понесло навред,където имало български племена,за да съобщи за смъртта на Кубрат,създателят на Велика България.
Не минало много време и братята си разделили земите на баща си. Всеки един брат взел част от бащиното си царство за себе си, пренебрегвайки съвета на баща си да управляват заедно. Оставили те столичният град на сестра си. Хазарите, по-голямо и силно племе, като видяли че братята се разделили, нечакали дълго и нападнали останалата сама Хуба. Беззащитната Хуба не можела дълго да се противопостави на многобройния противник и хазарският хан се обявил за господар на земите на баща и. Да победят хазарите, братята трябвало да завладеят непристъпната крепост зад която била столицата и сестра им. Да се сражават с нашественика означавало да осъдят на смърт родната си сестра и малобройната си войска. Да бягат значело да я изоставят. Петимата братя не знаели какво да сторят.
Събрали войските братята и се отправили към столицата да се срещнат с хазарите. Зад високите стени на крепостта била много по голямата хазарска войска. Господарят на Хазарите поискал от тях да му се подчинят а в замяна да запазят-земите си. Войските стояли една срещу друга притихнали. Само откъм стана на българите се чувал глух тътен. Тъпан ли било,или туптенето на сърцата им,което се сливало в едно силно туп-туп, туп-туп…
Братята решили да не влизат в неравното сражение и да спасят живота на воините си. Най- големият брат останал със сестра си Хуба подчинявайки се на Хазарите. Другите трима поели в три различни посоки да търсят земя да се заселят. Те тайно се разбрали с Хуба,че когато намерят свободна земя за своите племена,ще и изпратят сокол със вързан златен конец на крака. Хазарите не приели непокорството им и тръгнали след тях да ги накажат.
Най- малкият брат Аспарух повел хората си към река Дунав, там където бил видял сребърния елен. Стигайки голямата река, те били почти настигнати от преследвачите си. Българите трябвало да избират или водите на Дунав,или стрелите на хазарите. Къде е бродът? Дунав пазел тайните си.Влачела уморено мътните си води и не давала никакъв знак….
Когато Аспарух вече си мислел, че няма да намери проход…на отсрещния бряг се появил сребърният елен. С няколко скока преминал реката. Постоял малко на сушата, изтръскал се и с рев като боен рог се понесъл обратно сочейки пътя пред Аспарух.
Хуба дълго чакала вест от братята си.Един ден,един от последните дни на зимата на прозореца кацнал сокол!Хуба го познала.Това бил сокола на Аспарух.На единият крак лъщял златен конец.
Аспарух бил намерил свобода за народа си! Хуба и брат и тайно напуснали Хазарският дворец. Разбрал за бягството им,хазарският хан изпратил след тях най-бързите конници, които препускали по петите на бегълците. Пред тях-Дунав, зад тях хазарите.
Стигайки Дунав, Хуба вързала дълъг бял конец за крака на сокола и го пуснала да полети, брод да намери, при Аспарух да ги заведе.
В този момент просъскала хазарска стрела и Хуба политнала напред.Конецът започнал да се изплъзва от ръката и.Цялото кълбо полека се размотавало и се обагряло от ранената Хуба. На отвъдния бряг се появил Бял Конник!
Хазарите обърнали коне и побегнали. Те знаели кой е той-Аспарух. След като и последния от Баяновата дружина минал през брода, Аспарух прегърнал умиращата си сестра си и я повел към Българския лагер,високо в планината. Когато стигнали горе на билото, братът изтрил сълзите на Хуба и казал:
– Братя-извисил глас младият хан. Една заръка ни остави кана ювиги Кубрат - моят баща: да не се делим и разделяме-и ние не я изпълнихме и сега плащаме с кръв.
Хан Аспарух вдигнал високо кървавия конец и тръгнал сред войниците. Воините падали по очи на земята. Аспарух ги вдигал и ги закичвал с бяло-алената нишка. Така се е родил един от най-хубавите български празници-празникът да се кичим с мартеници. Затова ние, българите, на първия ден от месец Март се закичваме с бяло-червен конец наричан Мартеница, та нишката, която ни свързва, да не се прекъсва.
Съществуват и други версии на легендата, но всички се придържат към историята за Аспарух и Хуба. В някои съседни държави също се носят мартеници – в Румъния например има подобен обичай, но украшенията се носят само от жени. В Македония и Западните покрайнини на Сърбия също е запазен този древен български обичай.

ИШИРКОВО

ГИБЕЛТА НА ИШИРКОВСКИЯ ХАРМОНИСТ

Село Иширково е известно с големите хубави хора, които стават на мегдана сред селото в празничните и неделни дни. Но най-големи и хубави хора стават по коледните празници и на Велик ден. Тогава тук се стича цялото село. А иширковските моми и ергени с грейналата си премяна излъчват радост и е удоволствие да се гледат. Тези иширковски хора не стават без известните селски свирачи: хармонистът Руси Дечев и цигуларя Стефан Русев. Двамата свирят много хубаво и не може да не се хванеш на хорото, на каквато и възраст да си. Особено хубаво свири на хармоника Руси Дечев. Няма хоро, няма сватба, гуляй и каквото и да било увеселение без неговото участие. Търсен е не само в селото, но и в околните близки и далечни села. А той е едър, хубав, строен мъж – истински хубавец. И когато в празник засвири с хармониката си, облечен в новата си селска премяна, няма човек /мъж или жена/, който да не му се възхищава. Общителен по характер, винаги усмихнат, шегаджия, веселяк, младият хармонист е любимец на селото.
По професия е сарач „хамутчия”. По цял ден работи в малката си работилница и не вдига глава от поръчките на селяните. Той прави нови хамути, кандърми и юлари, поправя стари, никого не връща и не взема кой знае колко. Една негова усмивка, един благ поглед, са гаранция, че работата ще стане и с парите ще се погодят. Това селяните добре знаят и много, много не се пазарят.
На 24 май Руси заедно със съпругата си са на сбор в село Бабук, на гости на негов другар от казармата. Хармониката е с него. Времето е хубаво, топло пролетно слънце грее. Когато засвирва вкъщи, съседите, гостите не се стърпяват и отиват да слушат хубавите народни мелодии. Оттук отива на хорото, където отново разпъва хармониката и голямото хоро на сбора става още по-голямо. Хубавата музика, красивата, напета млада стойка на Руси грабва погледите на насъбраните хора, дошли от близки и далечни села. В края на деня стават да си ходят. Приятелят му не го пуска. „Остани, наборе, остани ми на гости и утре, че да се наслушаме на свирни и да се наприказваме! ” – дума му той. Но Руси си тръгва, работа го чака. На другия ден – 25 май Руси, съпругата му Станка отиват да копаят царевица на леля си Велика. Майка му го увещава да не отива, че спешна работа има в работилницата. „Ще ида, мамо, – дума той – да помогна на леля, че тя е сама, мъжът й загина на фронта”. На нивата са още съпругата на Руси, момчето на леля Велика – Стефан, на 14 години, Жеко Вълнаров и Тодора Момчева – братовица на лелята.
На обяд сядат да се хранят. Нивата се намира в местността „Царъ баир”, недалеч от Шефкана. Към края на обяд подухва студен вятър. Задава се облак, заблестяват светкавици, прогърмява. Облакът бързо лази по небето, светкавиците следват една след друга, оглушителни тътени разтърсват въздуха. Вятърът се засилва, завалява. Жените заприбират бързо обедната трапеза, Руси отвежда момчето под каруцата, но пък му се вижда опасно и се затичва под една голяма самотна липа наблизо. До тях дотърчава и Жеко Вълнаров. Руси мята ямурлука връз момчето, притиска го до себе си, за да го предпази от дъжда. Оглушителни тътени разтърсват небесната шир. Жените се подслоняват под каруцата. Дъжд като из ведро се излива. Ослепителна светлина озарява очите, последвана от страшен, оглушителен гръм. Дървото и хората под него остават обвити в дим и когато този дим се разсейва, под изгореното дърво остават неподвижни Руси и момчето до него. Жеко Вълнаров е зашеметен, но жив. Женски писъци пригласят на природната стихия.
Селото е потресено от трагичната гибел на двадесет и осем годишния Руси Дечев и четиринадесет годишния Стефан. На погребението на Руси се стичат цялото село и много хора от близки и далечни села. При изпращането до последното му жилище свирят двама кавалджии и трима цигуларя, все негови приятели, побратими. Такава смърт селото не помни.
Когато тази местност се разорава с трактор, до паметната липа тракторът изкарва от земята много жълтици. Някои предполагат, че благородния метал е привлякъл съдбоносната мълния. Сега тази местност, където загива любимецът на селото Руси Дечев, се нарича „Русевия гроб”…

Димитър Кунчев

ЙОРДАНОВО

СТАРИЯТ БРЯСТ

Като стане дума за нещо старо, отколешно, обикновено се споменава стара чешма, кладенец или старо дърво. В Силистренския край има няколко стари вековни дървета, останали от някогашната обширна девствена гора на Делиорман. Те са отбелязани, върху тях има надписи и са под наблюдение.
Едно от тези малко останали вековни дървета е старият бряст в село Йорданово (Чаталджа). Това старо дърво, с дебел дънер и разперени клони, е дало турската име на селото, Чаталджа, което идва от думите чатал ач (чаталесто дърво) и по законите на благозвучието лесно се достига до Чаталджа. Някога короната на бряста била от два мощни клона, но единият бива отсечен и короната наполовина намалява. Оголените стари изрътени корени стърчат на повърхността на земята и заемат голямо пространство. Не едно, не две поколения хора са газили под това многовековно дърво, колко стада са пладнували под хубавата му сянка през летните горещини! Това старо дърво е живата история на селото.
Брястът е дал името на селото, което показва, че той е много по-стар от него и бива голяма дърво още, когато първите турци се заселват и основават селото. Кога става това първо заселване, трудно може да се докаже. Първите български заселници идват от Смилец след Освобождението. В Караомур (Смилец) те придошли от Карнобатския край и основават сегашното село. Това става след Руско-турската война от 1828-1829 година. По време на войната те тръгват да се преселват в Русия и се установяват да живеят там. Турция прощава на изселените българи и им дава възможност да се завърнат па родните си места – земите запустяват, няма кой да ги обработва. На път за връщане българите биват заварени от тежка зима в местността, където се намира сегашното село Смилец. Принудени били тук да зимуват. Харесва им мястото, с вода, хубава паша и равна земя. И с разрешение на силистренския паша основават сегашното село Караомур (Смилец).
След Освобождението някои от тях тръгват да се заселват от Караомур в Чаталджа (Йорданово), които постепенно побългаряват селото. Първи се заселват родевете: Божковите, Няголовите, Наковите, Жейновите и други.
Брястът става талисман на селото и ако можеше да говори, колко неща би разказал, станали през вековете! Силистренският управител Ибрахим паша имал в землището на Доймушлар (Ситово) обширни ниви, които граничели с нивите на чаталджанските турци. Наблизо имало гора, в която Ибрахим паша обичал да ловува с приближените си. Веднъж, преди лова, той заръчва на чаталджанския мухтар (кмет), че ще му иде на мусафир, за да подготви трапеза под стария бряст и борби, които мнага обичал да гледа. Всичко бива направено, тъй като пашата иска: и агнета печени имало, баклави и леденостуден шарбет, върху набързо сковани маси и пейки за сядане. Хранел се Ибрахим паша в добро настроение на духа, а до него седял любимият му борец – много силен турчин, ненадвиван в борбите досега- Излизането му на борба представлявало висша наслада за пашата. Като гледал борбата на докараните от мухтаря турци и българи борци, той нямал търпение да пусне любимия си борец.
И той излиза – едър, мускулест, силен. Външният му вид и славата, която имал, внушават респект сред борците и присъстващите. Пашата пуши с наргиле, кълба тютюнев дим се вият край лицето му и голяма наслада гледа как любимецът му, един след друг, побеждава докараните от мухтаря борци. Доволен Ибрахим паша рита има ли някой от присъстващите да излезе срещу бореца му. Никой не излиза и кой да излезе срещу силния борец. Тук имало и българи, надошли от близките села да гледат борбите. „Хайде! – вика пашата- има ли някой от българите да излезе! Има ли, а? Май се изплашихте”…И нещеш ли, измежду българите излиза едно набито, младо момче. То застава пред якия борец. Всички затаяват дъх, слисани от дързостта на това българче. Борецът надменно го изглежда от главата до петите, усмихнат. И докато всички мислят, че момчето се шегува, българчето се съблича и застава пред силния борец. Захваща се тежка борба, мускулите на българчето се опъват, жилите на шията му се издуват и всички очакват да бъде изхвърлен извън борището, но борбата се затяга. Хората виждат, че силите са равностойни. Борбата продължава – върховни усилия от двете страни и изведнъж любимецът на пашата бива изхвърлен на тревата.
Всички, изплашени занемели. Какво ще стане сега! Ибрахим паша навежда глава и се замисля. След това става и тръгва към българчето, в очакване да го зашиба с камшик, но това не става. Пашата слага ръка на рамото на младото българче и казва: Аферим, момче! Ти надви бореца ми!...След това се обръща към любимеца си с думите: „Напразно ми ядеш хляба! Пфу!”… Оказало се, че младото българче се е борило по сватби и гуляи, познавало е тънкостите на борбата.
Под стария бряст издъхва хайдутинът Добри от селото. Седнал да си почине той на сянка там и умира. Разправят, че под бряста било заровено златното му имане., измъквано с огън и кръв от обираните хора.
На този бряст са връзвани гергьовски люлки, на които се люлеят моми и ергени. Тук са ставали хубави селски хора по Коледа и Великден. Под бряста са слагани обредните храни в големи (мери) казани, че да има за цяло село.

Димитър Кунчев

КРАЯТ НА СТАРИЯТ БРЯСТ

На пръсти се броят старите вековни дървета в Силистренския край, доживели до наши дни. Те са живи свидетели на далечното и близко минало, преживяли превратната история по нашите земи. Тези многовековни дървета са останали от някогашните обширни, девствени гори на Делиормана.
Едно от тези многовековни дървета е стария бряст в село Йорданово. Този бряст е много стар, дал името на селото през турско – Чаталджа, което ще рече разклонено дърво. Неотдавна единия клон бе повален от буря, но въпреки това дървото си остава голямо, високо. Първите документални сведения за селото са от 1963 година, през което време брястът си е бил голямо, развито дърво.
Това старо дърво кацнало на мегдана сред селото, става талисман за него. С бряста са свързани исторически събития, станали по тия земи.Турците го почитали и уважавали, под него са се извършвали религиозни обреди и ставали борби. Силистренският управител Ибрахим паша, който имал ниви в земището на село Доймушлар, днес Ситово, обичал да ходи на лов в землището на село Доймушлар, в тогавашната гора и да отсяда под сянката на този многовековен бряст. В негова чест са бивали организирани борби, които той с голямо удоволствие обичал да гледа, да се радва на победителите турци и българи, които богато възнаграждавал. В една от тези борби младо българче надвива любимия му боец – много силен турчин. Настъпва ропот и негодувание сред турците, но Ибрахим паша потупва българчето по рамото и казва: „Аферим, момче, ти победи силния ми боец!”- и го награждава.
След Кримската война, когато селото започва да се побългарява най-вече след Освобождението, с придошли българи от Смилец, този стар бряст заема важно място в живота му. За големите му яки клони са бивали връзвани гергьовски люлки, на които се люлеели моми и ергени. Голям алай, голяма веселба е бивала тогава. По празници, особено по Коледа и Великден тука са ставали големи хора, където се струпва цялото село, а грейналата моминска премяна радва очите на мало и голямо. Сялата околност е бивала огласяна от свирните на гъдуларите Рачо Велев, Михаил Янакиев, Иван Стефанов и други свирачи.
Вековното старо дърво е бивало свидетел на радостите и тъгите на хората от селото. Когато настане суша и храните са изложени на опасност, хората са казвали:
- Хайде духа да направим, че да се помолим на Бога дъжд да ни прати!
- Да направим! – съгласяват се и захваща подготовка за молебена, което става под ръководството на селския свещеник.
Определя се денят, обикновено някой празничен ден , и когато всичко е готово, разстилат се дълги месали на земята, под сянката на вековното дърво. Сготвена е обредна овнешка яхния, която е варена край бряста. На тази трапеза, очитана от попа, сядат всички хора от селото.Той е тукашен, живее в селото и има една от най-личните къщи, кацнали на върха на баира. И днес тази хубава просторна къща си седи запазена.
Голямото многовековно дърво става център на селото, с него хората се гордеят и го почитат. Но случи се тъй, че това знаменито дърво рухна на скоро от силен вятър, със страшен трясък. Изненадани, хората дотичат до мястото и щ да видят: старото дърво лежи проснато на земята. Не вярвали на очите си – толкоз години са го виждали изправено, гордо, а сега е повалено.
- Бряста падна, падна бряста! – завикаха наоколо.
- Бре какво стана,какво стана! – обажда се старец подпрян на бастунчето си. – За туй дърво дядо ми е разправял, на него неговия дядо, а то си седи и живее. Кой го е садил, кога е садено Господ знае.
- Мале какво дърво, какъв дънер, пет – шест души не могат да го сграбчат! – казва друг. Таквоз дърво нийде не съм виждал…
- Дошъл му края, като на всяка живинка, колкото и дълго да е живял – мъдро казва друг старец.
- Вижте каква кухина само! То съвсем се изяло вътре.
- Аз казвам, че туй дърво има не по-малко от седемстотин – осемстотин години – казва старецът, подпрян на бастунчето си.
- Толкоз дебело, с такваз кухина, дето могат да насядат дор десетина души! - Той почуква кората с бастуна - я каква кора, дебела, нагърчена!...
Гледаха изтръпнали поваленото, старо дърво и не вярваха на очите си, че то е вече мъртво. Цялата местност е изменена, оголена, няма ги високите клони, виждат се къщите от едната и другата страна. Не им се вярваше, че то е погинало, свикнали да го виждат изправено, високо, като същински цар на селото. Болка се таеше в сърцата на насъбралите се. Повечето листа бяха повехнали, но имаше и таквиз, дето още се крепят, още зелени
- Макар и паднал бряста, иска му се на стареца да поживее още, като болен на легло – казва някой.
- Ай завалията, ай завалията! – дума старецът и почуква с бастунчето си дебелата кора. ̶ Какви корени има само!
- Да го крепят и държат изправено, че таквоз дърво стои ли на крака толкоз години, ако няма големи корени. Я какви са големи, нагърчени, изскочили над земята. А какво е в земята един Господ знае!
- Какво ще правим сега с него? - пита някой.
- Дърва, какво. Какви дърва става той за зимата…
- И дума да не става! - отсича старецът с бастунчето. Ще си запазим дебелото на сухо, че да го имаме за спомен. Таквоз нещо е голяма рядкост и ний трябва да си го запазим, един вид като музей. Сега барем има кранове и камиони да го пренесем.
Тъжен беше този ден за хората на село Йорданово, дошли да се простят със стария бряст - живата история и гордост на селото. Всеки ще отнесе в душата си болка от нещо познато, мило, загубено завинаги

Димитър Кунчев

ДЕРВИШЪТ ХАСАН ПЕХЛИВАН БАБА И ИМЕТО НА ЖЕЛЕЗНИЯ БАЩА

С името на Железния баща трябвало да се яви някой, за да му повярват хората и да тръгнат след него! Това проумял Акязълъ баба (Белопишещият баща), водачът – проповедник на една група къзълбашки дервиши, разпространители на вярата в Али, зетя на Мохамед. Хората тук чакат Железния баща, ние ще им го дадем! От баща дервиш и от майка от тукашен знатен род трябва да се роди проповедник – вожд, който да наследи славата и името на Железния баща и да умножи нашата слава и нашето име!
И разпратил Акязълъ баба дервишите си по Добруджа и Лудогорието и по Тозлука и Поломието, а сам останал в Батовата долина, да е близо до морето. Там, при днешното с. Оброчище, върху старото манастирище на името на св. Атанас, той основал свой оджак и теке. Ходили дервишите му по Добруджа и Лудогорието и по Тозлука и Поломието, срещали се с хората , узнали билките и надеждите им и, като се върнали, всеки поотделно разказал къде бил и какво му се е случило.
Сред дервишите имало един любимец на Акязълъ баба, на име Хаджи Али. Той бил як и можел да пренесе на раменете си учителя си от Булгардаг до Батовата. Него учителят попитал най – накрая.
Кажи, Али, ти къде беше и какво ти се случи?
- Аз бях в Лудогорието – започнал дервишът. – Преспах в село Куванджилар (Пчелина) у богатото мюсюлманско семейство. Там ми направи впечатление, че жените не бяха в шалвари, а във фусти. Запитах домакина: „Защо дъщерите ти не са в торби обути?” а той ми отговори: „Във вярата вече укрепнахме, но носията още не сме свикнали. Ние сме от тукашното население, което сега е в правата вяра.”
- Ето, от такова семейство трябва да се роди приемникът на Железния баща – казал Акязълъ баба. - Разказвай по нататък!
Дервишът продължил:
- Когато ни донесоха килимчетата за вечерната молитва, най – малката дъщеря на домакина, на име Заиде, се спусна и измъкна моето изпод коленете ми с думите: „То е мое, не си го давам!”
- Ето, това момиче ще стане майка на Железния баща, а бащата ще бъдеш ти, Али!
Така казал проповедникът на дервишите и изпратил сватовници за Заиде. А когато работата била уреден, Акязълъ баба разпоредил да се вдигне голяма сватба, на която да бъдат поканени триста от местните родове, триста юрушки първенци и триста знатни големци и бейове, начело с везира от Цариград. Навсякъде се разчуло, че се вдига сватбата, от която ще се роди приемникът на Железния баща. И тристата местни родове докарали триста юнаци и бичета за сватбеното угощение, тристата юрушки първенци докарали триста овни, а тристата знатни първенци донески дарове от сърма и коприна.
Станала прочута сватба, за която се говорело от Одрин и Цариград до Силистра и Бабадаг. Оженили се богатата Заида ханъм, дъщери на стар местен род от село Пчелина, и Али деде, дервишът от учениците на Акязълъ баба, и им се родил син, когото нарекли Хасан. Като поотраснал, дали го послушник при бащиния му учител. Но Хасан по – малко внимавал в мъдростите на бабата, а повече се борел и надвивал връстниците си, та го нарекли Пехливан (Борец).
Като син на знатен род по майчина линия, Хасан Пехливан трябвало да иде като конник – спахия в похода на султана до Буда Пеща. Отишъл той, харесала му военната служба и забравил, че трябвало да се върне при духовния си баща, за да се подготви за приемник на Железния баща и да увеличи славата на къзълбашите дервиши. Акязълъ баба настоял да го извикат и майка му Заида ханъм му писала:

„Аз те родих прочут (вели),
А ти излезе луд (дели)!
Пращам ти кон, дрехи и прислуга, връщай се да изпълниш предназначението си!”

И Хасан Пехливан напуснал Буда и тръгнал за Лудогорието, в оджака на Акязълъ баба в Батовата. Служил там като дервишин с името Хасан баба Пехливан, докато станал на 30 години и изучил мъдростите на корана, а след това тръгнал към Лудогорието да поеме славата на Железния баща и да увеличи славата на къзълбашите. Към името си той прибавил и името Демир (Железният). Представил се най – напред пред жителите на с. Йорданово, Силистренско, и им казал:
-Аз съм Хасан Демир баба Пехливан – Железният баща. Искам да си направя оджак при селото ви.
-Оджакът на Железния баща е при извора Петте пръста. Не си ти тоя, когото чакаме, върви си! – казали селяните и дервишът отминал към Дуловско. Спрял се в пещерите при скалите на с. Руйно, но там селяните дошли и го прогонили. Тогава той ги проклел:
- Да ядете, но да не се насищате. Плевниците вид да са винаги празни, кравите шарени, а момите ви стари.
И клетвата ги стигнала. Момите на с Руйно така си оставали стари, неженени, в плевниците им рядко влизала слама, защото нивите не ставали поради суши и градушки, а кравите им били шарени да се познават отдалече, та никой да не иска приплод от тях.
Дошъл след това Хасан Пехливан баба и в с. Свещари, Испехорихско, да си прави оджак при Кавак гжолджук, но, още не спрял, и ето, пристигнал старейшината на селото с едно дървено дяволско колело, велосипед, и го прогонил. Тогава един козар го срещнал и му казал:
- Върви на запад. Там, в пустошта зад могилите, е долината на р. Чернодланица, а в долината под скалите е изворът Петте пръста. Там някога е бил манастирът на Железния баща. Един ден, като загубил козата си, намерих я на това място че рови с крак и изкарва човешки кости. На една кост пишеше, че мястото е било свято и пак свято ще стане. Там направи оджак и манастир!
И Хасан Пехливан баба отишъл при извора Петте пръста и върху разрушения стар манастир „Св. Георги” основал оджака си. Минали години, събрали се покрай него ученици и се понесла вестта, че се е появил Демир баба – Железният баща. И започнали да идват поклонници и да донасят дарове на дочакания юнак над юнаците и герой над героите, но те с недоумение гледали как железните обуща на великана стоят непобутвани до вратата на текето, а желязната костура – касатура лежи на дивана и дервишът не посяга да я отвори. Нямал великанската сила на Железния баща новия светец – Хасан Демир баба Пехливан, затова повече мъдрости и поучения разправял. Учениците му издигнали манастир, в който го погребали след смъртта му, а покрай гроба му наредили железните вещи. И разказвали за подвизите на истинския Железен баща, като извършени уж от погребания им учител. Хората обаче слушали и не знаели да вярва или да не вярват, защото, като викнели срещу скалите: „Къде си, Железен бащице – е – е?” – чували го да се обажда отдън скалните пещери с ехото: „Е – е – е…” – и продължавали да го чакат.
Чакали го чак до времето на руско – турските войни, когато цар Николай и султан Махмуд започнали да се бия за подялбата на света. Като почнали войните, почнали и бозгуните (размирията), та започнали да се появяват и юнаците. Защото юнаците, великаните, жидовете и джиневизите – латини се появяват само по време на размирия и воийни.

ДЕМИР БАБА

В Североизточна и в някои села на Югоизточна България живее население изповядващо исляма в една от секстантските му форми – алианстовото. То е известно като алиани или казълбаши. Макар и да са изказани някои становища предимно върху неговите обичаи и обреди, около това население съществуват редица неизяснени въпроси.
Един от тях е същността и произхода на преданията и легендите за Демир баба, легендарен герой и върховен светия на българските алиани. Няма алиански село в страната, чието население да не знае основните предания и легенди за него.

ДЕМИР БАБА В СИЛИСТРЕНСКО

В Силистра Демир Баба дошъл от Русия. Хвърлил копието си и прокарал улица (отворил път). Среща се и вариант, че изправил улиците, като хвърлил стрели в различни посоки. Тук не го приели. От Силистра хвърлил копието си и то се забило в местността, където днес се намира текето му в с. Свещари, Исперихско. Така избрал място за построяването му.
На джамията в Силистра по време на рамазан Хазрети Али и Демир баба яли диня. Местните османски власти ги заловили и Хазрети Али казал: „Аз съм християнин и затова ям диня по време на рамазан, но и него го оставете, и той ще стане християнин”.
Същата легенда, но в яденето на диня участвал само Хазрети Али с българи християни. След като го заловили, той заявил, че е християнин, а българите са му приятели.
Същата легенда, но диня яли Демир баба и брат му Хюсеин. Като ги заловили, Демир Баба казал: „Аз съм герой, а брат ми е путперес (идолопоклонник)”.
От Силистра Демир Баба отишъл в с. Голебина (дн. с. Йорданово), но поради липса на вода населението не го приело. Пристигнал в с. Караисакьой (дн. с. Чернолик). И тук нямало вода, но населението го посрещнало сърдечно. Той нахранил всичките жители на една софра. На тръгване ги благословил да им бъде плодородна земята. (И до днес жителите на околните села шеговито подчертават, че земята на Чернолик е все така плодородна и дава богата реколта). В с. Каракоч (с. Овен) не го приели и той прокълнал жителите му: „ Кравите ви да отелят пъстри. Момите ви да остареят в селото. Плевните ви да останат отворени (т. е. да им паднат покривите).” Оттук отишъл в с. Свещари. Населението не го приело охотно. Тогава той казал: „Дайте ми това място, което ще заградя с тасма, изрязана от една биволска кожа.” Всички се съгласили. Това място Демир Баба определил за строителство на текето си.
Когато бил в с. Овен, попитал хората, които отишли да го посрещнат: „Хей, люде, знаете ли вие трите падишаха, на които служите?” Те рекли: „Не знаем.” Тогава той им казал: „Това са стихиите – земята, небето и водата. Те са ваши и щедри, и силни, и шеметни господари. Помнете ми думата. Местата, на които съм ходил, ще бъдат след време свещени, така да знаете. Както магарето умира, но самарът му остава, така и от мен ще остане моето теке и легенда, след като аз си замина.” После си тръгнал. В с. Руйно, съседно на Овен, стигайки до едно скалисто място, рекъл: „Тук защо е тъй безлюдно, защо не пеят славеи и животни не подскачат весело?” Казвайки това, той натиснал с петте си пръста камъка в една пещера и бликнала животоструйна вода. Всичко наоколо оживяло като по чудо. Това място станало аязмо. Хората идели да се лекуват и молят. Пеели песни и се молели за Демир Баба.

Демир баба се явява и дарител на вода. Такъв е и Крали Марко, който строшил дървото, в което самодивата била заключила изворите и те потекли отново. Подобно но алианския светец и той , като натиснал с ръце скала, бликнали бликнала вода. По-късно на тези места населението направило чешми- известни като Маркови чешми. Подобно нещо станало и край с. Руйно, Силистренско. Благодарение на чудотворната сила на Демир Баба природата оживяла.
Легендите за Демир Баба, свързани със Силистра, показват българския им езически произход и същност. Идването на алианския светец в града като езичник доказва неговата неислямска принадлежност. Обичаят чрез хвърлянето на копия или стрели да се издига град там, където се забият, а мястото да се счита за собствена земя, е известен прабългарски обичай. Може да се предположи, че този момент от преданията, както и преданията за пътуванията на Демир баба към Лудогорието, са далечен отглас от заселването на прабългарите в Североизточна България.

Румен Липчев

КАЙНАРДЖА

КЮЧУК–КАЙНАРДЖАНСКАТА ЧЕШМА

Кючук–Кайнарджанската чешма се намира в с. Кайнарджа, община Кайнарджа. Всеизвестен е фактът, че през 1774 г. там е сключен мирен договор между Русия и Османската империя, с който се покровителства християнската църква на територията на цялата Османска империя.

Историята разказва, че преди да изпрати войските на война императрица Екатерина Велика заръчала на генерала не само да я зарадва с победа над османските войски, но когато дойде време да сключва мирния договор - да намери място, което има извор. Според легендата това се случва. На мястото на извора през 1862 год е построена чешма, от която блика изворна вода през шест чучура. От тогава до днес се вярва, че който пие от извора получава целувка от Екатерина Велика. Екатерина е императрица на Русия от 1762 до 1796 година. Нейното управление, народът на Русия бележи като „Златен век”.

ЧЕШМА – ИСТОРИЯ И ЛЕГЕНДА…

Трайно е влязла в историята на българо-руските отношения голямата и красива чешма в добруджанското село Кайнарджа. Тук преди близо 220 години е подписан известният в историята Кючук-Кайнарджански мирен договор след победата на Русия над Турция в така наречената Първа Екатеринина война. Тази чешма обаче, си има и своята красива легенда. Преданията са съхранили до наши дни една любопитна история. При изпращането на главнокомандващия руската армия граф Румянцев, Екатерина Втора го целунала и му заръчала да не го целува друга жена до крайната победа, а мирният договор да се подпише край извор, при който да се съгради чешма и пръв от чучура й да пие руският пълководец. Така той символично ще предаде целувката на императрицата на всеки, който след това пие вода от чешмата. И ето, повече от два века водата от кайнарджанската чешма не секва. До нейните чучури се докосват хиляди устни, в които оживява красивата история на екатеринината целувка.

ЦАРИЦА ЕКАТЕРИНА И ЧЕШМАТА В СЕЛО КАЙНАРДЖА

Надеждата за освобождението на българите била в Русия, която водела пет войни: Кючуккайнарджанската, когато русите за пръв път минали отсам Дунава; Батинската – когато били съсипани еничерите и спахиите при с. Батин Русенско: Шуменската – когато цар Николай обсадил султан Махмуд в шуменското кале; Севастополската война – когато французите и англичаните помогнали на султана да прогони цар Николай от Силистра чак в Севастопол и Плевенската война – когато се освободила България.
По време на първата, Кючуккайнарджанската война, за срам на мюсюлманите, султан Селим бил победен от една жена, московската царица Екатерина, която го накарала евалла да й каже и да й разреши в султанските му владения, в село Кючук Кайнарджа, чешма за хаир на християните да направи.
Чешмата трябвало да се иззида, като се хване водата на извора, при който бил подписан Кючуккайнарджанският мир. Той бил подписан от турския и руския генерал върху плоския , равен камък, който и сега стои на мястото си, макар и разпукнат. Мирът бил сключен с клетва от двамата генерали, че никога вече двете царства няма да воюват и няма да съсипват войниците си заради царските кефове, защото султанът няма вече да пречи на християните да си правят черкви, а царицата няма вече да ламти Цариград да превзема. И за да не се нарушава, мирът бил подпечатан с царски печати, които нарочно куриери донесли от Цариград и от московската столица.
Двамата генерали, като подписали и подпечатали мирът, целунали го и свалили сабите си, та ги закопали под камъка, никога вече да не ги вадят един срещу друг. Завинаги да бъде мир на земята, мир в който мюсюлманите няма вече да закачат християните и ще живеят като братя! А войниците се зарадвали, защото по-добро нещо от мира няма и като тръгнали да се връщат към Силистренската и Русенската крепост, да оставят в казармите оръжието си и да си отидат по домовете, викали колкото им глас държи:
- Айде, мир! Айде, мир!...
- Айде, мир да бъде! – срещнали ги зарадвани селяните при първото село до Силистра и всички се прегръщали радостно.Селото така и останало да се нарича Айдемир.
За да се изгради чешмата, като знак на мира и белег, че християните минават под гаранцията на царица Екатерина, трябвало да се вземе разрешение от самия султан в Цариград. Качил се майсторът на един кон и заминал за султанската столица. Султанът го приел, както се полага на султан, застанал прав от към слънцето, та простосмъртният майстор на чешми като се наведе в дълбок поклон пред него, да остане в сянката на господаря си. Навел се в дълбок поклон пред господаря простият майстор на чешми и нали дюлгерският метър бил в ръцете му, премерил незабелязано сянката на султан Селим. После като се върнал в с. Кайнарджа, я вградил в чешмата, за да бъде градежът темеллия и никога да не се събаря.
Правел чешмата майсторът, а султанът Селим гледал от прозорците на сараите си и се пукал от яд и срам, че позволил на една жена гяурка да го победи и той да й разреши чешма за християнска слава в земята му да гради. Пукал се от яд, но нямало какво да направи, печатът му бил сложен под мира,а сабята на генерала му била закопана под камъка при новата чешма. Гледал султан Селим и от голям кахър ли или защото сянката му била вече вградена в чешмата,залинял, зажълтял, не искал нищо нито да яде, нито да пие.Най-накрая умрял така, както бил загледан на прозореца. За това и в песента се пее:
Султан селим пенчереде
Бака, бака джан верийор…
Тоест:
Султан Селим от пенджера
Като гледа, душа дава /умира/.
Умрял султан Селим, за да дойде след него султан Махмуд, а майсторът изградил чешмата в с. Кайнарджа от бял камък, със седем дълбоки корита и три пиринчени чучура, с позлатени отвори. Чучурите били донесени от руската столица, като подарък от самата царица Екатерина. Донесъл ги нарочният пратеник, който донесъл и царския печат. Когато царицата му ги подавала, целунала ги по позлатените отвори и казала:
- Отнеси с тия чучури и целувката ми! Далече съм и не мога да целуна всички българи – християни, макар че до един ги обичам, но те нека да знаят, че са под моя грижа и грижа да нямат! Кога да е ще пратя войска да ги освободи от робството на султана! А като сложат чучурите на чешмата, нека всеки да мине и да пие за моята слава! И който докосне с устните си позлатените отвори на чучурите, да знае, че все едно до моята целувка се е докоснал!
Шурнала от трите пиринчени чучура студената и бистра вода на чешмата, за слава на руската царица Екатерина. А българите се радвали като деца и всеки гледал да си намери работа към с. Малка Кайнарджа, да иде на чешмата, в темелите на която е вградена сянката на султан Селим, да се порадва, че вече ще има само мир на земята и като пие вода от чучурите, да се докосне до целувката на царицата, която, кога да е, ще прати войските си да освободят българската земя от робството на султана.
Радвали се българите, че войната е закопана под големия равен камък при чешмата в с. Малка Кайнарджа, заедно със сабите на двамата генерали и че за тях са свършили тежките години, но не излязло така. Султан Махмуд, като дошъл след султан Селим, изпратил верни хора да идат една нощ и да извадят закопаните саби изпод камъка, та мирът се развалил и започнала войната. Цар Николай обаче, който дошъл след царица Екатерина, съсипал войските на султана в Батинската война, а в Шуменската го затворил в шуменското кале заедно с везира му.

Борис Илиев

ЕДНА ПОЗАБРАВЕНА ЛЕГЕНДА

Легендата гласи, че руската императрица Екатерина Велика и турският султан подписали мирния договор между двете империи през месец юли 1774 година в село Кючук Кайнарджа, Силистренско. С този договор се слага край на войната от 1768-1774г. между двете държави. Това станало на камъка край голямата в селото. Под камъка те били заровили сабите си в знак, че вече никога няма да има между тях война. Самата чешма била построена от зарадваната от победата велика руска императрица. От чучура й при подписването на договора бил пил вода руският пратеник и казал: „Който пие вода от този чучур, да счита, че е докоснат от устните на нашата владетелка, която иска мир”.
И за това дълго се носила легендата из цяла Добруджа-за „целувката на Екатерина, която носи мир”.
Построената през 1892 година величествена чешма с издигнатата върху нея паметна плоча признателните кайнарджанци действително са обезсмъртили едно велико историческо събитие. С подписването на Кючуккайнарджанския мирен договор Русия за първи път получава правото да покровителства поробените християнски народи от Турция на Балканския полуостров. С този акт името на малкото тогава добруджанско село влиза завинаги в аналите на световната история.

ПОДПИСВАНЕТОНА КЮЧУК-КАЙНАРДЖАНСКИЯ МИРЕН ДОГОВОР

Подписването на договора станало в лагера на Руското военно командване, разположен в околностите на днешното село Кайнарджа. Местните жители, поласкани от факта, си обяснявали това с капризите на Великата императрица Екатерина Втора. Мълвяло се, че тя пожелала договорът да бъде сключен при вода, така че по вода да й тръгне. Тя не можела да си представи по-добър паметен знак за победата на нейните войски от живия извор вода. Който спирал до него да пие, неизменно щял да си спомня за поражението на Турция и бляскавата победа на Русия, но щял да си спомня и за самата Екатерина, а наведе ли се човек да отпие от водата-ще усети жадната целувка на императрицата.
Дали Екатерина Велика действително е пожелала всеки, които пие от този извор, да целува нейните устни-не знаем, но е сигурно, че договорът е сключен тук в специално построена и обзаведена за целта зала, с подобаваща тържественост и изящен церемониал.
Споменът за събитието не е давал мира на кайнарджанци, защото са побързали десетина години след Освобождението да му отдадат дължимото, и през 1892 г. построяват голяма чешма, опитвайки се да „обуздаят” бурния порив на извора и страстните целувки на Екатерина.

Дария Василева

НОВА ЧЕРНА

ОТ ЧЕРНА ДО НОВА ЧЕРНА

Нощта бавно се спускаше над Черна. Студено е вече. Собата беше опалена и всички бяхме вкъщи. На врата се похлопа.
- Връй сам - извиках по силно, за да ме чуе човека.
Вътре в одаята влязоха двама джандари, които ни казаха, че трябва да си прибираме покъщнината, да я натоварим в каруцата, защото се връщаме в България. Да се радваме ли, да плачем ли? Останахме безмълвни. Не знаехме какво да правим, какво да вземем, какво да оставим. Трудно, тежко, мъчно е в такъв час. Цяла нощ приготвяхме бохчите. На сутринта тръгнахме. Качихме се на шлепа. Пътуването, като че ли беше цяла вечност. Най-малкото дете плачеше.
- Що плачеш, Гане? - Забравиу си кукличката,зад собата. Насълзиха ми се очите.
Пътуването беше съпроводено с мъка. Пристигнахме в Тутракан. Хората, които ни разпределяха ни казаха да си изберем едно от посочените села . Избрах Белица, там където беше отишъл вече брат ми. Жена ми плачейки ми казва:
- Радине, не ща там. Има баири и уда няма да имаме.
Тогава реших да отидем в Тюрк Смил. И тръгнахме. В студеният ноемврийски ден пристигнахме, а там местните жители ни посрещнаха радушно. Прегърнаха ни и ни приютиха в своите домове. Стоплихме се, нахраниха нас и животните ни. Легнахме си, а мислите ни бяха все за Черна, за оставения дом, който си изградихме с мъка и немотия, за близките ни, които нямаше как да тръгнат с нас. Когато станахме сутринта, земята беше побеляла от сняг. Дали не беше някакъв знак за добро.
Бавно и тежко минаваха дните от нощите. Един предиобед, се чу вика на кехаята, който викаше: - Илате по икиндия на бозу. Събрахме се, местни и преселници. От дума на дума, се казваше, че трябва да се смени името на селото. Навели глави, умислени за предстоящото, някой се провикна: - Нека на селото да му сложим ново име. Да е Черна, ама Нова. От Черна идваме и нека да е нова за всички ни. Нова Черна да бъде! Приехме го това име и до ден днешен.
С Министерско постановление от 1942 г. селото ни е утвърдено с това хубаво име Нова Черна. Това е моята приказка, тъжна и хубава разказана от моя дядо Радин Христов Карадимов, роден през 1895г. в село Черна- Румъния.

Радка Стефанова

ОВЕН

ДЕМИР БАБА

ДЕМИР БАБА В СИЛИСТРЕНСКО

В Силистра Демир Баба дошъл от Русия. Хвърлил копието си и прокарал улица (отворил път). Среща се и вариант, че изправил улиците, като хвърлил стрели в различни посоки. Тук не го приели. От Силистра хвърлил копието си и то се забило в местността, където днес се намира текето му в с. Свещари, Исперихско. Така избрал място за построяването му.
На джамията в Силистра по време на рамазан Хазрети Али и Демир баба яли диня. Местните османски власти ги заловили и Хазрети Али казал: „Аз съм християнин и затова ям диня по време на рамазан, но и него го оставете, и той ще стане християнин”.
Същата легенда, но в яденето на диня участвал само Хазрети Али с българи християни. След като го заловили, той заявил, че е християнин, а българите са му приятели.
Същата легенда, но диня яли Демир баба и брат му Хюсеин. Като ги заловили, Демир Баба казал: „Аз съм герой, а брат ми е путперес (идолопоклонник)”.
От Силистра Демир Баба отишъл в с. Голебина (дн. с. Йорданово), но поради липса на вода населението не го приело. Пристигнал в с. Караисакьой (дн. с. Чернолик). И тук нямало вода, но населението го посрещнало сърдечно. Той нахранил всичките жители на една софра. На тръгване ги благословил да им бъде плодородна земята. (И до днес жителите на околните села шеговито подчертават, че земята на Чернолик е все така плодородна и дава богата реколта). В с. Каракоч (с. Овен) не го приели и той прокълнал жителите му: „ Кравите ви да отелят пъстри. Момите ви да остареят в селото. Плевните ви да останат отворени (т. е. да им паднат покривите).” Оттук отишъл в с. Свещари. Населението не го приело охотно. Тогава той казал: „Дайте ми това място, което ще заградя с тасма, изрязана от една биволска кожа.” Всички се съгласили. Това място Демир Баба определил за строителство на текето си.
Когато бил в с. Овен, попитал хората, които отишли да го посрещнат: „Хей, люде, знаете ли вие трите падишаха, на които служите?” Те рекли: „Не знаем.” Тогава той им казал: „Това са стихиите – земята, небето и водата. Те са ваши и щедри, и силни, и шеметни господари. Помнете ми думата. Местата, на които съм ходил, ще бъдат след време свещени, така да знаете. Както магарето умира, но самарът му остава, така и от мен ще остане моето теке и легенда, след като аз си замина.” После си тръгнал. В с. Руйно, съседно на Овен, стигайки до едно скалисто място, рекъл: „Тук защо е тъй безлюдно, защо не пеят славеи и животни не подскачат весело?” Казвайки това, той натиснал с петте си пръста камъка в една пещера и бликнала животоструйна вода. Всичко наоколо оживяло като по чудо. Това място станало аязмо. Хората идели да се лекуват и молят. Пеели песни и се молели за Демир Баба.

Румен Липчев

ПАИСИЕВО

„ЧЕТИРИДЕСЕТТЕ ГЕРАНА” КРАЙ СЕЛО ПАИСИЕВО ВЪЗКРЪСВАТ

Наред с високата си реколта, Добруджа открай време и с продължителните си суши и оскъдност на питейна вода. Не случаен е изразът „изгорях като добруджанско стадо”. На фона на тази действителност, някои природни явления будят интереса на много хора. Такова явление е местността „Четиридесетте герана” край село Паисиево. Легендата гласи, че още през римско време, при пореден завоевателски поход по тези земи, войската била изтощена от непоносима жажда. Никой естествено не можел да допусне, че ще се намери вода в тази сравнително висока местност. Но ето, че конят на пълководеца внезапно спрял, изправил се на задните си крака и цвилейки, с копита заудрял в една точка в земята. Поведението на животното учудило войниците, но им вдъхнало странна надежда. А когато започнали да копаят, наистина бликнала бистра, студена вода. Копнали още по – нататък, същото чудо. С времето кладенците стигнали четиридесет на брой. Разположени на площ повече от двадесетина декара, те се превърнали в неоценим природен дар за хората, които дотогава ползвали вода за пране, пиене и водопой от насъбралата се басейни след редките дъждове.

Наим Бакоглу

ПРАВДА

САНИЕВА СКАЛА

Народната памет в Правда е съхранила легенди и предания, които разказват за образуване на селото и за борбите на населението му против помохамеданчването претежките години на османското робство. Има легенди и предания, които и днес са свързани с местното наименование „Саниева скала”, недалеч от селото.
Местността се намира на североизток от Правда на разстояние 3 км в широко и криволичещо суходолие, което на места наподобява пролом. Покрай полегатите обрасли склонове се издигат ниски и високи скали,в подножието на които има отвори (ниши) и на единия от тях през нисък и и тесен проход се влиза навътре в пещерата.Пред нейния вход има дълбок и стръмен ров, над него се изправя доста висока скала, която населението нарича „Саниева скала”.
Според преданието, старите хора с. Правда разказват, че наименованието на скалата идва от името на българската Саня от някогашното село Доглулар (днес с. Правда). Изтъква се, че тя е най-красивата и лична девойка в селото. Имала е стройно тяло и бяло лице, с очи сини като небето и руси коси като свила. Нейната хубост дълго време привличала вниманието на бейския син от с. Балбанлар ( днес с. Златоклас) и успял насила да я отвлече, за да направи Саня своя жена и потурчи. Разказва се, че като минавали долината и стигнали до високата скала, девойката помолила похитителя да се изкачи горе да погледне за последен път бащината вятърна мелница( „вятърница”) и се прости с родното си село. Похитителят се съгласил и се изкачили на скалата. Но като видял, че под нея има дълбока пропаст се досетил за намеренията на девойката, но било вече късно. Саня успяла да се отскубне от здравите му ръце и побягнала към скалата, откъдето се хвърлила в пропастта и сложила край на живота си. По такъв начин девойката успяла да запази народната си чест на българка и вярата си на християнка.
Друга легенда за „Саниевата скала” разказва, че Саня била овчарка и пасяла овцете по тези места. Един ден при нея спряла банда черкези, които дълго време са дирели девойката с цел да я отвлекат за жена на османски първенец от с. Саарлар (днес село Ирник). Саня разбрала намерението на черкезите и побягнала към пещерата, като бързо се изкачила на стръмния склон и сипала едри камъни пред похитителите пречейки им да я заловят. Девойката успяла да се скрие в пещерата и черкезите не могли да я намерят. Колко време е останала Саня там не се знае. Пък и според легендата – вече не се показала на бял свят. Нито веднъж не излязла за храна. Казват, че там умряла от глад и жажда, лишена от светлина. легендите и преданията разказват, че това е станало преди две столетия- към средата на 18. век, когато поробителите масово помохамеданчвали българите в Североизточна България. И за да се помни постъпката на красивата девойка – българката Саня, народът нарекъл лобното й място на нейното име и тъй останало в съзнанието на хората. Трагичната гибел на Саня им напомня за жестоките действия на поробителите как потурчват и изслямизирали тукашните българи, както и за борбите им да запазят непокътнати вярата и народностното си самосъзнание.

Рачо Змеев

РУЙНО

БЪЛГАРСКИ РОДОВИ КОРЕН

Предания и легенди за Демир баба
В една част от легендите Демир баба се явява дарител на вода. В Бабадаг (сега в Румъния) снабдил населението с вода, като пробил един камък с тоягата си. В с. Руйно, Силистренско, натиснал с петте си пръста камъка в една пещера и бликнала животоструйна вода и всичко наоколо оживяло като по чудо. А дотогава това място било без людно, нямало птици и животни. То се превърнало в аязмо и хората започнали да идват да се лекуват и молят за Демир баба, пеели песни за него. Подобни легенди за него има съхранени и сред алианското население на Лудогорието и Гергово. Извиращите бойни извори в района на текето на Демир баба край с. Свещари, Исперихско се наричат „Петте пръста”, тъй като алианският светец ги прокарал, натискайки с петте си пръста скалата. Малката река, намираща се в съседство, носи пък неговото име. …
Съществуват легенди, свързани със следи от пребиваването на Демир баба. Над неговото теке една от пещерите се смята за негово жилище. Различни вдлъбнатини около нея се определят за негови стъпки, стъпки на коня или магарето му. Подобна пещера има и до с. Руйно, Силистренско. Идентични предания са налице и за Крали Марко. И те са свързани със следи от него върху скали: отпечатъци от краката му, ръцете му, пръстите му и пр. Отпечатъци народът виждал и от неговия кон. …
В преданията за двамата митични герои съществува връзка и при някои основни строително - градивни дейности. Демир баба изправя улиците на Силистра, като хвърля копието си ( или стрели). Той строи текето си. Крали Марко от своя страна строи крепост, манастири…

Румен Липчев

СИЛИСТРА

КАК СЕ Е ПОЯВИЛА КРЕПОСТТА СИЛИСТРА

Живял някога в далечни времена султан. Той си имал един единствен син, който бил любимец на цялото султанство. Наричали го Сил. Раснало момчето безгрижно и щастливо. Обикаляло из султанските сараи, играело с други деца, разхождало се по бреговете на близката река Истър. Тя била пълноводна, с прозрачно чиста вода и много риба. Във водите и живеела прекрасна русалка. Години наред тя тайно наблюдавала момчето и пред очите и то се превърнало в красив момък.
Една вечер, при заник слънце, пред младежа, който се любувал на залеза, от водите на река Истър изплувала русалката и сърдечно поздравила младия мъж. Не устоял той на хубостта и и от този момент всяка вечер Сил се срещал тайно край реката с русалката, която носела нейното име. Това продължило години. Не смеел Сил да каже на баща си за своята любов, защото знаел злия нрав на султана, който по традиция трябвало сам да избере невяста за своя любим син.
Зъл доносник разкрил тайната и разказал всичко на владетеля. Ядосан, той наредил на войниците си да погубят русалката.
Сил не подозирал нищо. За пореден път отишъл на уреченото място за среща с любимата. Изскочили от засада султанските стражи и пронизали Истра смъртоносно. Всичко станало толкова неочаквано и бързо, че султанския син не могъл да стори нищо, за да спаси своята обичана русалка. Преди да издъхне в ръцете му Истра пожелала Сил да построи крепост, която да започва от мястото на техните съкровени срещи. Нежно докоснала с устни момъка и вляла в него своята неземна сила.
Изпълнил последната воля на своята любима Сил. Със своето име Силистра, този град съществува векове наред край реката Дунав. И днес плясъкът на вълните сякаш нашепва необикновената история на двамата млади. Този град е моят роден град и днес в него живея и уча и аз.

Генади Николаев МИТЕВ

СИЛИСТРА

Моят град преди много, много години се е казвал Дуросторум. В него жевеели две сестри - Сила и Истра.
Малката им схлупена къщичка се намирала на брега на река Дунав. Двете момичета притежавали неземна сила. Щом изречели нещо, то мигом ставало. Сърцата им били толкова добри, че помагали на всеки, който имал нужда от тях. Чудно красивите девойки имали сини очи като вълните на река Дунав, а златните им къдрици сияели като игривите слънчеви лъчи над тях.
Един ден се задала вражеска войска. Всички хора напуснали домовете си и се скрили в близката крепост. Само Сила и Истра останали в името на доброто и в защита на своя град. Като ги видял, владетелят заповядал на войската си да спре. Не допускал, че нежните Сила и Истра могат да бъдат пречка за грабителските му планове. Слязъл от коня си и се приближил към тях. Преди да изрече и дума, смелите девойки го заклели. В същия миг той се превърнал в дърво, а войниците му - в цветя и птици.
Минало време, но никой не забравил стореното от Сила и Истра. В тяхна чест градът приел името Силистра. И до днес родният ми град носи това красиво име.
Минете ли през централния площад, ще видите едно старо дърво. До него са подредени в стройни алеи красиви пъстри цветя, а над тях летят птици, които с песните си сякаш разказват легендата за Сила и Истра.

Цветан Валентинов НЕДЕЛЧЕВ

СКАЗАНИЕ НА ИСАИЕ ПРОРОКЪ

„И тогава, след него (т.е. след цар Слав) се намери друг цар в българската земя — детище, носено в кошница три години, на което се даде име Испор цар, който прие българското царство. И този цар създаде велики градове: на Дунава — Дръстър град; създаде и Велик презид от Дунава до морето; той създаде и Плюска град. И този цар погуби голямо множество измаилтяни. И този цар насели цялата Карвунска земя, и преди това бяха прочее етиопи.”
Никой не може да каже кои от споменатите факти в сказанието са действителни. Между тях обаче има такива, които са възможни, и други, които са фантастични. Нека да разгледаме най-напред възможните факти. Има владетел Исперих и това не е измислица. Старият Дуросторум е съществувал през цялото средновековие и може да е бил възстановен от Исперих като български град. Има един голям окоп, който минава през цялата Добруджа от Дунав до морето и той може да бъде Великият презид от Дунав до морето и е възможно да е бил построен от Исперих. Най-сетне почти сигурно може да се смята, че столицата на българските владетели Плиска е била построена и основана от Исперих и е напълно сигурно, че тя не е съществувала като по-стар град. Вярно е също така, че когато Исперих минал в земите на юг от Дунав, населил цялата Карвунска земя — Малка Скития и части от Мизия.

ИВАЙЛО В ДРЪСТЪР

Пролетта на 1279 година напираше. Водите на Великата река се вдигаха все по-високо край стените на Дръстърската крепост, в която вече три месеца стояха обсадени главните сили на селската войска. Цар Ивайло, следван от воеводата Момчил и от Дръстърския кефалия - болярина Александър, обикаляше бойниците и стискаше гневно юмруци Трябваше час по-скоро да се измъкне и като помете татарите на Касим бег и пълчищата на Михаил Глава, да се озове в Търново, да прогони провъзгласения от болярите цар Михаил Асен и спаси столицата на своето селско царство. После да се справи с болярите. А ще може ли в своето царство без боляри? Вече пети ден го мъчеше този въпрос. А във войската му растеше недоволството и всяка нощ имаше бегълци. Воеводата Момчил мислеше за червея, който яде душата на селските войници. Вместо да вдигне войската, която се разлага от бездействие, и да пробие обсадата Ивайло се е замислил за болярите. Ето го тоя, кефалията Александър, върви редом с него и се усмихва някак загадъчно и кротко. Ах, тая болярска усмивка!Къща без греди виждал ли е някой, царю? Държавата е като къща, а болярите са като гредите. Нали болярите излъгаха народа в Търново, че Ивайло е убит и отвориха крепостта на ромеите? Царят разсъждаваше, без да се обръща:
-Така е. Ако не с татарите, с ромеите ще се сприятелите вие болярите. Малко ви е грижа за селския народ. Зло сте вие за селската държава, но не зная може ли без вас държавата?
Студените води се плискаха в крепостната твърдина и влачеха ледовете откъм земята на угрите. Чуваше се думкане на тъпани и дивия вой на татарите.
- Не гледаш ли и ти, болярино Александре, кой час ще се отървеш от мен, селския цар Бърдоквата, или Лахана, както са ме кръстили ромеите?
Болярина бавеше отговора си.
- Аз тръгнах с тебе, защото си силен. Сила трябва да прогони ромеите и татарите от нашата земя. Такава сила от нас болярите никой нямаше. Но само сила не стига за едно царство. Силата е сляпа стихия - като водите на реката. Трябва да се укротява и управлява. Това правят в държавата болярите.
- Един добър цар може и без боляри.
Очите на Момчил светнаха, а думите на болярина се лееха равно и напевно:
За всички царят не може да бъде добър. Ето, бегълците няма ли да накажеш? Богомилите, които приканват войниците да не се подчиняват на никакви царе и не работят, ще оставиш ли? Нали ще се зарази цялата войска и ще се разпадне? Ето другите са строени на тържището и чакат царската присъда на предателите.Ивайло мрачно оглеждаше строените друнги на своята войска. Пред редиците са извадени тия, които през нощта са се опитали да избягат от крепостта. Войниците от селската войска. Парици и отроци. Нима са искали да минат на служба у врага? Уморили ги е тримесечната бран. Дотегнала им е тригодишната обсада. Но кой ще пази селското царство, щом всички се разбягват.
Царят минаваше пред редиците и гледаше внимателно в очите на тия, които летяха след него като стихия срещу татарите, тия, които сразиха миналото лято Константин Тих в горите на Стохълмието, тия, които го поставиха на търновския престол. Сега укоряват ли го?
Строените редици го гледат сурови и неми. Как да им обясни, че иска, а не може да прости? Че не бива. Че ще се разпадне царството като гниещ труп. Тяхното царство, над което са надвиснали като тъмни стихии и ромеите, които превземат крепостите му, и татарите, които опустошават земята му, и болярите, които продават всичко заради привилегиите, и църквата, която анатемоса и прокле Ивайло? Кой ще защити селското царство, ако те, селяните, бягат? В незнанието си париците и отроците се отдават на умора и отчаяние и отричат своето дело на гибел.Богомилите в своето верско изстъпление проклинат всяко царство като дело адово. Какво да прави той, царят на първата в света селска държава? Нима и той да махне с ръка на делото, на което се отдаде с такова вдъхновение? Да се върне уморен при свинете си?
Войниците мълчаха и гледаха надолу. Палачите чакаха царската повеля. В душата на царя клокотеше гняв и мъка. Той махна с ръка. Смърт! Осъдените с писък паднаха на колене.
- Своите ли ще колиш, Ивайло?
Други се обърнаха към редиците:
- Излъга ни Бърдоквата, братя! И той е като другите царе.
Дружините стояха безмълвни. И в безмълвието им царя долавяше ням ропот. Той се оттегли бързо, затвори се в каменната си горница и падна на колене пред иконата. Десницата му разкъса дрехата под металната ризница.
- Сурово изпитание ми изпращаш, господи! Помогни ми да издържа. Да не иде на гибел делото ми , защото е дело народно. Помогни ми да се измъкна от тая проклета крепост!..
Крепостта Дръстър грозно мълчеше. Около нея до подлудяване биеха тъпани и кряскаха омразните татари. Ивайло слушаше крясъците и мислите му се блъскаха като ледовете по Великата река.
На другия ден, още в тъмни зори, портите на крепостта се разтвориха широко и от тях се понесоха войниците от селската войска срещу заспалия стан на Кисим бег. Обсадата беше скъсана и Ивайло потегли за столицата.

Борис ИЛИЕВ

ДОБРУДЖАНСКА ЛЕГЕНДА

ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ДРЪСТЪР ПРЕЗ 1388 ГОДИНА

Тих ветрец разлюля заспалите жита. Те наведоха клас и неспокойно зашепнаха. Събудиха щурците. Обадиха се поточетата. Зашумяха гъстите гори, които обграждаха като венец равнината. Но крепостта на болярина Добротица остана все така смълчана Само стъпките на будния страж отекваха в каменния под на бойницата. Той оглежда с орлови очи равнината и от време на време хвърля поглед към стройната фигура в бяло наметала. Тук младата дъщеря на болярина Добротица очаква всяка нощ любимия си – стотника Костадин, заминал на бран към белоснежната Хем, заедно с баща й. С пресъхнали бели устни, тя мълви името му. Очите и се взират по белия път, който излиза от крепостта и като сребриста змия се вие около житата. Същият път, по който заминаха. Тя ги вижда и сега. Стоманените ризници на конниците пречупват слънчевите лъчи и те играят на чудни отблясъци по стените на крепостта. Всички са на коне. Само стотникът все още не може да се раздели с болярската дъщеря – Добра. До него буен алест кон рие с копитата си пръст и неспокойно пръхти. Костадин не го забелязва. Тежката мъжка десница гали черните къдри на момичето, изтрива сълзите от разплаканите очи…
Оттогава минаха много дни. Изнизаха се един след друг, сиви и еднообразни като дълго повтаряна песен. От болярина не дойде вест. Само понякога край крепостта спираха одрипани страници и разказваха, че някъде под Хем, войските на Добротица срещнали едноокия Баязид. Огън и кръв заливали цяла Мизия…..Стражът затрополи някъде близко и прекъсна мислите на младото момиче. Какво и казваше той, Добра не чу, но скоро сама разбра от гората излизаше конник. Той спря за миг, огледа се и отново пришпори коня. Девойката върху бойницата трепна. Очите и се изпълниха с надежда: само Костадин има такъв бърз кон, само той може да се надбягва със степния вятър. Конникът спря пред крепостта. Замря звънката песен на подковите. Тревожни удари се посипаха върху вратата. Сдавиха се бързи припряни гласове и замлъкнаха. Прескърцаха железа: отваряха главната порта. През постлания с дялани камъни двор закънтяха стъпки. Някой тичаше към бойницата – задъхан, изморен. Беше Костадин. Обгърнаха го топли, закопняли за прегръдка ръце. Жадни устни затърсиха неговите. Но той беше неспокоен – погледът му бягаше от нейния. Момичето затрептя като отбрулен лист.
- Ние сме разбити. Като пясъка в морето са многобройни турските табори. Срещнахме се под Хем. Не издържахме……Турското копие прониза болярина…. Девойката занемя, после глухо простена.
- Помъчих се да го извлека от боя, но той беше в средата.. Обърнах коня и ето: долетях. Някъде се обади кукумявка. Зловещия крясък се блъсна в крепостните стени, отекна в сърцата.
- Четири денонощия съм яздил. Най-бързия кон уморих.
- Ти си оставил войниците си в боя?!...
- Иначе не бих те видял вече. А има ли нещо по-скъпо от твоите очи, по-красиво от усмивката ти….
- Млъкни, безумецо! – почти изплака момичето.
- Стените на Дръстър са дебели, ще издържат – гледаше учудено Костадин.
Тя протегна отмаляла от безсилие ръка и удари сребърния щит, който беше закачен на стената. Явиха се стражи.
- Изведете го! – Няма подслон и любов за този, който в боя оставя другарите си. Ако заслужиш прошка, потропай – ще ти отворим!...
Безсилна, с премаляло сърце, тя се отпусна на каменния под и чак сега заплака. Тази нощ крепостните врати прозвънтяха още веднъж: този път, за да се затворят зад стотника Костадин… След две нощи под крепостта заблестяха светлините на безброй аули. Ордите на Баязид бяха стигнали владенията на загиналия Добротица. Яка беше каменната твърд и още същата нощ на островърхата кула се разгоря боен огън. Звънна оръжие, засвириха рогове. Изчезна като подгонена тишина и се стопи в дълбоката гора. Стъпките на стражите станаха чести, гласовете по-строги, а очите по-зорки. Баязид не бързаше да обгражда крепостта. Преситени от кръв и плач в богатия Търнов, ордите му се разположиха всред житата и потънаха в пиянство и веселие. Само стражите зорко бдяха и не искаха конник да излезе от крепостта и прекоси равнината. Но колкото и зорки да бяха те, нито един не виждаше, че всяка нощ от пазвите на гората излиза тъмната сянка на Костадин. Той стоеше на края на гората, гледаше към крепостта, по чиито войници пламтеше огън и върхът на острия му меч дълбаеше по земята името на Добра. Мъката, която обгори сърцето му бавно застиваше. И после любов, още по силно желание да има за себе си хубавата девойка, го изпълваше цял . Мисълта, че тя няма да му принадлежи, тровеше съзнанието му и го караше да пръхти като ранен глиган. Една нощ, когато от турските аули до него достигнаха диви и неразбрани песни, Костадин за първи път помисли, че шатрата на Баязид е много близко. Неспокойно беше сърцето му тогава и сянката му дълго се лута през полето преди да спре пред Баязидовите аули. Само след час тъмните дебнещи фигури на турците се промъкваха през тайния подземен вход на крепостта. Водеше ги Костадин… Пламнаха насмолени факли. Зацвилиха коне, звънна стоманата на кръстосаните мечове. Като повлечени от мътен порой са мятаха шепата защитници на крепостта. Кръвта им багреше всяка педя земя. Те скоро се стопиха под многобройните удари на агаряните, дошли изневиделица. Един храбър войн беше преградил пътя към главната врата и не пускаше никой да я приближи. В краката му се валяха няколко трупа. Ризницата и мечът му бяха опръскани с кръв. Но види се и неговата ръка беше отмаляла вече, защото едва отбиваше ударите на новия си противник. Като отскачаше в страни, за да избегне ударите, той видя как един приближил се турчин заби меча си в гърба на неговия враг. После хвърли своя меч, прескочи трупа на убития и извика:
- Добра, познах те и под ризницата. Хвърли оръжието!... Да отворим портите, всичко е безсмислено . Баязид ще ни благодари, измолил съм милост и за тебе…
Някъде простена убит. Зловещо изцвили кон. Глухо се обади рог. Крепостта все още дишаше. А той – стотникът Костадин – този, когото беше обичала, искаше да отвори крепостната врата. Сега тя вече не трепереше. Силите и отново се върнаха и с един удар - точен и бърз, тя заби меча си в гърдите на преоблечения стотник. През тайния вход на талази нахлуваха все нови неприятели. Беше 1388 година. Падна Дръстър – една от последните крепости на българската държава.

ТУРСКАТА ВОЕННА КРЕПОСТ

„МЕДЖИДИ ТАБИЯ” (1841 – 1853)

Крепостта „Меджиди табия” се намира на два километра южно от град Силистра на висок хълм. Крепостта е разположена стратегически, доминира над околния терен и има хубав обзор.
Крепостта дава възможност за действие от разстояние и за бой от близо. Крепостният зид има форма на неправилен, продълговат шестоъгълник, заемащ площ около 19 декара. Пригодена е за кръгова отбрана. Вътрешното и устройство наличието на казармения бастион – „крепост в крепостта” са гарантирали условия за артилерийски бой.
Осигурено е било евентуалното изтегляне на защитниците на крепостта през северното бункерно помещение, което е имало връзка с града и река Дунав с таен подземен тунел. Дължината на тунела е повече от 1,5 километра. В чертите на града той се е разделял на 3 лъча, единият от който свършва в двора на училище „10- ти февруари” с обширно подземие (ХУМБА), което сега се използва за склад, а в миналото за скривалище.
В продължение на 12 години от 1841 до 1853 година на строежа на военната крепост са работели по 300 българи – работници на ден от 7 до 70 годишна възраст, докарвани на сила от различни краища на страната. За това събитие има запазена народна песен.
През 1847 година гр. Силистра е бил посетен от султан Абдул Меджид, който проявил интерес към крепостта и по този случай тя била наречена на негово име „ Меджиди табия” (табия – укрепление).
Крепостната стена, която очертава шестоъгълника, на лицевата страна достига до 8 метра височина и с дебелина на зида от 0,70 до 1,20 м.. Непосредствено до нея има ров, който едновременно е служил за препятствие и маскировка. Гъсто, една до друга, са наредени бойниците (амбразурите), над които стената се е издигала още 2 м.. Сега тази горна част е почти разрушена. Портата за влизане в крепостта се намира в северната страна. Тя е сводеста и в миналото е била затваряна от дебела обкована с желязо дървена врата. Изградени са три бастиона. Два от тях са петостенни, продълговати тела, а третият е правоъгълен паралелепипед. Последният е двуетажен за разлика от другите два едноетажни.
В южната част на вътрешния двор ветрилообразно е разгърнат артилерийски насип с 11 гнезда и едно командно място. Фланговете на насипа приключват с вградени в него два барутни муниционни погреба. Полукръглата вътрешна казарма се състои от единадесет разположени периферично клетки. Девет от тях са свързани чрез засводени отвори, така че през тях може последователно да се премине от едно в друго. Широките бойници са били предназначени за големи оръдия, а по малките – амбразурите за пушечна стрелба.
Цялата крепост е изградена от бял, мек варовик, добре изглаждан, чиято обработка се е извършвала в самия строеж.
Крепостта е била завършена по времето на областния управител Саид паша в навечерието на Кримската война (1853-1856). През 1854 година руските войски обсадили гр. Силистра и бомбандирали крепостта „Меджиди табия” но поради обрат на войната обсадата е била вдигната без същите да проникнат в нея. При тази обсада е взел участие, като офицер за поръчки, при щаба на руската армия и великият писател Лев Н. Толостой. В своя дневник той пише: „...От тази височина се виждаха градът крепостта, дребните фортове на Силистра като на длан...”
За плана на крепостта има различни данни. Ф. Македонски в „Силистра през вековете” пише за „Фландърски стил”, а в Алманаха за 1893 г., че била построена под ръководството на английски инжинери.
След завършването на крепостта според легендата главният инжинер на строежа Али бей е бил обесен в Цариград, за да не издаде плановете и...

ХУМБИТЕ

Много легенди се носят за подземните галерии на град Силистра. Над двехилядната му история е свидетел на много трагични превратности в съдбата на жителите му. Те са били принудени да прокопават галерии, да правят тайни подземия, в които да се крият за по-дълъг период. Въпреки липсата на достатъчно доказателства, все още се говори, че е имало подземна връзка на крепостта „Междиди табия” с града и дори с река Дунав.
Такива хумби са открити в бившия дом на Иван Кънев на ул. „Добрич”42 и специално камено стълбище отвежда до голямо помещение, което може да събере над хиляда души. Яки каменни стени, високи няколко метра сводове, просторни халета, широк кридор. Хоросанът е примесен с насипен камък.
Подобна и може би по-голяма галерия е открита и в двора на бившето училище „Десети февруари”. Казват, че то може да е построено като укрепителен пункт и като цитадела на крепостта за убежище на щаба, за охраната му и за знатните първенци на османската администрация.
По-възрастните силистренци си спомнят за други две потайни подземни халета, разположени до сегашната сграда на Независимите професионални съюзи и в района на бившия пазар /сега площта е застроена/, разположен вдясно от ул. „Стефан Караджа”. От тези халета вече няма следи.
Има данни, че очевидец на събитието е възрожденският писател и учител Илия Р. Блъсков, който от 1850 до 1860 г. е ученик в Калипетрово при своя баща Рашко /Райко/ Блъсков – чирак при френктерзия /модерен шивач/ и учител в Айдемир /1857-1860 г./.За хумбите Илия Блъсков разказва в автобиографичната си повест „Двама братя”, където пише: „Хумба е едно дълбоко подземно помещение, нужно във време, когато се бомбардира града: такивато хумби се правят във време на война във всяка една махала. Те биват покрити отгоре с киристе /подпори/, помежду им набити с пръст или камъни, на върха изкумулено, тъй щото, като падне отгоре бомбата, да не може да пробие, но да се отплъзне, на надалеч да се търколи и там да се пръсне. В такивато хумби в Силистра през Кримската война мъже, жени, деца, богати, сиромаси са били натъпкани едно върху друго, дето и пишущият тези редове е имал честта да лежи, свит като кълбо до краката на владиката Дионисия и да трае цял месец”. /Из „Възрожденски повествования”, София, 1985, с. 507-508. Владиката Дионисий, грък по народност, „като кърт се криел в Чапкън Костадиновата хумба по време на овйна, а когато било мирно и спокойно, ходел по селата из Силистренско, за да ограбва българското население”.
Легендите разказват, че под града има още много неизвестни скривалища, но те са правени по различно време.

КАМЕННИЯТ КАФЕЗ

Когато влизахме в подземието, гледахме да не ни забележи някой, защото ни укоряваха за безумието, че само със светлинката на едно парче запалена гума имаме дързостта да слизаме в хумбата, дълбоко под град Силистра. Хумбата представляваше една истинска подземна улица със сводести разклонения. През тези подземия- наричани кой знае защо “хумби” под града можеше спокойно да премине от единия до другия край цяла войска със снаряжението й- толкова бе просторно и високо подземието, изградено преди столетия може би навярно от стратегически съображения.
Пристъпяхме със свити от страх сърца, чувахме собственото си дихание да отеква в каменните стени, а в краката ни, изплашени от слабата, кадлива светлина на запаленото парче гума, бягаха, цвърчейки, едри плъхове. Не можеше да се върви много напред, защото въздухът ставаше непоносим, гадлив - миришеше на плесен и влага, а и ставаше ни твърде студено в тънките ни летни дрешки. Затова бързо и обзети от още по- голям страх, хуквахме назад към изхода, а той бе високо горе на повърхността и до него се стигаше по многобройни, полусринати каменни стъпала.
Изкачени вече горе, дълго и зиморничаво се печахме на слънцето, коментирайки оживено подземните си преживявания. Веднъж при нас се спря един възрастен мъж, небръснат и с доста поотрити дрехи. Извади от джоба си недопушена цигара, запали я и каза:
- И аз като вас, деца, съм слизал преди години долу под града. Отивахме да чуем гласа му.
- Какъв глас?- запитахме ние, заинтригувани от думите му.
- На бунтовника, който е зазидан под града.Тогава, когато баща ми е бил момче като вас, също слизал в подземието, но тогава гласът му се чувал ясно през каменната зидария.
- Никакъв глас не сме чули- казахме ние, но той поклати недоверчиво глава и продължи:
- Вие не знаете легендата за бунтовника. Ще ви я разкажа сега , докато пека тук до вас старите си кости, защото съм болен от ревматизъм. Ще ви разкажа това, което съм чул от моя баща, а той- сигурно е чул това от неговия баща: „..Когато беше завършен градежът на военната крепост горе на височината “Меджиди табия”, пашата дойде да ревизира обекта, да види с очите си какво са свършили българските майстори за толкова години ангария. Същия ден, когато му подредиха за нощуване най- хубавото помещение, в което бе спал само комендантът, докараха един бунтовник. Заловиха го по шуменския път. Искал да прехвърли Дунава, та да побегне във Влашко.
Докараха го в крепостта и го показаха на пашата:
- Защо говориш, като че ли ти си видял всичко това, а не бащата на твоя баща- прекъснахме го ние, но старецът се усмихна добродушно, потупа ни по рамената и каза:;
- Разправям ви всичко това нарочно. Знам, че за минали неща не се разговаря като за неща, които си видял сам, но чуйте- не ви ли се струва, че така ще ви стане по-ясно и ще ми вярвате повече.
Наистина беше прав, затова го оставихме да продължи, а ние слушахме и разбирахме, че повече не бива да го прекъсваме…
Поставиха го пред пашата, направиха по няколко теманета и кордонът от заптиета се оттегли. Плясна с ръце пашата. Видя, че вързаният стои пред него дръзко, че не сведе нито за миг глава и не преви гръб. Настръхна. Стисна нервно ръката си и изкрещя към коменданта:
- Абдуллах, пречупете гърба на този грешник…Нека се представи така, както го изисква светата книга. Роб е- да се представи по робски.
Скочиха отново хората, които го бяха придружили от полето до крепостта. Нахвърлиха се върху вързания като гладни псета.Опитаха се да превият гърба му- но не успяха.Здрав беше пустият българин. Удряха го по гърдите с каниите на ножовете си, но те кънтяха като буков дънер, сипеха ритници по корема и слабините му, но изглежда дяволска беше силата му- нито веднъж не изстена. По едно време развъртя широките си рамене и двамина от конвоя отлетяха на пода.
- Абдуллах - извика тогава пашата на коменданта- изгони тези пезевензи- срамят очите на всевишния. Махай се и ти. Остави ме сам с този човек
- Ама сам с него ли ще останеш, паша ефенди?- отвърна комендантът, като се кланяше доземи.
- Два пъти не говоря, керата - гневно кресна пашата…Махай се с думбазите си.
Приближи пашата вързания българин. Обиколи го два пъти. Огледа го хубаво. Хареса му се пустия- много снажен беше, много силен, много красив. Спомни си, че на млади години, преди да отиде на поклонение, желаеше да стане такъв мъж, но светата книга взе от силите му. Много ситни бяха буквите на корана- отслабнаха очите му, много мъдра беше светата книга- изсуши и умори мозъка му,много благочестива беше тя- светла пътека му се стори вярата и той тръгна по нея. Ето така отъня костта му, така набъбнаха нездраво вените му, така избледня кръвта му.
Гледаше пашата и хапеше устни от завист. А вързаният стоеше, без да промени положението си. Беше като истукан, величествен и непоклатим. Раните по лицето му кървяха и кръвта лъкатушеше по лицето му.
- Ти откъде си?- попита го пашата.- От кой вилает си, коя река тече там наблизо, коя планина, как е името ти. Кажи го, та да го чуят ушити ми. Виждам- юнак си. Не си сукал от слаба жена.
Блестяха топазените пръстени на ръцете му, а навън се стъмняваше, та сега драгоценните камъни сменяха като живи цвета си, сякаш се готвеха и те да спят.
- Друго питай, паша- продума най- после вързаният. – Питай колко души изклаха в паланките, колко жени разчекнаха, колко мъже побиха на кол...
- Какви жени. Какви мъже.Кой ги кла бе момче?- учуден попита пашата. Лукава усмивка се стаи в ъгълчетата на тънките му нежни устни. Сложи ръка на рамото на вързания, после изведнъж се сети нещо и развърза възела на въжето, с което бяха стегнати ръцете му.
Развързваше и говореше напевно, сякаш четеше молитва.
- Вай, вай…серсемите. Как не ги е срам. Като овен за курбан го вързали. Забравят моите поданици, че има Аллах, който има силни очи и вижда и че има добър слух и чува.Вай…Вай… как ми го стегнали госта.
Хвърли въжето върху каменния под и каза:
- Мини, та седни, чоджум. Виждам- краката ти са омалели- от дълъг път идваш, сигурно си и жаден. Не ми отказвай един салеп.
Плесна с меките си длани, от една врата излезе много бял, много слаб, приведен мъж.
- Налей два салепа, чоджум. Но ги направи по- сладки, имам както виждаш, гост. Направете и две кафета с много шекер и много каймак, защото тази нощ ще бъде по-дълга и с малко сън, защото ето- виждаш, че имам гост отдалеко.
- Хайде, седни. Стига си стоял прав- подкани той българина.
Развързаният приседна на писаното, украсено с резба столче. Тежък беше пустият, та краката на столчето се разшаваха. Седна и през цялото време не смъкваше поглед от прозорчетата, обковани нагъсто с желязо. Светлината уморено се провираше през тях, заливаше с последното си издихание шарения килим на миндера на пашата, каменните колони на крепостта. Мислеше българинът за планината и за равните пътища тук в Добруджа. По опинците му още имаше кал, багрило от газената папрат.
- Хей, българино, сънят тежи над главата ти като камък, но кафето ще ни разведри. Бъди весел, щом си ми гост, и разкажи по какви работи ходиш насам. Планинец си и сигурно ти се слушат и пойни птици- ще ти покажа тогава кафезите си.
Стана от миндера, и повлече полите на златотъканата си свилена дреха към ъгъла на стаята, а оттам се понесоха птичи гласове.
Пашата постави между себе си и българина кафеза си с пъстри птички, уловени в копринени мрежи в далечен Масър и каза:
- Ангелска душа имат птичките ми. Чуй сега песента им.
Млъкна в очакване, но птичките не пееха.
- Хайде, де, къзъм - подкани ги нетърпеливо той.- Хайде, не ме засрамвайте пред скъпия ми гост.
Но канарчетата мълчаха, унило увиснали на тъничките си кацала.
- Хайде де. Знаете, че не обичам да чакам- продължи той.
В помещението на коменданта съвсем притъмня и из една врата безмълвен, като призрак един гърбав анадолец започна да пали с боровина една по една светлините по каменните колони.
- Не искате, а? Срамите ме пред госта. Ще ви науча аз вас- разгневи се пашата. Разклати кафеза ядно, а после запретна ръкава на едната си ръка и бръкна с пръсти през теления кафез. Разбягаха се птичките, но злата ръка ги преследваше.
Малък мегдан имаха, миличките. Скачаха тук- там и се измориха. Най-после хвана едното от тях с бледите си тънки пръсти и костите му изпукаха. Птичето обагри клюна си с кръв и падна на дъното на кафеза.
- Е, ще пеете ли - попита отново той, но канарчетата все мълчаха. Хищни станаха пръстите му. Посегна към второто - уби и него. Уби и третото.
Секна дъхът на българина. Беше виждал как умира здрав и читав човек, много зли ръце бе съзирал да вършат злодеяние, но такова нещо- никога.
Пак плесна с ръце пашата и гърбавият анадолец, същият, който бе запалил светлините с боровината, влезе приведен:
- Доведи кафезчията- заповяда му той, а когато на вратата тозчас се показа блед и треперещ арабин, пашата му каза:
- Не пеят, керата…Ти ли ги учиш на тези мурафети.
Оня замоли за прошка, защото птичките не пеели поради промяна на обстановката, а и от пътуването, защото пашата идваше от Русчук.
- Не е вярно, керата. Гост имам и ме срамят пред него…Ти ги учиш. Живееш, за да пеят. Сега вече не пеят и кажи ми какво следва - троснато попита арабина пашата, а оня с треперещ глас отвърна:
- Щом не пеят, паша ефенди, значи не трябва да живея.
- Добре, синко…Много добре знаеш закона ми. Ето вземи това и върви в оня ъгъл. Тук ще изцапаш килима на коменданта.
Птичарят взе лъскавата кама от пашата, приведен му целуна ръката и се упъти към посочения ъгъл. Още не беше стигнал до каменния зид, замахна и заби острието в гърдите си. Но камата отскочи назад и оня остана прав.
- Обличам хората си в дебели и топли дрехи да не се простудят при обиколката ми по Дунав поясни пашата на българина.Никой паша не облича с такива дебели и топли дрехи свитата си.
Извърна се към птичаря и му каза синовно:
- Хайде, синко…че ме срамиш пред госта. Нали виждаш- имам гост и пием салеп.
Оня отново замахна и тозчас се строполи на равния камък.
Тогава българинът скочи мълниеносно от столчето, грабна кафеза от миндера с трите живи и трите мъртви птички и се затича към единия от сводовете на крепостта. Там беше тъмно и светлината от боровините трептеше от хладина и течение.
- Тутун…тутун…закрещя пашата към заптиетата, които стояха зад вратите на противната страна на помещението.
Затичаха се десетина, стотина души след беглеца, но след час се върнаха, обяснявайки на коменданта, който стоеше до пашата, че в подземията е трудно да се открие скрит човек, че в хумбите могат да се загубят цяла рота войници и да не могат да се завърнат никога назад, защото на места има срутвания, а сега зиданите камъни продължават да се ломят.
- Тогава зазидайте всички изходи по пътя му- нареди зарадван от идеята си пашата. Зазидайте откъм Дунав и тук откъм крепостта. С кафез избяга, явно иска да остане сам в кафез. Хубав кафез- от камък.
Ние слушахме захласнати легендата, която ни разказваше непознатият старец. На единия ъгъл на устата му отдавна бе загаснала недопушената му цигара.
- Като слезете следващия път в подземието- каза той, сложете ухо на камъка. През моите младини гласът на незнайния българин все още се чуваше. Чуваше го и баща ми. Сигурно ще го чуете и вие.

Руси Шимабеев

ОБСАДАТА НА СИЛИСТРА

Градът е защитен от старата, дебела каменна стена, с насип и дълбок ров пред нея. По ъглите й десет бастиона с топове. Пред града, на сто-сто и петдесет крачки от стената са разположени петте люнета на втората отбранителна линия, с по шест до осем оръдия. Предната отбранителна линия, със своите седем форта, е изнесена на околните височини. Ключът й е шестоъгълна белокаменна Меджидие табия с високи, вкопани в дълбок ров стени, с бойници и три ъглови бастиона. Бойниците й са така разположени, че по насипа срещу тях и нощем, на фона на небето, могат да се забележат неприятелите и да се обстрелват. Във форта като затворена дъга са разположени сводестите помещения на каменната казарма. Втората, по-голяма дъга, като смъртоносно ветрило е разперила дългобойните си оръдия, чиито чугунени гюллета не пропускат жива душа по полето пред форта. В двата края на дъгата са вкопани изолирани помещения, за запазване на барута сух.
Като жълтица сред бакърени рубета е Меджиди табия сред останалите землени фортове на Силистра - от деирмен, Арап и Орту табия, до Кючюк Мустафа и Игланли табия. И всеки форд има от шест до осем оръдия. Гарнизонът на крепостта е 18 хиляди, половината от които са конници.
Крепостта е обхваната от русите само от три страни, тъй като 55-те батальона и 30-те ескадрона кавалерия не са достатъчни да я блокират напълно, а главнокомандващият княз Горчаков заповяда обсадата да се провежда бавно и предпазливо.
Край лагерните огньове солдатите пеят за Суворов и превземането на Измир, или подемат за Силистренската обсада:
Как в долине на лугу
Стоит армия в кругу.
Слънцето потъва зад разлетите води на Дунава, а младият ординарец на командващият артилерията седи на походната си каруца пред палатката и наблюдава с тръба. Крепостта се вижда като на длан. Гранати и гюллета летят от двете страни, някои се пръскат по каменния венец на бастионите, други експлоатират в града или в люнетите пред крепостта. Някъде избухват пожари. По улиците пробягват конници. Между града и фордовете стърчат обгорени и полуразрушени къщи на квартал Волната.
Младият офицер Лев Николаевич Толстой току що е пристигнал от Кавказ в Дунавската армия и съвсем не възприема войната като военен. За него армията не е щикове и саби, а човешки съдби и преживявания. Само след няколко месеца той ще замине оттука, заедно с войските за Севастопол и ще сложи със Севастополските си разкази началото на своето безсмъртно писателско дело. А сега, докато трае обсадата, той ходи в съседните села Алмалий и Еникьой за мляко и плодове, вози се на дървените добруджански талиги, които така друсат, че не оставят червата на местата им и обиква народа на тая земя: високи, снажни, красиви хора! Досега не е срещал такива. Обичат земята си и са готови да умрат за нея. Цели села се явяват в помощ на армията. Млади момци всеки ден пристигат в щаба да искат оръжие. Преводачът на генерал Коцебу, капитан Иван Кишелски, само в Бабук и Бръчма е раздал 735 пушки. Бабукци са барикадирали улиците по края на селото и под ръководството на чорбаджи Тодор Димов на два пъти отбиват турските нападания. В село Малка Кайнарджа оръжието се раздава от капитан Васил Хадживълков, които разделя момците на команди с подофицери и ги обучава в стрелба и военно дело. Въоръжават се и селата Караорман и Алмалии.
Възторгът на тия довчерашни роби е безграничен. Прокламацията на княз Горчаков до българското население се предава от ръка на ръка. Селските въоръжени дружини разузнават силите на врага и отблъскват неприятелските шайки, копаят укрепления и траншеи, залавят обози и куриери. Те молят престарелия генерал лидерът ,комуто са подчинени български доброволци,да им разреши да навлязат в България, но генералът на дева докато трае обсадата.
А обсадата на крепостта върви бавно. На 7 май започва бомбардирането й. Главен прицел е огромното недовършено каменно здание на руската църква.
Навярно е обърната от турците в барутен погреб. Гюллетата валят върху каменните стени без почивка, а скупчените в нея българи се молят дано никое не улучи несвързаните места на покрива, оставени за кубета.
- Боже, да имаше някой да им каже, че сме тука !
Куция даскал Тодор Минков целува своя "Царственик", оставя го на малкия Илия Блъсков, взема патерицата си и изчезва.
От Чар капия излиза един сакат, окъсан просяк и тръгва към село Калипетрово. Просяците никой не спира. През нощта просякът поема към Алмалий и се предава в руския лагер. След два дни гюллетата престават да бият по църквата и се прехвърлят на юг, в турската махала, като целят дома на коменданта. Парче от граната уби Муса паша.
Горчаков разбира, че докато крепостта не се блокира, не може да се превземе, защото Шуменската крепост я подкрепя. Новият комендант Хюсеин паша безпрепятствено идва от шумен и поема командването на обсадите.
На 1 юни княз Бебутов заема Калипетрово със своите кавалеристи и сключва обсадата от запад. Горчаков заповядва в утрото на 9 юни Араб табия да се превземе и крепостта се щурмува.
Вечерта на 8 юни войниците се запасяват с боеприпаси, обличат чисто бельо, потягат раници и ремъци и наточват щикове. С настъпването на нощта те се изнасят в траншеите, на един пушечен изстрел пред неприятелските укрепления.
Тишина! Чудна тишина! Скоро ще съмне и с утрото те ще се втурнат в крепостта. И цялата тази тишина ще се превърне в хаос. Стотиците оръдия ще блъвнат огън и желязо върху Араб табия. От бастионите и от съседните фортове ще отговарят турските топове. И редиците ще тръгнат напред с "ура" и барабанен бой. Силистра ще падне. Тогава ще тръгнат на юг по пътя на Добрич. Камбаните ще възвестяват свободата и ще се носи възглас на възхвала и прослава.
Тишина! Страшна тишина над Силистренската крепост! Бойци и командири тръпнат в напрежение.
"Към сутринта, с приближаването на момента за действие, страхът отслабва, към три часа, когато се очакваше ракетата като сигнал за атака, аз бях в такова хубаво настроение,- разказва Лев Толостой,- че ако пристигнеше известие, че щурмът няма да се състои много щях да се огорча".
Огорчението идва с бързия тропот на препускащ конник-куриер. Тревожен шепот се подава от задните редици:
- Отстъпление! Връщаме се назад!
- Обсадата се снема! Няма да има атака!
-Оттегляй се предпазливо и бързо! Врагът не трябва нищо да разбере!
Недоумяващи, войските още същата нощ поемат към моста край село Гърлица и започват прехвърлянето през реката. Тежката обсадна артилерия е отнесена. Никога полските батареи не са громили така упорито, както на 10 юни. В траншеите се води фалшива дейност. А през нощта се снемат от позицията и полските оръдия.
Тишина и тревога! В крепостта са озадачени. Защо занемя руската артилерия, а огньовете гаснат? В края на нощта турците откриват отстъплението и излизат от крепостта с викове "Аллах".
И буйни огньове от запалените леси и кошове в руските траншеи озаряват височините, огласяни от дивия кикот на ненадейното дошло облекчение.
А от селата се понася писъкът на отчаянието:
- Русите си отиват! Какво ще стане сега с нас?
"Щом напуснахме няколко български села, които по-рано бяха в наши ръце, турците навлязоха там и с изключение на младите жени, годни за харем, всичко друго унищожиха" - пише скръбно Лев Толостой.
Неочакваното отстъпление поразява българите. Разплакани тълпи се бутат пред главната квартира. Покрусени момци хвърлят пушките си с проклятие. Жени скубят косите си. Старци молят княза да не ги оставя. Смаяният и покъртен княз Горчаков е трогнат, но безсилен. Той може само да забави изтеглянето, докато по моста минат ония, които искат да се изселят в Русия.
Войната се изнася далеч на север, но тежестите й остават край бреговете на Дунава.

Борис ИЛИЕВ

СМИЛЕЦ

ДВЕ ПРЕДАНИЯ ЗА СЕЛО СМИЛЕЦ

За сега има две предания на възрастни хора, предадени от техните бащи и деди. Първото предадено от дядо Тодор Костов Христов, роден 1871 година починал през 1958 година, Михо Георгиев Михов, Кръстю Маринов Георгиев, Желю Пенев, Павел Желев и други събрани от Желю Янакиев през 1944 г. Когато минали Дунава, около 15– 16 семейства се отправили на юг. Подкарали кервана с колите, подкарали стадата и тръгнали. Когато пристигнали в местността на днешното село Смилец, от чардата загубили една биволица. Спрели за малка почивка край чешмата в местността “Кара омур” (на бълг. „ черна кал”) и да потърсят биволицата. Времето се влошило, тук намерили хубава вода и решили да презимуват, а през пролетта да продължат пътуването си към родните места. Направили си бордеи за презимуване, като заели мястото, запазено от зимните ветрове и на припек – под баира, от днешната къща на Дичо Драганов до сградата на кметството. Направили си заграждения за добитък, бордеи направили в земята, дърва наоколо имало в изобилие. Цялото землище на селото и мястото на самото село е било гора, изпъстрена тук – там с полянки. През цялата зима стада им са били на паша из гората. Покрай бордеите жените им посели по нещо, а мъжете разорали някои поляни и посели жито. Това става по Никулден около 6 декември стар стил и за това датата се смята за рождена дата на с. Кара-Омур (Смилец). Дошла пролетта, имало много добра паша за добитъка, достатъчно вода и хората решили да поостанат до лятото да си приберат реколтата, а тя била много добра. Тук никой не ги безпокоял. Прибирали реколтата и засели много повече и решили да останат някоя година повече и тогава да потеглят. Идват нови заселници, също от завръщащи се, спират при тях и така групата им се увеличава. Заминаването им се отлага за следващата година. Така остават за винаги и образуват село Кара-Онур.
Второто предание е от дядо Алекси Кьоралекси, починал през 1938 год. на 90 години. Преданието е направено през 1912 г. на Нейко Господинов от с. Иширково.
Дядо Алекси разказва: „ Нашите деца са от ямболско. Първо са отишли в Бесарабия, тръгнали след войските на ген. Дебич в 1829 г. Стояли там няколко години и решили да се завърнато родните си места. На пътя за ямболско спират в Калипетрово. Няколко семейства продължили и стигнали до село Кочина – сега Иширково. Установяват се в Тепе махала, където си направили бордеи, но после се преселили в циганската махала „Акча баир” под сегашните български гробища.
Скарали се двете махали. Акчиларци обвиняват хората от Тепе махала, че изгонили българите защото когато готвели свинско, вятърът отнасял миризмата в тeхните домове. Този спор стигнал до ушите на бея в село Ситово, който управлявал околните села. Тогава беят идва и изгонва българите и от тази махала като им посочил мястото – днешното село Смилец. Те се заселили в района на днешната здравна служба. През тази късна есен на 1833 г. при тях идва нова група от ямболци от село Калипетрово. Така се слага началото на село Кара-Омур. В първата група идва дядо Коста, най-възрастния и най-авторитетния между останалите. Беят се обърнал към него с думите: „ Бай Коста, когато минават и заминават хора, вие не ги вземайте във вашето село, защото като него няма”. (Делини деченисокмалин, сезин кюви гиби бютюн тарата йок). Останалото е същото – мисли – да презимуват и да си заминат, но пашата, хубавата вода и плодородната земя ги задържала, отначало за някоя друга година, а после останали завинаги.

ОТ КЪДЕ ИДВА ИМЕТО „КАРА-ОМУР”

Има няколко предания. Първото предположение е, че почвата на селото е чернозем, от който при дъждовете се получава лепкава черна кал „черно тесто” , което на турски означава „Кара – хомур” и с времето за по лек изговор се превръща в „Кара-Омур”. Под име „Кара Омур” селото е записано през 1873 и 1875 г. в документи, преведени на български.
Второто предположение за произхода е, че то произхожда от турските думи „Кара Омут”, което означава черно намерение, черна надежда. Когато беят посещавал селото, питал заселниците имат ли намерение да си ходят по родните места: „ Омут вар му” на който те отговарят, че имат намерение да си ходят, а той отговаря; „Кара омут осезин” т. е черно е вашето намерение, вашата надежда. Така остава името „Черна надежда” , Кара Омут, а в последствие Кара-Омур. Третото предположение се оказва най-достоверно. Когато са се заселили тук, Горната чешма, чешмата към Дюдюклюка е съществувала. Тя била съградена от Кочански (Иширковски) паша на име Кара Юмер и я наричали Караюмерин чешмеси. Служила е на Кочанските скотовъдци. След заселването, турците от Кочина вече наричали селото Кара Юмер, кочина махлеси. Може би от името на чешмата та и цялата местност получава това име. Много от възрастните хора, като дядо Тодор Костов помнят от своите бащи, че първото име на селото било „Кара-Омур, Кочина махлеси” и вероятно от „Кара – Юмер Кочина махлеси” е станало Кара – Омур кочина махлеси. След като селото се разраства и започва свой собствен живот, то остава да се именува само Кара-Омур. Това става най-вероятно между 1850 – 1860 г.
Към това предание има още едно, предание от Желез Енчев Иванов, починал през 1966 година. Дядо Добри от Сливен през1916 г. предал на Желез Енчев от с. Смилец следното: През 1865 г. бай Петко от Кара Омур карал стадо овце – данък за Цариград. Когато минал край Лозенград, поспрял стадото да си почине и напасе. Засвирил с кавал. Чула го една стара жена, познала добруджанската мелодия и го попитала от къде е. Той и отговорил, че е от село Кара Омур. Тя му казала, че такова село няма, а има Бабук, Кочина. Той и обяснил, че селото се намира по пътя за Доростол, от ляво до една чешма в гората. „Чешмата я зная” отговорила жената, направи я една кадъна на име Кара Амер, бях комита по тези места и ги познавам. Името на селото може да идва от кадъната Кара Амер, построила чешмата. В историята на село Иширково не се споменава абсолютно нищо за пашата Кара Юмер, нито за кадъна Кара Амер.
Да разгледаме значението на думите: а) Кара, б) Омур, в) Умур. Думите имат арабско – персийски произход. Преведени на български значат следното: а) Кара – твърд, сух, могъщ, черен, невзрачен, злокобен, б) Омур – хълм, възвишение, прешлен на гръбначен стълб, в) Умур – дела. Ако помислим малко, ще видим, 1е могат да се направят различни словосъчетания между двете думи и да се комбинират в най-различни наименования, характеризиращи природните дадености на местността. Примерно може да се приеме съчетанието Кара – Умур като могъщо дело, черно дело и пр., а Кара-Омур – твърдохълмие, могъщи възвишения, невзрачни хълмове и пр. Може да се приеме името Кара-Омур , като Черно дело, защото е заселено по незаконен път. Може да се приеме и тълкуването на Кара-Омур в смисъл на „могъщи възвишения”, тъй като самото село е обградено с големи хълмове, отговарящи на природната даденост. До сега не е намерен архивен документ, който да докаже от къде идва наименованието на селото – всичко се гради върху предания и предположения.

Господин Великов

СРАЦИМИР

МОЕТО РОДНО СЕЛО В МИНАЛОТО

Моето родно село е Срацимир. От тука започва Родината. В близост е граничната бразда. Отвъд е Румъния. За миналото му ми разказа дядо Иван Христов на 90 години.
Наричало се е Караорман. Още през турско иго тук се е налагал здравия български дух. За свободата караорманци залагали имот и живот. Георги Мамарчев намерил сред тях съзаклятници и укривал в селото оръжие за Велчовата завера. През Освободителната война един от най.добрите стопани Неделчо Кривналията е ходил да вози с биволски впряг оръдия до Шипка.В първите дни на 1878 година м.февруари руският генерал Андрианов разполага войските си в Караорман. На него е възложено превземането на Силистра. От тук на 10 февруари 1878 година той тръгва с войските си за Силистра и я освобождава. Но до свободата се стига след много изпитания.
През 1857 година е започнат строежа за църквата. Парите не достигали за дюлгери и строителни материали.По това време Али Фаик - местния спахия изпратил свои хора да съберат йошура /данък/. Те решили да се възползват от това право и да се облагодетелстват. Обложили хората с допълнителен йошур. Събрали цяла торба с грошове,които смятали да си поделят.Белязали своите дисаги с нишан /белег/.Решили да отпразнуват успеха си. Поръчали си гощавка в най - табиетлийските /скопосни, умели/ хора в селото. Баба Йордана била ненадмината кулинарка, а дядо Илия правел вино обогатено с аромата на билки, известни само на него.
Именно тези хора решили да рискуват с едничката надежда Бог да им помогне. Решили надвзетия йошур да послужи за новостроящата църква. За целта поставили във виното сънно биле. Когато йошорджийте заспали, стопаните взели дисагите с нишана и ги закопали на тайно място. Когато се събудили поганците не проумявали къде се е дянал излишъкът. С помътено съзнание те се обвинявали взаимно за изпития алкохол, допускали, че са ги загубили по пътя. Неуки и невежи допускали, че това е работа на шейтана /дявола/. Правейки се на наивник стопанинът ги съветвал да уведомят Али Фаик "от което ги побили тръпки" зер това са царски пари не е край кабил да не се издирят. Знаели, че Али Фаик е справедлив към раята си и неминуемо ще си изпатят. След дълго тюхкане и вайкане прежалили парите. Църквата била довършена. Нещо повече , останали доста пари и на следващата 1858 година започнали да строят училище. Така залагайки живота си двамата родолюбиви стопани спомогнали за изграждането на най - важните просветни и духовни центрове в селото.

Драгомир Иванов ГОРОШЕВ

АНГЕЛУШЕВО КЛАДЕНЧЕ

Само допреди 150 години между силистренските села Срацимир и Бръчма /Българка/ е имало пълноводна река, по която години по-рано са идвали кораби от Европа, че дори и известният австрийски кораб Радецки. Целта на туристите е била лековитата вода на Ангелушевото кладенче. В миналото до целебния извор стигали слепи, сакати и хора със заболявания по кожата. Като пиели от водата, хвърляли патериците и очилата, отдавали слава на Бога и оставяли по нещо. Местната турска власт и църковната гръцка се скарали кой да прибира печалбата от святото българско място и забранили на свещеника да служи. Скоро всичко потънало в забрава.
Но дошло време и местният краевед Димитър Кунчев преоткрил историята в статиите на австрийски военен журналист.Съвсем случайно Ангелуш открива тази вода, след като сам той е имал рани и се е мил. Животните, дето са имали рани, също ги е мил. Той е бил овчар и е помогнала тази вода - и на него, и на животните. И по този начин се разпространява, че тази вода е лековита.С кораба Радецки са идвали всеки ден и са пътували - това цялото тук е било направено със шатри, а в селата Срацимир и Бръчма са отсядали за по-дълго време и са идвали с бастуни, с патерици и са си отивали без тези неща. Преди няколко години в местна нива, намерили камъните, дето са били на кладенчето. Не случайно тази местност цялата се казва Аязмото. Мнозина са убедени, че водата помага, но само ако се подходи с вяра към нея – който вярва, водата го лекува.

АНГЕЛУШЕВОТО КЛАДЕНЧЕ - 2

На втория ден от Възкресение Христово в Добруджа се връщат към силата на вярата и преоткриват потънал в забрава лечебен извор. Вярващи от близо и далеч се събират за празничен водосвет край Ангелушевото кладенче до силистренското село Срацимир. За целебните свойства на водата тук не само се разказват легенди, но и днес много хора успяват да усетят лековитата й сила.
Легендата разказва, че до преди век и половина на това място имало манастир с лековита вода. В манастира служел отец Ангелуш, който посрещал болни хора, дошли да се излекуват от страданието си. След време манастирът и кладенецът били разрушени и потъват в забрава. До преди 8 години, когато свещеници отново откриват мястото. От тогава всяка година на Възкресение владиката служи водосвет за здраве и плодородие, а славата на чудодейния извор събира все повече вярващи. В лековитата сила на водата вярва и Деница Иванова, която успява да спаси зрението на сина си. Тези , които не успяват да почувстват целебната сила на водата днес, отнасят със себе си надеждата до идния Великден.

АНГЕЛУШЕВОТО КЛАДЕНЧЕ - 3

На два километра северно между селата Бръчма (Българка) и Караорман (Срацимир) имало старо, затлачено кладенче. То се намирало в широката, продълговата долина, източно от сегашния бръчменски язовир. През лятото на 1861г. силистренецът Ангелуш Трифонов го почиства и разпространява слух, че водата е лековита и сам той се обявява за лечител. Тук започват да идват болни от близки и далечни села и градове… При него идвали болни и от чужбина – от Сърбия, Влашко, Бесарабия, Молдова и Австрия. Повечето от болните и техните придружители са пътували с корабите на австрийското параходно дружество „Лойд”, което е спечелило през тази година толкова, колкото за четири години.
Долината около кладенчето се превръща в истински панаир и много струпани хора и бараки за продажба на стоки. Куци, сакати, слепи, душевно болни се трупали на това място с надежда за изцеление… Те престоявали около 20 дни. Идвали пеша, с каруци, талиги, брички, файтони. Много от болните идвали на носилка, а душевно болните – бързали. Силен крясък се разнасял наколо тях и придружителите им… Блажени са били тези, които имали честта да достигнат до кладенчето и да докоснат Ангелуш. Много болни се задоволявали да пият от разлятата вода от кладенчето (Аязмо), която е била събирана в локвички, а с калта да мажат болните си места… Крясъците на болните и техните придружите били подсилвани от продавачи-бакали, кръчмари, тютютнджии, кебапчии, бозаджии, шербетчии…”.
Из спомените на Илия Блъсков: „О, чудо чудес! Отгде се събра толкоз свят и мир! То не мяза нито на събор, нито на пазар, нито на Джумая панаир…. Хора от всякаква рода и вяра. То, правилняк, яйце да хвърлиш, не, но игла да хвърлиш биля, нямаше де да падне”…А сетне допълва: „…В монашеско облекло Ангелуш вадел вода от кладенчето, осветявал я, като потапял сребърен кръст в нея, произнасял тихо непонятни слова и правел многобройни поклони. След това изливал водата в кладенчето, за да освети и останалата… Водата се вадела с макара и пълнела в кофи, бакъри, качета, бъчви, стомни, кани, бъклици… Под стряхата на кладенчето имало окачени върлини, на които се надпреварвали дарителите да премятат скъпи шалове, сукна, кадифета, платове, селски платна, басми… Тук са били поднасяни скъпи подаръци от посетителите: сребърни кандила, свещници, големи и малки свещи, икони… Свещениците са записвали имена за опрощаване на греховете… При тях, при свещениците, имало три дискоса, които до вечерта се препълвали от парични подаръци…”.
„… Събрани били 50-60 хиляди гроша. Ангелуш бил безкористен: за себе си не взел нищо. Искал със събраните пари да се построи манастир, но парите били взети от силистренските черкви, като най-много са взели гърците, българите получили 15000 гроша за вътрешната украса на новата си черква. Не останал назад и силистренският управител Ибрахим паша, който взел една трета от спечеленото…”.
Та това е историята на Ангелушевото кладенче.

Димитър Кунчев

ЕДНО СВЕТЛО ПРЕДАНИЕ

През ХVII-ти век край Силистра, на 8-10 километра югозападно вляво от пътя за Добрич, в падината, северно от село Срацимир, в дола има аязмо (свят извор). Той се знае от местното население от незапомнени времена. Край него се е подвизавал един благочестив монах Ангел, който населението гальовно е назовавало Ангелуш. От извора, по неговите молитви и на преждебивши сподвижници монаси от скалните манастири в тоя благодатен, благословен край, водата имала целебна сила - за болести, предимно кожни. Толкова известен станал този извор, че чак от Германия по дунавските кораби идвали мнозина за лечение. Палели вощеници, чели молитви, пеели псалми и църковни химни, прекръствали се, пиели от благословената вода на аязмото, поръсвали се с нея, измивали болните си рани и мнозина си отивали благодарни към Бога, получили изцеление.
Пръснало се слух сред местното население, съвсем невинно, че преподобният отец Ангел забогатял от даренията на идващите на поклонение, дори и от съседни и далечни страни. Като всеки благочестив монах, той възмечтал да построи голям манастир, с величествен храм, с манастирски сгради, като тия в Светогорието, та да се запее там на родния славянобългарски език, слава на бога да въздават с прошения, да дойде свобода за поробения български народ. Тъй си възмечтали и благочестивите християни.
Мълвата за аязмото - за "Ангелушовия извор", "Ангелушевото кладенче" се разнесла из цяла Добруджа. Естествено е преподобният монах да чете и пее на славянобългарски, нали и такива книги богослужебни е имало под ръката му, не само на гръцки. Не се знае обаче по какви причини владиката в Силистра „волю- неволю" изпратил отец Ангел „на заточение” в Света гора на Атон. Този слух смутил цялото население в Добруджа, защото се оказало, че е вярно. Заглъхнала песента, хората от далечни страни престанали да идват. Даже и аязмото било заличено. Един спомен останал мил и свят за благочестивите въжделения на преподобния монах Ангел.
"Не се гаси туй, що не гасне" - казва поговорката. Мълвата за "Ангелушевото кладенче", за "светия извор" пълнил сърцата на благочестивия народ околните села на Доростолската "древле просияла епархия", като бистър бързоструен извор пълнил сърцата сърцата с надежда, някогашната мечта на отец Ангел да се осъществи.
Аязмото - изворът по предание бил открит и наново над него поставили кръст, а народът в последните години почнал да го посещава...

Доростолски митрополит Иларион

ЦЕЛЕБНАТА СИЛА НА АНГЕЛУШЕВОТО КЛАДЕНЧЕ В СРАЦИМИР

През лятото на 1861 г., близо до гр. Силистра, се случва необикновено събитие-струпва се множество от хора, дошли не само от различни краища на българските земи, но и от Бесарабия, Молдова, Влашко, Сърбия и Австрия. Информационната стойност на явлението е различна-противоречиви са оценките във възрожденския печат, а случилото се занимава изследователите не само до края на XIXв., но този интерес продължава и до днес. В центъра на необикновеното преживяване стои Ангел Трифонов от гр. Силистра, наречен от съвременниците си Ангелуш.
След заточението му на о. Родос Ангелуш става свещеник и от 1862г. съществува ясно свидетелство за неговата подкрепа на статуквото-той заема позиция в полза на Патриаршията. Същото потвърждава П. Ников, който посочва, че през 1867г. А. Трифонов е таксидиот на Великата атонска лавра в Силистренско.
При престоя си в затвора, поради неизплатени дългове, А. Трифонов се обръща към Бога. Излиза на свобода с убеждението, че е надарен да лекува със светена вода от лечебни извори. Близо до с. Караорман /с. Срацимир, Силистренско/ той открива малко кладенче, което е изоставено. Със свои помощници Ангелуш го почиства и в единия му край поставя икона на Богородица, така че тя да не се вижда, но същевременно да се отразява във водата. В същото време на северния небосклон се появява опашата звезда, която населението наблюдава от 18 юни до 6 юли 1861г. Белочерковската летописна бележка и дневникът на Марин Софрониев от Севлиево потвърждават това небесно явление и го свързват с появата на Силистренския лечител.
Към силистренското аязмо започват да се стичат много хора-болни, поклонници и всички, които искат да видят лечителя. За кратко време се създава масова психоза-всеки иска да се докосне до Ангелуш, да пие вода от кладенчето и да се лекува с осветената вода.
Голяма част от тези хора пътуват с корабите на австрийското параходно дружество „Лойд”. Тъй като пътниците са много, Н. Маринополски пише, че тогава се ражда „предание, което казва, че от парите на тези поклонници австрийското параходно дружество построило парахода „Радецки”, който от провидението бе предназначен да стане после на българите исторически”. Параходното дружество учетворява печалбите си през тази година. Във Виена е отпечатан ликът на Ангелуш в хиляден тираж и агентът на дружеството го продава по 22 гроша. В „Силистренската енциклопедия” е отбелязано, че от лечебната дейност на Ангелуш по-късно се интересува с писмо от Белград и Г. С. Раковски.
В монашеско облекло Ангелуш гребва вода от кладенчето, потапя в нея сребърен кръст, произнася молитва, която е трудно разбираема, след което осветената вода се връща в кладенчето. Оказва се, че то е неизчерпаемо-денонощно се вади вода и се пълни в различни съдове. Съвременниците свидетелстват, че под набързо скованите навеси се намират между 200-250 патерици и стотици чифта очила в различен цвят, оставени от болните. Димитър Кунчев посочва думите на Илия Блъсков, който е съвременник на събитията: „О, чудо, чудес! Отде се събра толкоз свят и мир! То не мяза нито на събор, нито на пазар, нито пък на Джумая панаир! То свят и мир ти казвам. Паплач от хора всякаква рода и вяра. То мравилник, яйце да хвърлиш, не, но игла да хвърлиш биля, нямаше де да падне”. Добри Йорданов пише в своя статия, че предприемчивите търговци веднага се включват и предлагат разнообразни стоки и услуги, като местността „Кулфарата”, където се намира аязмото, за кратко време се превръща в панаирно средище.
Събрани са много пари-около 60 000 гроша. Ангелуш не проявява користолюбие и желае да построи голям манастир по подобие на Светогорските. Парите обаче се пренасочват към градските черкви и силистренския управител Ибрахим паша. Илия Блъсков, в документалната си повест „Двама братя”, посочва машинациите на властта по отношение на присвоените пари, оставени от хората, в знак на благодарност за своето излекуване.
В гр. Шумен на храмовия празник на черквата „Св. Дух”, Ангелуш проповядва 40 дни. Събрани са 17 000 гроша от богомолци, като средствата са вложени в довършване на новото училище. Пирин Бояджиев посочва, че вярата в дейността на Ангелуш е толкова силна, че когато Добри Войников прави опит да изобличи свещената му дейност, събраните поклонници правят опит да го линчуват.
Интересни са сведенията, които се дават за събраните дарове при аязмото-при свещениците има три дискоса, които до вечерта се напълват с парични пожертвования. Още по-ценна е информацията, свързана с това, че в набързо скованите от дъски параклиси служат свещеници на български, гръцки и румънски език. След като поръсят вярващите със светена вода, те записват имената им за опрощаване на греховете и за помен. За тези списъци обаче няма никакви съхранени сведения.
Въпреки че към 20 септември 1981г. славата на Ангелуш преминава, години по-късно тя не е заличена. В действие първо на драмата „Боряна” от Йордан Йовков, в диалога между Елица и Вида се споменава за лековитото кладенче: „Една круша имало там, цялата била накичена с тояги, с патерици. Който пиел от кладенчето-оздравявал, закачал си патерицата на крушата и си отивал. Тъй разправят.” Тази връзка между посочената драма и Ангелушевото кладенче е забелязана най-напред от алфатарския изследовател Петър Кънев.
Неговото Преосвещенство Доростолският митрополит Иларион, на връх Великден-2004г., посещава аязмото и взема вода от него. Тя е изпратена в РИОКОЗ - гр. В. Търново за изследване. Резултатът показва, че водата не е минерална, а изворна. По желание на Доростолския митрополит Иларион на това място ще бъде построен мъжки манастир „Възкресение Христово”. Местната управа дарява 10 дка земя около аязмото.
На това място се извършва тържествен Пасхален водосвет на втория ден от Великден край Ангелушевото кладенче.

Иван Занов

СРЕБЪРНА

ЛЕГЕНДАТА ЗА СРЕБЪРНИТЕ ЛЪЧИ

Още от ранни епохи, древният летописец се чуди, кое е това необикновено събитие или случка в живота на неизвестен местен жител, което го е подтикнало да нарече това приказно езеро и село Сребърна. Дали това не са били лъскавите риби, които грациозно пронизват прозрачните води или росата, която покрива като със сребърен накит изплетените финни паяжини по тръстиката и папура. А защо не и сребърно съкровище, чакащо своя откривател в бистрите води или приказно чистите струи, изливащи се от сребърните чучури на „Сухата чешма” или чешмата „Тодоранка”.
И сега, като застанеш рано сутрин на „Коджа баир” и погледнеш към „Бабушкото блато”, а вечер когато луната озари водната шир, се вижда сякаш над езерото са пръснати хиляди сребърни монети.
Сребърна, така всеки зове това приказно кътче!

ЛЕГЕНДА ЗА ЛОДКАТА СЪС СРЕБРО

Преди хиляди години, езерото беше неразделна част от Великия Дунав, там някъде в местността „Опашката” пушеше малко огнище, сред няколко къщички, направени от тръстика и постлани с папур, висящи сякаш на кокили над бистрата вода. Смели рибари всеки ден напускаха селцето и се впускаха с нестихващ кураж, в ту спокойните, а понякога бурни и пенливи води на езерото. Рибарките крещяха над оплетените от червена върба кошове на рибарите с надеждата да им подхвърлят някой бляскав облец. Една есенна утрин се спусна гъста мъгла над голямото блато, рибарите приготвяха своя такъм и проклинаха времето, а слънцето едва разкъсваше с първите лъчи гъстия дим, застлал езерото. Изведнъж, изпод бялата пелерина над водната шир изплува и докосна брега лодка, пълна със сребро. Рибарите онемяха.
Събра се Свещеният съвет да разгадае тая поличба, и тъй като селцето си нямаше име, Върховният жрец го нарече Сребърна!

ЛЕГЕНДА ЗА ХРАБРИЯ ВОЙН СРЕБРУН

Преди стотици години, още по време на Византийско робство, при местността „Поляната” кипеше главоломна битка. Велик воин размахваше меч като житен клас, повят от северния вятър и отблъскваше неистово многобройния враг. Той разцепваше с гласа си, като разярен лъв, долината, затворена между „Караборун” и „Коджа баир”. Приканваше своите воини да отблъснат врага в тръстиката, за да станат жертва на щуките, големите сомове и краставите жаби. Пеликани с огромните си кожени торби, като дракони нападаха виещите вражески войници, а чаплите кълвяха ококорените им, облещени от ужаса очи. Сякаш и природата помагаше на местния народ да надвие жестокия и многолюден враг. Но като черна магия, отровна стрела разцепи тежкия въздух и прониза в сърцето смелия войн Сребрун.
И днес, щом всеки местен жител докосне водите на езерото знае, че името на селото е име на храбър и смел войн!

ЛЕГЕНДИ ЗА ИМЕТО НА СРЕБЪРНА

Според местното население село Сребърна е получило името си от следния случай. В миналото край селото се водела ожесточена битка и то често преминавало от едни ръце в други. В балтата (блатото) се ловяла риба, която се продавала само срещу сребърна пара, която единствено вървяла по време на битката. Други местни твърдят, че селото носи името си от многото сребърни пари, които жителите му печелили от продажбата на тръстиката край блатото, която се търсела за покриване на покриви, за плетене на рогозки и др.
Съгласно едни легенди, името произхожда от името на загиналия наблизо в бой кан Сребрун, който по времето на кан Аспарух разположил своя стан край езерото. Други твърдят, че името произхожда от голямо съкровище сребърни монети, заровени в землището, от които уж се намирали и сега стари пари – “сребърки”. Трети изваждат името му от турското синабе, селебина (богата, златна, сребърна софра, т.е. плодородна земя, изобилие на дивеч и риба и др.) и от тук Сребърна. По-вероятно е схващането, че името иде от сребърната повърхност на езерото, от сребърните отблясъци на подскачащата над водната повърхност риба и особено от изумрудно-сините със сребрист блясък, някога много по-обширни езерни води. Защото ако се изкачиш на възвишението до езерото, на лунна светлина водата изглежда като излята от сребро.

ЛЕГЕНДИ ЗА ИМЕТО

Как се е казвало селото при основаването му през 7 век . Патриотична местна легенда твърди, че селото е получило името си от българския кан Сребрун, водач на заселването на гребенските села. Легендата се основава на безспорния факт, че в османския период 15-19 век не е възможно село да получи българско име и името Сребърна идва очевидно от българското средновековие. Това е вярно османските власти, не само, че не позволяват преименуване с български имена, но и сменят 96% от по селищните имена в български земи с турски, включително и на някои от гребенските села (Кайнарджа, Алмалий и др.). Но в най ранните османски данъчни документи (от 1526 и 1529 г.) селото се нарича Сребърна река. Очевидно под това име е създадено селото в края на 6. Век, а в напредналия османски период (17-18 в.) съществителното „река” е отпаднало и е останало само името Сребърна. Названието на селото е безусловно славянобългарско, срещано е, макар и рядко в различни краища на българското средновековно етническо землище (с. Сребрено, Костурско дн. Гърция, Сребреница, град в Република Босна и др.). Името очевидно идва от сребристия вид на водата във водния басейн около селището.

ЗЛАТОТО КРАЙ ПРЕСЪХНАЛАТА РЕКА

Край селата Българка и Срацимир минава широка, живописна и лъкатушна долина, обградена с канари, на места доста висока, с множество пещери по тях. Някога по тази долина е текла голяма плавателна река, която чрез езерото Буджак се е вливала в Дунав. Изследванията показват, че край тази река е имало човешки живот още от дълбока древност. Край село Българка е намерено монетно съкровище, датиращо от трети век преди новата ера . Тук е открито и старо тракийско поселение. Такова селище е открито и източно от Срацимир.
Край долината има обширни поляни, на които пасат стадата на двете села. Овчари от Българка са Картошков Велико и Мильо гайдаря. Като запладнят стадата двамата овчари се събират и си хортуват. Една заран, като изкарват стадата и овцете се пръскат по росната трева, виждат, че по височината оттатък дола е прокопан ров.
- Кой ще е копал тука, Велико ? – изненадан каза Мильо.
- Нощес е копано, вчера нямаше – рече Велико
- Чудна работа, защо е копано ?
- Да идем там !
Като пристигнаха на място, какво да видят – цялата височина, от единия край до другия е прокопана напречно, дълбоко.
- Виждаш ли, Мильо нещо? – каза Велико.- Хе там гледай, трапче! – като се подпираше на гегата си той слезе в прокопания ров и и се загледа в загладената вдлъбнатина, вдигна глава и изненадан извика:
- Делва, Мильо, делва е имало тука! Злато са намерили… !Кои са копали, отде знаят, че злато е имало заровено …?
Като поразгледа мястото и обходи изкопа, Велико излезе. Той седна на тревата, извади от пояса огниво, заудря кремъка и като запали цигара рече :
- Тук злато имало, Мильо, газили сме върху му, а да не знаем… Други са го намерили …
Велико жадно теглеше от цигарата и все гледаше мястото на делвата, тъй ясно очертано в пръстта.
В селото се заговори за загадъчния изкоп. Някой каза, че през тази нощ е видял хора да копаят, а край пътя имало кола. Светло било, имало месечина. Някои казаха, че иманярите са от друго място, даже и от друга държава и по карта са намерили мястото. Какво ли не се приказваше в село…

Димитър Кунчев

ЛЕГЕНДА ЗА СРЕБЪРНА

За произхода на това звучно българско име, съществуват три легенди, една от които ни разказва, че в околностите на езерото в бой с печенегите е паднал някой си прабългарски хан Сребрист, откъдето тази местност, селото и езерото носят името "Сребърна"
Друга легенда говори, че някъде по бреговете на езерото имало заровена лодка, пълна със сребро. Най правдоподобно е името на езерото да идва от вълшебната картина, която можем да наблюдаваме вечерно време при пълнолуние. И действително, ако застанем на съседния хълм, когато луната свети високо на небосвода, нейното отражение във водите на езерото създава илюзията за разтопено сребро.
Първи сведения за резервата в литературата има от австрийския пътешественик Феликс Каниц, посетил България през 1863 г. Възхитен от това, което е видял в "Сребърна", той пише възторжено за милионите птици, които закривали небосвода и слънцето. По-късно езерото е посещавано от специалисти - Райзер, Ходек и други, които са направили първите по-задълбочени наблюдения върху живота на птиците. В края на миналото столетие резерватът е бил посетен от натуралиста Калберматен. Авантюрист по природа, той дошъл в "Сребърна", за да избие десетки и стотици големи чапли, от които е взел само по няколко красиви бели перца, за да ги изпрати в Париж и други големи градове на западна Европа, където дамската мода по това време е налагала носенето на такива пера. Оттогава до наши дни езерото "Сребърна" е загубило много от крилатите си обитатели и от своя естествен природен чар. Резерватът е разположен в широка карстова падина. Територията на откритата водна площ, тръстиката и разливите наоколо възлизат на около 8 000 дка. Средната дълбочина на водата е 1,5 м. Дъното е изцяло покрито с триметров пласт тиня, богат на животински и растителни организми.
Езерото е обявено за резерват с Постановление на Министерския съвет от 1948 г. и е включено в регистъра на защитени територии на Народна република България. Близостта му с Дунава / само един километър дели езерото от реката / дава характерен облик на растителния и животинския свят. В тръстиките на националния резерват "Сребърна" са намерили уют и спокойствие над 160 вида птици. Като се има предвид, че за страната са констатирани около 325 вида птици, то "Сребърна" притежава близо половината от "птичия инвентар" на България, във вид на жива колекция под открито небе.

СТАРО СЕЛО

„МАРАЗЛЪК'А“

Има още една местност в горите на Старо село, която се нарича „Маразлък'а“, което значи „лошотия, болест“. Легендата гласи, че по време на османската власт Мара е била най-хубавата мома в селото. Един ден, когато Мара била с майка си на нива, от някъде се появили двама турци. Те насилили момата пред майка й. След това и отрязали главата. Майката сложила чедото си в каруцата и с огромна мъка го занесла в селото. От този ден местността се казва „Маразлък'а“.

СТЕФАН КАРАДЖА

ЧЕШМИТЕ В ДОБРУДЖА-БЕЛОКАМЕННИТЕ ОЧИ НА РАВНИНАТА

Стародавна традиция е, когато искаш да направиш добро и да оставиш диря в живота си, да съградиш чешма. Защото чешмата е „най-голямото благо и най-големият дар”, „извор, създаден от човека, божествено благодеяние, което прави хората щастливи”. Така гласят издяланите върху камъка надписи-израз на благодарност, възхвала и преклонение пред човека, сътворил този свещен дар.
Предполага се, че думата чешма идва от персийски и означава око. Безспорен факт е, че за безводна Добруджа водата винаги е била изконна ценност, а белокаменните й чешми, наричани очите на равнината, са съществен елемент от бита и фолклора на добруджанеца. Изградени преди столетия в безкрайната шир на равнината, белокаменните чешми, наред с бялата лястовица, са се превърнали в символ на Добруджа.
Словенецът Роджиер Бошкович, минал през Добруджа през 1762 г., отбелязва съществуването на голяма и интересна със своята архитектура чешма, разположена на централен път към Констанца. Някои изследователи предполагат, че става дума за т. нар. Каралезка чешма /с. Каралез, дн. Царевец/, намираща се днес в територията на с. Стефан Караджа, за която по-късно певецът на Добруджа, писателят Йордан Йовков, ще напише едно от най-красивите и поетични описания и ще я превърне в една от най-прочутите в региона.
„Каква чешма и на какво място! Деветнайсет каменни корита, отпред калдъръм, като двор на хан, три чучура, които бълболят и сипят студена и бистра като сълза вода. А наоколо е посърнало поле, суха и напукана земя, пек и горещина, като в пустиня.
И идат стада, идат хора, вървят към чешмата и очите им горят от задуха и от жега. От едната и от другата страна на чешмата е бяло шосе и всеки, който мине по него, отива ли, или се връща, отбива се на чешмата да пие вода. И може би рядко някой ще го каже, но в душата на всекиго е благодарност към бога и хвала към онзи, който беше направил тая чешма и чието име сякаш вечно шепнеха струите на трите чучура”.
Позовавайки се на местната устна традиция, авторът свързва построяването на чешмата със себап на Мурад бей от Сърнено-личност, за чието съществуване не са известни исторически факти. Оригинален образец на взаимопроникване и допълване на християнската и мюсюлманска традиция е Голямата чешма в с. Жегларци. Изящно изписаният върху мраморна плоча надпис е на арабски език, а датировката е дадена по християнското летоброене, като е текста редом стоят имената на Ибрахим ага и на Св. Георги: „Всичко произлиза от водата. Чешма, плод на истинско старание, извор, съграден от човека, носител на добродетел, източник на вода, дар от мехлема на благодеянието на благодетеля Ибрахим ага-банбашия на свитата на Великия везир. Изгради и съживи това свято място. Водата беше в ръцете на Св. Георги, ако водата на този извор, водата на всичко живо, не бе потърсил в околността. Не хаби нито капка от водата му!”.
А легендата, свързана с тази чешма, разказва, че Джиджи баши, турският бей в селото, имал красива дъщеря. Той се канел да се сроди с богат турски офицер от Силистра и дал много средства за приготвяне на момински чеиз, но се случило нещастие. Девойката обичала друг, беден момък от селото, и от мъка се разболяла и умряла. Беят разбрал несправедливостта си и продал приготвения чеиз, а със средствата построил за хаир каменна чешма-бяла и хубава като неговата единствена дъщеря.

СТРЕЛКОВО

ДОЛИНАТА НА ЗАЛМОКСИС КРАЙ СИЛИСТРЕНСКОТО СЕЛО СТРЕЛКОВО

Хората виждат с очите си как сред лабиринт от меандри в чест на бог Залмоксис е подреден комплекс от 5 скални тракийски светилища от VI-IV в. пр. Хр.
Смята се, че Залмоксис е роден на това място. Херодот пише за него, че е полумитичен цар и бог на тракийското племе гети. Бащата на историята твърди, че Залмоксис наистина е съществувал, робувал в Самос и бил ученик и последовател на Питагор. Пътувал из Египет и донесъл на хората оттам мистичното знание за безсмъртието на душата - учел ги да се събират и да пируват, а като напуснат този свят, ще отидат на едно място, където ще се наслаждават вечно на всевъзможни блага.
Според легендата Залмоксис е бил обикновен тракиец I от племето гети, който един ден слязал в земята на боговете през отвор в златните скали. При живите се връщал само веднъж годишно, за да чуе желанията на своите събратя. Този ден бил денят на пролетното равноденствие. На същият ден от най-високата скала тракийците изпращали своят пратеник до Залмоксис.
За пратеник се избирал най-смелият, най-красивият и най-добрият сред тракийците. Този пратеник се хвърлял от скалата надолу към пропастта където имало забучени колове. Ако той оцелее, това означавало, че Залмоксис не одобрява пратеника и той не е достоен за говори с него. Цялото племе се отрича от недостойният си събрат и го оставя да умре в агония, за да не отиде в отвъдният свят на непрестанни веселби и пиршества. На следващият ден ритуала се повтарял и така до успешното отпътуване на пратеника при Залмоксис.
Смята се, че Залмоксис е слязъл при боговете през път в Мадарските скали и от жертвен камък в подножието на същите скали, траките са пращали своят пратеник.
Тези паметници и легендите са в уникална връзка с жива и днес културна традиция. Става дума за кукерските игри в региона, свързани със Залмоксис. В село Калипетрово те се провеждат на всеки две години.

СУХАТА РЕКА

СУХА РЕКА КРИЕ ТАЙНИТЕ СИ

Освен с плодородието си Добруджа е известна и с красивите си каньони по дерето на Суха река. Тука са най-старите скали на България с причудливите си форми и скални манастири по тях. Между селата Балик и Телериг се намират две огромни скали, които наподобяват човешки глави като подали се от земята. На отсрещният бряг е „Калето”, където в тъмни доби бродят иманяри. Какви ли не легенди се носят за тези места – за римски и византийски монетарници, за изоставени златни ниви, за дълбоки пещери и несметни съкровища. Всъщност най-дълбоката пещера се намира край село Голеш, наричат я „Яр” и е дълбока около 80 метра. На дълбочина около 50 метра се открива огромна зала, в която могат да се поместят няколко автобуса. Преди това човек трябва да премине през много тесни дупки, за да може да се изправи на колене, а по-късно и да върви прав до края. В някои пещери на Добруджа има и сталактитни образувания, но човешката ръка и тях не е пощадила.
При една от експедициите на млади природолюбители бяха открити редки видове растения – гледичия без бодли, три вида изтравничета, прешленеста аспержа, степното растение коило и хелдрайковата детелина, за които се смяташе, че не растат в Северна България. А двата вида перуника – медовата и райхенбаховата – не са отразени в комплекта на висшите растения в България.

Добри Йорданов

СЯНОВО

ЩЕ СЕ ВЪЗДИГНЕ СВЕТА ОБИТЕЛ

Легендата разказва, че на това място е съществувал стар град, наречен Паскаля. Местността и до сега носи името Паскслъка. Съществували и три манастира: „Света Марина”, „Света Мина” „Свети Николай”. Има находки, свидетелствуващи за раннохристиянска култура по този край. Считаната за лечебна вода на извора, запазен и до днес, лекувала дори слепота. Сега в с.Сяново се гради и църква, наречена на Свети Илия.

ТУТРАКАН

ГРАДЪТ СРЕЩУ МАРИСКА

Според съобщението на римския историк Дион Касий в 105 - 106 година една римска военна част е преместена от Панония (днешна Унгария) в Дуросторум (Силистра). Това е XI Клавдив легион. Една кохорта от него квартирува в малка крепост на дунавския бряг срещу устието на река Мриска. Трансмариска, стоящ срещу Мариска, е римското име на днешния Тутракан.
Десетки са легендите за транскрипциите на това име, което и днес звучи особено. Свързват го с набезите на киевския княз Светослав в X век, отначало като съюзник на Византия, а по-късно приятел на българите. Много от неговите войници останали завинаги да живеят по тези места, а родно място на част от тях бил древният приазобски град Тмуртаракан. От това име е румънската транскрипция Тутракай, възприета и от русите. Именно така нарича града и Суворов в известната си стихотворна депеша до Екатерина Велика след превземането на крепостта през 1773 г.
Турците го наричат Тоторкан и Таркан, а доста от изследователите си спомнят и древната прабългарска военна титла „таркан”. В средновековието градът е наричан Рекан, Закатра, Тракан, Тарака. На една карта от 1459 година е отбелязан като Дуракам, в 1507 г. го споменават като Тутра, а в 1630 г. като Тотракия.
В печата на своята община от 1873 година българите са го назовали като Тотрокан, макар винаги да са го назовавали и пишели Тутракан. Така са го наричали и хората от всички села на Добруджа и Лудогорието, това име е останало и досега.

БИВОЛИТЕ НА ЖЕЛЕЗНИЯ БАЩА

КАРАМАН И САКАР И БИТКАТА ИМ С ВОДНИЯ БИК

В най – стари времена Лудогорието било залято от водите на море, по което плували чуждоземни моряци и връзвали по бреговете корабите си за железни халки. В морето живеели страшни водни бикове. Когато водите на това море се оттеглили, отплували и водните бикове. Тогава в долината на р. Чернодланица, току под пещерите на Камен рид, се запазил един въртоп, наречен Дипсиз гьол, или Бездънното блато.
В него останал да живее един воден бик. Той излизал понякога със страшен рев от дълбините на блатото и намушвал с острите си рога де кого срещне или стигне. Хората пазели добитъка си далече от това място. Не пускал там биволите си и Железният баща. Биволите му били два: черният бивол Караман, който се впрягал отдясно, и брезият бивол Сакар, който се впрягал отляво.
Караман бил прилежен и послушен бивол и никога не сърдел господаря си, затова Железният баща го връзвал на пайван за каменната основа на Софрата, та да пасе по хълма Мандрата. Сакар обичал да хитрува и да тегли на жегла, та Железният баща често го ръчкал с остена си, върхът на който бил с железен бод, и го връзвал за Чалмата откъм Варджийския дол, да пасе горе по Заешката поляна.Веднъж, когато Железният баща стягал колата си, за да иде на кирия за сол, Сакар успял да се отвърже от синджира си и хитро побягнал да се скрие към Бездънното блато. Легнал в блатото брезият бивол, запухтял с ноздри и запремигвал с очи от удоволствие. Само мърдал уши като чувал, че Железният баща го вика, но не се обаждал. Не се обаждал и на брецането на Караман, който знаел, че другарят му се е скрил някъде наблизо, нито пък на вярната хрътка Синджирлийката, която с лай и скимтене душела покрай пещерите и над пропастите, където можел да пропадне и погине хитруващият бивол.
Слушал Сакар как се тревожат за него и се разтапял от удоволствие, че ще му се размине едно ходене на кирия за сол. И тъкмо си мислел, че в тая хладна вода може да си пролежи цяла седмица, се чул ревът на водния бик и самият той подал рога над водата. Ами сега? Сакар нямал време да бяга и затова наежил чело, да посрещне кръвожадния си противник. Бикът се спуснал върху него с фучене. Сакар го посрещнал с пухтене. Ударили се рога в рога.
Три пъти се спускал водният бик и три пъти Сакар срещал рогата му с рогата си. Но рогата на водния бик били дълги и остри, а рогата на Сакар били къси и завити, не за борба, а за украса на челото му. Рогата на водния бик достигали шията и гърдите на брезия бивол и се забивали дълбоко в тях. Водата на Бездънното блато станала червена от кръвта му. Червени, наляти с кръв, били и очите на жестокия воден бик. Червено било и небето над скалите, защото слънцето залязвало в дъждовен облак. Уплашил се Сакар и проревал. Проревал жално и призивно. Ревът му се блъснал в канарите и се повърнал, та проехтял над горите и над цялата долина на река Чернодланица.
Дочула рева вярната хрътка Синджирлийка и залаяла яростно. Наострил тревожно уши Караман – черният бивол, и като усетил каква е работата, забил крака и опънал шия да скъса пайванта си и да иде на помощ на другаря си. Едва го удържал Железният баща, уплашен, че водният бик може да погуби и него, както много други бикове и биволи е погубил. Нямало рога, който да се опрат на рогата на водния бик! Само железни рога, от човек направени, можели да го погубят!
Заловил се мигом Железният баща да направи такива рога на Караман. Бързо извадил железните жегли от ярема на колата и още по – бързо изчукал от тях два остри железни рога. Надянал ги на Караман и му отвързал синджирите. Хукнал, по – бърз от вихрушка, Караман, прекосил Мандренския дол, пресякъл Деренския път, префучал покрай извора Дръжката на брадвата и се бухнал право в Бездънното блато. Блатото, врящо от жестоката битка, било цялото кърваво и запенено, а Сакар, объркан и намушкан, се чудел къде да се скрие от налитащия воден бик, който вече се готвел да го доубие и отвлече в дълбините.
Караман изревал окуражаващо и се хвърлил върху водния бик. Бикът се обърнал и ударил рогата си в рогата му. Но това не били вече късите и завити рога на Сакар, а яките и остри железни рога, изковани от Железния баща. Як и настръхнал от ярост, Караман ударил с рога рогата на водния бик. Водният бик разбрал, че си е намерил майстора и че краят му не е далече, та изревал така силно, че цялата долина проехтяла, а птиците изпопадали от клоните и животните замръзнали в леговищата си. Единият рог на бика бил счупен, а от гърдите му шуртяла кръв на буйни струи. Ударил още веднъж Караман с железните си рога и още веднъж водният бик изревал от болка и ужас, защото и другият му рог отлетял, преломен, настрана.
Обърнал гръб водният бик, та побягнал, а червеният бивол Караман – след него, по петите му. Прехвърлил водният бик баира Камен рид при Жълтата скала, та го набол с рогата си още веднъж. От кръвта на бика Жълтата скала почервеняла, та червенината на камъка личи и до ден днешен. Ужасен, водният бик се обърнал и ударил на бяг надолу по реката, после по долината. Бягал водният бик, а Караман го гонил чак до Дунава. Блъскал се водният бик ту в една, ту в друга от скалите по долината на река Чернодланица и дето се блъснел, скалата почервенявала от кръвта му. Тия скали могат да се видят и сега на много места по долината, от село Свещари, та чак до село Белица.
Понеже било тъмно вече, водният бик се отскубнал от рогата на Караман и се добрал до блатата при Дунава над Тутракан. Там останал завинаги. И понеже рогата му били счупени, не излизал вече да се бие със селските бикове, а кротко и страхливо се мушел между тръстиките и папура и на никого не се показвал. От тогава никой вече не го виждал. Само нощем понякога го чуват рибарите как проревава жаловито над блатата. А Караман се върнал назад победител, придружаван от радостния лай на вярната хрътка Синджирлийската.
А на сутринта Бездънното блато го нямало. Види се, дупката на дъното му, от която излизал водния бик, останала незапушена и през нея водата му се източила. Останало само едно блатце с тръстика, в което все пак който затънел, не можел да излезе. Останало и името му – Бездънното блато (Дипсиз гьол). Близо до него някога беше караджейката Кокошата воденица (Таук дермене), на която сега само основите личат.

Борис Илиев

ЧЕРНОЛИК

Според преданието, основател на селото е Иса от рода на Балабаните (едри хора, на бълг.). Балабанлар е и турското име на съседното село Златоклас – в миналото селата били именувани на първия заселник. Според легендата Балабана е имал синове – Иса и Вели. Иса се настанил на днешното място на селото поради наличието на естествен воден източник, а мястото е било заобиколено от гъста гора. Другият син, Вели, основал село Любен, със старо име Кара-Вели-кьой, „село на черноликия Вели“.

ЯРЕБИЦА

Преданията разказват, че на мястото на селото първоначално имало гора. Керваните, пътуващи от град Айтос и околните села за Силистра, пускали на това място добитъка и правили отдих по няколко дена. На тях им харесала местността, самият въздух, изобилието от яребици, а мястото едновременно с това било подходящо и за лов. За първоначални създатели се смята родът на Али Бейовите от Молла Хасанови и от семействата на въпросните кервани.

Търсене в навигацията

Навигация

Търсене

ЛЕГЕНДА ЗА МАРТЕНИЦАТА

Пон	Вт	Сря	Чет	Пет	Съб	Нед
	1	2	3	4	5	6
7	8	9	10	11	12	13
14	15	16	17	18	19	20
21	22	23	24	25	26	27
28	29	30	31