СПАСЕНИЕТО

Имало едно време едно дванайсетгодишно момче на име Ставри. На външен вид било леко странно – слабо, не много високо, с едно бяло и едно синьо като морето око. Освен това, Ставри бил и със синдром на Даун. На 6 годишна възраст, той загубил родителите си при автомобилна катастрофа и останал сирак. От стреса, едното му око – лявото, ослепяло.
Той много обичал да рисува. Чрез рисунките си, се пренасял в други измерения.
Ставри, живеел с баба си и дядо си. В една огромна, триетажна къща. С дълбока маза и занемарен таван. Когато му ставало скучно, той се качвал на тавана и започвал да рови в старите сандъци на баба си.
Един ден, когато скуката го била затиснала като воденичен камък, той решил да се качи пак на тавана. Имало едно малко неизследвано кътче, което го привличало. Взел фенерчето, преметнал шарения си шал през раменете и излязъл от стаята. Стигнал до тъмното и прашно стълбище. Поел си дълбоко въздух и се за изкачвал. Станало му хладно, усетил миризма на мухъл и го обзела тревога.
Таванът не се заключвал. То нямало и врата. Ставри влязъл и се огледал. Кожата му настръхнала. Незнаел защо. В онзи, неизследван кът, забелязал на стената огромна картина. До сега не бил я виждал. Огромна, тъмна. Не можел да разбере какво има изобразено на нея. Приближил се. Вторачил се с навеждащото си око и…не различил нищо. Решил да я поизчисти. Протегнал ръка, докоснал я и картината паднала от стената. Паника обзела Ставри. Не можел да реши: да бяга или да крещи с пълно гърло. И в този момент съзрял малка дупка в стената. Загледал се. Вътре имало нещо. Преглътнал страха си и пристъпил към стената… в дупката имало малък, дървен предмет. Протегнал ръка и го извадил. Това било малка, дървена бъклица. Много стара. Проядена от дървеници, със следи от рисунки. Приличаща на костенурка, стъпила на малките си тантурести крачета.
Докато я разглеждал, чул стъпки и познато мърморене. Баба му се качвала на тавана. Повдигнал бързо картината и я закачил. Измъкнал се през малкия прозорец и заслизал по външните стълби. Сърцето му биело лудо. Не разбрал как се вмъкнал в стаята си. Тогава видял бъклицата в ръката си. Решил да я скрие под леглото. Щял да я върне на мястото и в близките дни.
Минала седмица. Улисан в ежедневните си задачи, Ставри съвсем забравил за бъклицата.
Не можел да спи! Ставри не можел да спи спокойно!!! Сънищата му били тежки и страшни. Пълни с магия. А и баба му не се чувствала добре. Отслабнала, очите и били червени, кървави дори. Едва се придвижвала от стая в стая.
Един ден, когато Ставри се прибрал от училище, баба му го викнала в стаята си. Пристъпил към леглото и. Баба му го попитала:
- Ставри, качвал ли си се на тавана и вземал ли си нещо от там?
Ставри щял да излъже и да каже не, но после размислил и казал истината: как се качил на тавана, как съборил картината и открил бъклицата. Скрил я под леглото си и забравил за нея. След като чула разказа , баба му разкрила една страшна тайна: тя била върколак. За да запазва човешкия си облик, тя трябвало да пие от водата в бъклицата. Но вода нямало. Разказала, че само момче, като него – със синдром на Даун, с едно сляпо око, с друго, синьо като морето може да я спаси. И от него зависило дали ще се случи това. Имало три дни да си помисли.
Ставри обичал баба си. Много!!! Нямало и капка съмнение, че щял да направи всичко по силите си, за да я вдигне на крака. След три дни, той бил готов. С карта в ръка и благословии в сърцето, той тръгнал за жива вода.
Вървял, вървял, вървял. Минал през девет планини, та се спрял в десета. Трябвало да се качи на най - високият връх, да влезе в най дълбоката пещера и от там да напълни жива вода от тайният извор. Поел си дълбоко въздух и се заизкачвал по планината.
След седем часа път, пред него се изправил кентавър! Кентавър!!!
- Ако искаш да минеш през моята гора, ще трябва да ме биеш на шах. – казал той
- Добре. – отвърнало момчето
- И знай, трудно ще е. – възгордяло се създанието.
- Не е проблем! – усмихнало се детето.
Речено – сторено. Седнали да играят шах. И какво да станало – момчето победило. Станало и продължило нагоре по пътя си.
Вървяло, вървяло, вървяло. Стигнало до една още по-гъста гора. Там го срещнали три вещици. Те правили магическа отвара.
- Ако можете да се отдръпнете, че искам да мина! – казало отчетливо момчето.
- Само ако дадеш косъм от главата ти. – отвърнали му вещиците. Той им дал косъм от косата си и те го пуснали. Продължил нагоре.
Колкото по-нагоре се изкачвал, толкова по-студено ставало. Сняг бил затрупал планината.
Големите преспи затруднявали вървенето. Изведнъж чул тътен. Страшен тътен! Земята се разлюляла. Видял, че към него приближават големи снежни топки. В същия момент усетил топлина до сърцето си. Погледнал в пазвата си и видял бъклицата да свети. Тя излъчвала топлината. Извадил я и я вдигнал над глава си. Бъклицата засияла. Снежните топки, които приближавали изведнъж се изпарили. И през третото изпитание било минало успешно.
Ставри стигнал до извора, напълнил жива вода и се върнал вкъщи. Той спасил баба си! Никога не се отказвай от семейството си.

Полина Кязимова
гр. Тутракан
СУ „ Христо Ботев“
отбор „Хари Потър“
наставник Виолета Кацарска


СПАСЕНИЕТО

Имало едно време едно дванайсетгодишно момче на име Ставри. На външен вид било леко странно – слабо, не много високо, с едно бяло и едно синьо като морето око. Освен това, Ставри бил и със синдром на Даун. На 6 годишна възраст, той загубил родителите си при автомобилна катастрофа и останал сирак. От стреса, едното му око – лявото, ослепяло.
Той много обичал да рисува. Чрез рисунките си, се пренасял в други измерения.
Ставри, живеел с баба си и дядо си. В една огромна, триетажна къща. С дълбока маза и занемарен таван. Когато му ставало скучно, той се качвал на тавана и започвал да рови в старите сандъци на баба си.
Един ден, когато скуката го била затиснала като воденичен камък, той решил да се качи пак на тавана. Имало едно малко неизследвано кътче, което го привличало. Взел фенерчето, преметнал шарения си шал през раменете и излязъл от стаята. Стигнал до тъмното и прашно стълбище. Поел си дълбоко въздух и се заизкачвал. Станало му хладно, усетил миризма на мухъл и го обзела тревога.
Таванът не се заключвал. То нямало и врата. Ставри влязъл и се огледал. Кожата му настръхнала. Незнаел защо. В онзи, неизследван кът, забелязал на стената огромна картина. До сега не бил я виждал. Огромна, тъмна. Не можел да разбере какво има изобразено на нея. Приближил се. Вторачил се с навеждащото си око и…не различил нищо. Решил да я поизчисти. Протегнал ръка, докоснал я и картината паднала от стената. Паника обзела Ставри. Не можел да реши: да бяга или да крещи с пълно гърло. И в този момент съзрял малка дупка в стената. Загледал се. Вътре имало нещо. Преглътнал страха си и пристъпил към стената… в дупката имало малък, дървен предмет. Протегнал ръка и го извадил. Това било малка, дървена бъклица. Много стара. Проядена от дървеници, със следи от рисунки. Приличаща на костенурка, стъпила на малките си тантурести крачета.
Докато я разглеждал, чул стъпки и познато мърморене. Баба му се качвала на тавана. Повдигнал бързо картината и я закачил. Измъкнал се през малкия прозорец и заслизал по външните стълби. Сърцето му биело лудо. Не разбрал как се вмъкнал в стаята си. Тогава видял бъклицата в ръката си. Решил да я скрие под леглото. Щял да я върне на мястото и в близките дни.
Минала седмица. Улисан в ежедневните си задачи, Ставри съвсем забравил за бъклицата.
Не можел да спи! Ставри не можел да спи спокойно!!! Сънищата му били тежки и страшни. Пълни с магия. А и баба му не се чувствала добре. Отслабнала, очите и били червени, кървави дори. Едва се придвижвала от стая в стая.
Един ден, когато Ставри се прибрал от училище, баба му го викнала в стаята си. Пристъпил към леглото и. баба му го попитала:
- Ставри, качвал ли си се на таван и вземал ли си нещо от там?
Ставри щял да излъже и да каже не, но после размислил и казал истината: как се качил на тавана, как съборил картината и открил бъклицата. Скрил я под леглото си и забравил за нея. След като чула разказа , баба му разкрила една страшна тайна: тя била върколак. За да запазва човешкия си облик, тя трябвало да пие от водата в бъклицата. Но вода нямало. Разказала, че само момче, като него – със синдром на Даун, с едно сляпо око, с друго, синьо като морето може да я спаси. И от него зависило дали ще се случи това. Имало 3 дни да си помисли.
Ставри обичаше баба си. Много!!! Нямало и капка съмнение, че ще направи всичко по силите си, за да я вдигне на крака. След три дни, той бил готов. С карта в ръка и благословии в сърцето, той тръгнал за жива вода.
Вървяло, вървяло, вървяло. Минал през девет планини, та се спрял в десета. Трябвало да се качи на най високият връх, да влезе в най дълбоката пещера и от там да напълни жива вода от тайният извор. Поел си дълбоко въздух и се заизкачвал по планината.
След седем часа път, пред него се изправил кентавър! Кентавър!!!
- Ако искаш да минеш през моята гора, ще трябва да ме биеш на шах. – казал той
- Добре. – отвърнало момчето
- И знай, трудно ще е. – възгордяло се създанието.
- Не е проблем! – усмихнало се детето.
Речено – сторено. Седнали да играят шах. И какво да станало – момчето победило. Станало и продължило нагоре по пътя си.
Вървяло, вървяло, вървяло. Стигнало до една още по-гъста гора. Там го срещнали три вещици. Те правили магическа отвара.
- Ако можете да се отдръпнете, че искам да мина! – казало отчетливо момчето.
- Само ако дадеш косъм от главата ти. – отвърнали му вещиците. Той им дал косъм от косата си и те го пуснали. Продължил нагоре.
Колкото по-нагоре се изкачвал, толкова по-студено ставало. Сняг бил затрупал планината.
Големите преспи затруднявали вървенето. Изведнъж чул тътен. Страшен тътен! Земята се разлюляла. Видял, че към него приближават големи снежни топки. В същия момент усетил топлина до сърцето си. Погледнал в пазвата си и видял бъклицата да свети. Тя излъчвала топлината. Извадил я и я вдигнал над глава си. Бъклицата засияла. Снежните топки, които приближавали изведнъж се изпарили. И през третото изпитание било минато успешно.
Ставри успешно стигнал до извора, напълнил жива вода и се върнал вкъщи.
Когато се прибрал, баба му направила специална отвара. Сложила в живата вода връзка копър. Направила заклинание с ръце. Когато Ставри погледнал във водата, видял, че копърът е изчезнал. Искал да отпие от отварата, надигнал бъклицата, но баба му блъснала ръката и не му позволила. Живата вода не била за него.
Никога не се отказвай от семейството си.

Теодор Мирчев
гр. Тутракан
СУ „ Христо Ботев“
отбор „Хари Потър“
наставник Виолета Кацарска


СПАСЕНИЕТО

Имало едно време едно дванайсетгодишно момче на име Ставри. На външен вид било леко странно – слабо, не много високо, с едно бяло и едно синьо като морето око. Освен това, Ставри бил и със синдром на Даун. На 6 годишна възраст, той загубил родителите си при автомобилна катастрофа и останал сирак. От стреса, едното му око – лявото, ослепяло.
Той много обичал да рисува. Чрез рисунките си, се пренасял в други измерения.
Ставри, живеел с баба си и дядо си. В една огромна, триетажна къща. С дълбока маза и занемарен таван. Когато му ставало скучно, той се качвал на тавана и започвал да рови в старите сандъци на баба си.
Един ден, когато скуката го била затиснала като воденичен камък, той решил да се качи пак на тавана. Имало едно малко неизследвано кътче, което го привличало. Взел фенерчето, преметнал шарения си шал през раменете и излязъл от стаята. Стигнал до тъмното и прашно стълбище. Поел си дълбоко въздух и се за изкачвал. Станало му хладно, усетил миризма на мухъл и го обзела тревога.
Таванът не се заключвал. То нямало и врата. Ставри влязъл и се огледал. Кожата му настръхнала. Незнаел защо. В онзи, неизследван кът, забелязал на стената огромна картина. До сега не бил я виждал. Огромна, тъмна. Не можел да разбере какво има изобразено на нея. Приближил се. Вторачил се с навеждащото си око и…не различил нищо. Решил да я поизчисти. Протегнал ръка, докоснал я и картината паднала от стената. Паника обзела Ставри. Не можел да реши: да бяга или да крещи с пълно гърло. И в този момент съзрял малка дупка в стената. Загледал се. Вътре имало нещо. Преглътнал страха си и пристъпил към стената… в дупката имало малък, дървен предмет. Протегнал ръка и го извадил. Това било малка, дървена бъклица. Много стара. Проядена от дървеници, със следи от рисунки. Приличаща на костенурка, стъпила на малките си тантурести крачета.
Докато я разглеждал, чул стъпки и познато мърморене. Баба му се качвала на тавана. Повдигнал бързо картината и я закачил. Измъкнал се през малкия прозорец и заслизал по външните стълби. Сърцето му биело лудо. Не разбрал как се вмъкнал в стаята си. Тогава видял бъклицата в ръката си. Решил да я скрие под леглото. Щял да я върне на мястото и в близките дни.
Минала седмица. Улисан в ежедневните си задачи, Ставри съвсем забравил за бъклицата.
Не можел да спи! Ставри не можел да спи спокойно!!! Сънищата му били тежки и страшни. Пълни с магия. А и баба му не се чувствала добре. Отслабнала, очите и били червени, кървави дори. Едва се придвижвала от стая в стая.
Един ден, когато Ставри се прибрал от училище, баба му го викнала в стаята си. Пристъпил към леглото и. Баба му го попитала:
- Ставри, качвал ли си се на таван и вземал ли си нещо от там?
Ставри щял да излъже и да каже не, но после размислил и казал истината: как се качил на тавана, как съборил картината и открил бъклицата. Скрил я под леглото си и забравил за нея. След като чула разказа , баба му разкрила една страшна тайна: тя била върколак. За да запазва човешкия си облик, тя трябвало да пие от водата в бъклицата. Но вода нямало. Разказала, че само момче, като него – със синдром на Даун, с едно сляпо око, с друго, синьо като морето може да я спаси. И от него зависило дали ще се случи това. Имал три дни да си помисли.
Ставри обичал баба си. Много!!! Нямало и капка съмнение, че щял да направи всичко по силите си, за да я вдигне на крака. След три дни, той бил готов. С карта в ръка и благословии в сърцето, той тръгнал за жива вода.
Вървял, вървял, вървял. Минал през девет планини, та се спрял в десета. Трябвало да се качи на най - високия връх, да влезе в най дълбоката пещера и от там да напълни жива вода от тайният извор. Поел си дълбоко въздух и се заизкачвал по планината.
След седем часа път, пред него се изправил кентавър! Кентавър!!!
- Ако искаш да минеш през моята гора, ще трябва да ме биеш на шах. – казал той
- Добре. – отвърнало момчето
- И знай, трудно ще е. – възгордяло се създанието.
- Не е проблем! – усмихнало се детето.
Речено – сторено. Седнали да играят шах. И какво да станало – момчето победило. Станало и продължило нагоре по пътя си.
Вървяло, вървяло, вървяло. Стигнало до една още по-гъста гора. Там го срещнали три вещици. Те правили магическа отвара.
- Ако можете да се отдръпнете, че искам да мина! – казало отчетливо момчето.
- Само ако дадеш косъм от главата ти. – отвърнали му вещиците. Той им дал косъм от косата си и те го пуснали. Но преди това, напълнили бъклицата му с отвара и той продължил нагоре.
Колкото по-нагоре се изкачвал, толкова по-студено ставало. Сняг бил затрупал планината.
Големите преспи затруднявали вървенето. Изведнъж чул тътен. Страшен тътен! Земята се разлюляла. Видял, че към него приближават големи снежни топки.
Гърлото му пресъхнало. Решил да отпие от отварата. Надигнал бъклицата и усетил много странен вкус. Страхът му изчезнал! Застанал пред снежните топки. Те минавали през него без да го наранят, разбивали се в тялото му и се разпадали.
И през третото изпитание било минало успешно.
Ставри успешно стигнал до извора, напълнил жива вода и се върнал вкъщи. Той спасил баба си! Върнал бъклицата на място и всичко се наредило както трябва да бъде.
Никога не се отказвай от семейството си.

Мирослав Минев
гр. Тутракан
СУ „Христо Ботев“
отбор „ Хари Потър“
наставник Виолета Кацарска


СПАСЕНИЕТО

Имало едно време едно дванайсетгодишно момче на име Ставри. На външен вид било леко странно – слабо, не много високо, с едно бяло и едно синьо като морето око. Освен това, Ставри бил и със синдром на Даун. На 6 годишна възраст, той загубил родителите си при автомобилна катастрофа и останал сирак. От стреса, едното му око – лявото, ослепяло.
Той много обичал да рисува. Чрез рисунките си, се пренасял в други измерения.
Ставри, живеел с баба си и дядо си. В една огромна, триетажна къща. С дълбока маза и занемарен таван. Когато му ставало скучно, той се качвал на тавана и започвал да рови в старите сандъци на баба си.
Един ден, когато скуката го била затиснала като воденичен камък, той решил да се качи пак на тавана. Имало едно малко неизследвано кътче, което го привличало. Взел фенерчето, преметнал шарения си шал през раменете и излязъл от стаята. Стигнал до тъмното и прашно стълбище. Поел си дълбоко въздух и се за изкачвал. Станало му хладно, усетил миризма на мухъл и го обзела тревога.
Таванът не се заключвал. То нямало и врата. Ставри влязъл и се огледал. Кожата му настръхнала. Незнаел защо. В онзи, неизследван кът, забелязал на стената огромна картина. До сега не бил я виждал. Огромна, тъмна. Не можел да разбере какво има изобразено на нея. Приближил се. Вторачил се с навеждащото си око и…не различил нищо. Решил да я поизчисти. Протегнал ръка, докоснал я и картината паднала от стената. Паника обзела Ставри. Не можел да реши: да бяга или да крещи с пълно гърло. И в този момент съзрял малка дупка в стената. Загледал се. Вътре имало нещо. Преглътнал страха си и пристъпил към стената. В дупката имало малък, дървен предмет. Протегнал ръка и го извадил. Това било малка, дървена бъклица. Много стара. Проядена от дървеници, със следи от рисунки. Приличаща на костенурка, стъпила на малките си тантурести крачета.
Докато я разглеждал, чул стъпки и познато мърморене. Баба му се качвала на тавана. Повдигнал бързо картината и я закачил. Измъкнал се през малкия прозорец и заслизал по външните стълби. Сърцето му биело лудо. Не разбрал как се вмъкнал в стаята си. Тогава видял бъклицата в ръката си. Решил да я скрие под леглото. Щял да я върне на мястото и в близките дни.
Минала седмица. Улисан в ежедневните си задачи, Ставри съвсем забравил за бъклицата.
Не можел да спи! Ставри не можел да спи спокойно!!! Сънищата му били тежки и страшни. Пълни с магия. А и баба му не се чувствала добре. Отслабнала, очите и били червени, кървави дори. Едва се придвижвала от стая в стая.
Един ден, когато Ставри се прибрал от училище, баба му го викнала в стаята си. Пристъпил към леглото и. Баба му го попитала:
- Ставри, качвал ли си се на таван и вземал ли си нещо от там?
Ставри щял да излъже и да каже не, но после размислил и казал истината: как се качил на тавана, как съборил картината и открил бъклицата. Скрил я под леглото си и забравил за нея. След като чула разказа , баба му разкрила една страшна тайна: тя била върколак. За да запазва човешкия си облик, тя трябвало да пие от водата в бъклицата. Но вода нямало. Разказала, че само момче, като него – със синдром на Даун, с едно сляпо око, с друго, синьо като морето може да я спаси. И от него зависило дали ще се случи това. Имал три дни да си помисли.
Ставри обичал баба си. Много!!! Нямало и капка съмнение, че щял направи всичко по силите си, за да я вдигне на крака. След три дни, той бил готов. С карта в ръка и благословии в сърцето, той тръгнал за жива вода.
Вървял, вървял, вървял. Минал през девет планини, та се спрял в десета. Трябвало да се качи на най - високия връх, да влезе в най дълбоката пещера и от там да напълни жива вода от тайния извор. Поел си дълбоко въздух и се заизкачвал по планината.
След седем часа път, пред него се изправил кентавър! Кентавър!!!
- Ако искаш да минеш през моята гора, ще трябва да ме биеш на шах. – казал той
- Добре. – отвърнало момчето
- И знай, трудно ще е. – възгордяло се създанието.
- Не е проблем! – усмихнало се детето.
Речено – сторено. Седнали да играят шах. И какво да станало – момчето победило. Станало и продължило нагоре по пътя си.
Вървяло, вървяло, вървяло. Стигнало до една още по-гъста гора. Там го срещнали три вещици. Те правили магическа отвара.
- Ако можете да се отдръпнете, че искам да мина! – казало отчетливо момчето.
- Само ако дадеш косъм от главата си. – отвърнали му вещиците. Той им дал косъм от косата си и те го пуснали. Продължил нагоре.
Колкото по-нагоре се изкачвал, толкова по-студено ставало. Сняг бил затрупал планината.
Големите преспи затруднявали вървенето. Изведнъж чул тътен. Страшен тътен! Земята се разлюляла. Видял, че към него приближават големи снежни топки. В същия момент усетил топлина до сърцето си. Погледнал в пазвата си и видял бъклицата да свети. Тя излъчвала топлината. Извадил я и я вдигнал над глава си. Бъклицата засияла. Снежните топки, които приближавали изведнъж се изпарили. И през третото изпитание било минало успешно.
Ставри успешно стигнал до извора, напълнил жива вода и се върнал вкъщи. Той спасил баба си! Докато носил бъклицата към тавана, тя му проговорила:
- Здравей, Ставри. Аз съм Дрей. Имаш право на едно желание, какво ще бъде то?
- Искам майка ми и баща ми да са пак при мен!
- Добре!
Щом Ставри изрекъл тези думи, се случила магия: майка му и баща му се съживили.
Накрая всички заживели заедно и никога не им било скучно.

Мария Кръстева
6 кл. СУ „Христо Ботев“
гр. Тутракан,
Отбор „Хари Потър“
наставник Виолета Кацарска

В момента има 170  гости и няма потребители и в сайта

Този сайт използва бисквитки (cookies) за повишаване на ефективността си.