Имало едно време двама братя, които живеели в едно малко селце до гората, заедно с майка си, бедна вдовица. Единият Христо, а другият Първан. По-големият, Христо, бил много умен. Обичал да чете истории от стари времена и можел да решава пъзели и сложни загадки. По-малкият, Първан, бил глупав, но силен. С една ръка вдигал цял чин в училище. Не се разбирали твърде много момчетата, все се карали, спорели и биели.
Един ден, когато се прибрали от училище и влезли в къщата, видели, че майка им я нямало вкъщи. Викали я, търсели я , но открили само една дървена лъжица, хвърлена на пода на кухнята. Христо взел лъжицата и видял послание на древен език върху дръжката. Момента, в който се докоснал до нея, получил видение. Бил попаднал в друг свят. Събудил се върху суха трева. Тъмнина обгръщала цялата гора. Било му познато, защото сякаш бил в същата гора като тази до къщата им. Появил се светъл силует на момиче. То го предупредило, че нещо ужасно ще се случи с него и брат му, ако не преодолеят различията си. В този миг момчето се завърнало при брат си, който бил в паника, понеже видението поставя човека в транс и често се случва застигнатият от такова да изглежда починал или припаднал. Когато Първан разпитал Христо, така и не могъл да разбере нищо. Христо отново погледнал посланието и този път го прочел на глас. Когато и последната дума прозвучала, през лъжицата се отворил портал, който ги отвел в гората. Осъзнали, че лъжицата била магична връзка между световете и Христо се сетил за Лъжепорта, за който бил чел някога някъде.
Огледали се наоколо, но трудно се виждало в обгръщащата ги непрогледна тъмнина. Първан решил, че ще е по-добре да се разделят, за да огледат наоколо, но тогава Христо се сетил за момичето от видението и казал на брат си, че е по-добре да останат заедно. Той предложил да продължат напред. Вървели, вървели и по едно време земята под тях се разлюляла. Дърветата пред тях оживели. Били високи, с остри и дълги клони. Корените им били като пипала, които разкъсвали крехките растения в близост. Това били дървоходи. Те обградили братята, които изгубили надежда. Дърветата не чакали повече и нападнали Христо. Тогава Първан отблъснал със силата си тежките клони и ги разчупил на две. Един от дървоходите паднал на земята безжизнен. Това било слабото място на тези древни зверове. Те никога не нападали заедно и Първан ги унищожавал един по един. Сетил се как веднъж брат му чел от една стара книга на майка им, в която било написано :
ако сте заедно, нищо не може да ви победи, разделите ли се, ще ви победи всеки.
Виждал се краят на препятствието, когато едно от дърветата ударило очите на силния Първан. Той победил всички, но изгубил зрението си. Христо се притекъл на помощ и когато докоснал тялото на брат си, отново получил видение. Събудил се на същото място при Първан, но всичко замръзнало. Сякаш времето било спряло. Отново се появило момичето, облечено в бяла роба като самодива, с руса коса на плитки. Казало му, че били близо до целта си и следващото изпитание ще покаже дали наистина има доверие между тях двамата. Той обяснил за брат си и я помолил да му върне зрението. Тя свела глава надолу и отвърнала, че това е писано да стане така. Ако е достоен, по-късно щял да възвърне способността си да вижда. След това Христо се озовал отново до брат си и видял, че Първан вече се бил изправил, лутал се, плачел и викал за помощ. Христо го хванал за ръка и го повел по криволичещите пътеки на гората.
След няколко дни в скитане из тъмните дебри попаднали на зелена поляна с кристално синьо и огромно езеро. Над него се простирал дървен мост. Във водата се спотайвали сирени, които само чакали някой да ги погледне и чуе гласа им, за да го омагьосат, както някога се случило с войн, за който Христо бил чел. Наложило се този път Първан да се довери на брат си. Ако погледнели надолу, щели да бъдат изгубени завинаги. Вървели бавно, като внимавали с изгнилите парчета от моста, за да не паднат. Стигнали края, когато една от сирените изскочила от водата и хванала Христо за крака. Той изкрещял на брат си да го издърпа. Първан успял да го направи и стъпили на твърдата земя. В същото време осъзнали колко много са се сближили.
След три дена път стигнали до дървена колиба, приличаща на тяхната къща. Дотичали, за да отворят вратата, но имало код, който трябвало да съдържа четири букви. Според Първан думата била „сила“, но след като го въвели, вратата се застопорила още по-здраво. Дошъл ред на Христо. Допрял се до ключалката и паднал на земята. Събудил се в черна стая. Нищо нямало наоколо, само ключалката, чийто код още не бил разгадан. Появило се момичето. То го попитало шеговито как не можел да реши тази лесна загадка. Та отговорът бил през цялото време пред очите му. Христо я помолил за кода, но тя му отвърнала, че не винаги получаваш лесни отговори. Попитала го дали вижда нещо наоколо, а отговорът бил ясен – нищо. Момичето му казало, че, когато видяло него и брат му преди време, изпитало същото чувство, на празнота. Казала му да опита да погледне на другата страна и отново го попитало какво вижда. Момчето съзряло нарастваща светлина. Тя идвала все по-близо и по-близо. В този момент Христо осъзнал каква е тази светлина. Това била вярата, която липсвала между двамата братя. Попитала го дали вече знаел кода. Той ѝ се усмихнал и благодарил. Помолил я отново да върне зрението на Първан, а тя отвърнала, че вече е сторено. Тогава той се събудил. Отишъл до вратата и въвел думата „вяра“. Вратата леко се открехнала и двамата братя влезли уверено вътре. Заварили майка си на легло, болна и страдаща за своите момчета. Прегърнали се и се разплакали от щастие, че отново са заедно. След това Христо извадил още веднъж Лъжепорта, който ги отвел в техния свят.
Било вечер, затова седнали на масата. Братята били приготвили вечеря за болната си майка и тях самите. Жената била горда, че най-накрая се разбирали помежду си. Били всички заедно и момчетата разпалено разказвали за приключенията си. А там някъде в сенките стояло момичето и ги наблюдавало с топла усмивка. Радвало се на задружността на семейството. Разправят, че майката дори скоро оздравяла. Успяла да отгледа синовете си, които пораснали добри и разумни мъже със свои деца, на които разказвали семейната история, превърнала се във времето в легенда. А какво се случило с лъжицата или по-точно с Лъжепорта? Никой не знае. Дебне навярно да изненада в нечия къща други братя или сестри. И навярно вече дори не е дървена.

Елена, Никол, Борис и Траян
Искра Йорданова
ПМГ „Св. Климент Охридски“

В момента има 145  гости и няма потребители и в сайта

Този сайт използва бисквитки (cookies) за повишаване на ефективността си.