1 октомври, 1940 година: Истинското Съединение на Силистра с Отечеството

1.11.jpg

Няма добруджанец, който да не е чувал за българските теглила през „румънско”. Няма семейство в Добруджа, което да не е платило жестока кръвнина.
Двадесет и пет хиляди са добруджанците, отвлечени, изтезавани и унищожавани в концлагерите, създадени за тях през 1916 година.
Шестдесет и седем хиляди са преселниците от Северна в Южна Добруджа през 1940-1941 г.

Трагичната история на България е напоена и със сълзите на Добруджа!

Черна ми чума налете в
българската Добруджа,
та ни селата почерни,
хубави села български.
Не било черна ми чума.
Най-биле куцовласите,
румънци, черни цинцари.
В Добруджа влязоха.
По села навред тръгнаха.
Да грабят, колят, убиват.
Нар. песен

Но Добруджа помни своите чеда!

Щедрата християнска душа и доброто сърце на Добруджанеца прощават и гледат в бъдещето. „Добруджа е пак наша. Нейното връщане към Отечеството стана по мирен начин, който не може да остави зад себе си семена на вражди и жажда за отплата, а отваря широко пътища за възстановяване традиционното приятелство между двата съседни народа.” (Из „Манифест” 1940 г.)

1.10.jpg

Добруджа ликува!

Без капчица пролята кръв Южна Добруджа е присъединена към Третото българско царство през септември 1940 г. Трета българска армия навлиза в Южна Добруджа в резултат на Крайовската спогодба. Тя е подписана на 7 септември 1940 г. по формулата за „мирна ревизия на договорите” след тежки дипломатически преговори между България и Румъния, заграбила земи от всички свои съседи. 7696 кв.км. изконно наша земя е отново българска.

Цар Борис ІІІ – Обединител се обръща с „Манифест”: 

„Българи от Добруджа,
Вие, които дълго носихте тежкия кръст на съдбата, запазете завинаги в душите си гордостта на показаната от нас доблест. Вие свято пазихте българските завети, българската реч и не забравихте никога Майката – Родина.”

Следват десетки атаки към царя от партийните лидери, че “не сме си върнали цялата Добруджа”. Дали подписаният договор е звезден миг за българската дипломация, или подозрителен страх от прекалената съветска благоразположеност, може би ще ни разкажат отворените архиви на бившия СССР или може би спомените на добруджанци, предавани от поколение на поколение.

След Крайовската спогодба обаче настъпва трагедията на хилядите българи от Северна Добруджа. Те трябва или да се откажат от българското си име или да напуснат границите на Румъния за 24 часа. „Когато казаха, че ще тръгваме, някои се радваха, че ще се върнат в Майка България, а други ги беше страх от неизвестното… А те са родени тук и тук са учили. Тук прадеди, деди и бащи са създали семейства, тук са родили и раснали деца, тук са градили домове. Тук остават гробовете на дедите, бащи и майки, на братя и сестри, на деца…”

Техният път към Отечеството е неописуема Голгота.
Но те остават Българи! Въпреки страданията и лишенията, принудени да подарят своите домове и ниви, своите църкви и училища на румънската държава срещу илюзорно обезщетение. А отсам Дунава е вече зима. С месеци без отопление в порутени училищни сгради, без топли дрехи, затруднено изхранване, липса на медицинска помощ. Към тези злини се прибавят грабежите и издевателствата на румънците. При преминаване на границата на изселниците се отнемат пръстените и обеците. Разчупват хлябовете им да търсят златни нанизи. Жените биват претърсвани до голо за укрити накити и бижута.

Евакуацията на румънските власти оттук също се съпровожда с масово ограбване на обществено и частно имущество, като за последно. Реквизирани са хиляди тонове зърнени храни, каруци, земеделски инвентар. Осквернени са българските църкви. Български училища няма. Всичко трябва да се гради отново.

Непрекъснатият произвол на окупаторите предизвиква личната намеса на управителя на Южна Добруджа. Генерал-лейтенант Георги Попов изготвя специална инструкция, целяща да ограничи румънските безчинства. Южна Добруджа е разделена на четири зони, в които българската армия трябва да навлезе от 21 септември до 1 октомври.

На 21 септември ликуват покритият с бойна слава Тутракан и белокаменният Балчик, на 25 септември – добричлии и каварненци посрещат българската армия с ликовете на българския Цар Освободител – Борис ІІІ.

Колоритно и празнично Силистра прегръща свободата си на 1 октомври 1940 г. Силистренци приемат генерал Попов за „нашия” генерал. Нека припомня, че той е завършил основното си образование в Силистра, където баща му е бил офицер.

Вестник „Мир”споделя възторга: „Към 15 ч. на 1 октомври 1940 г., българските войски влизат тържествено в Силистра. Първенците на града посрещат войските. Хората – дошли от близки и далечни села, със знамена, с китки и с подаръци, прегръщат войниците, задъхват се от радост и плачат от невиждан досега възторг. Под специално издигнатата и пищно украсена арка в центъра на Силистра, от името на временния граждански комитет, вълнуващо слово прочита учителят Христо Андреев. На приветствията на силистренци благодари самият генерал Попов. 40-те хористи на музикалното дружество „Седянка” манифестират пред гражданството и запяват „О, Добруджански край”. Запява и публиката.”

1.12.jpg

Под липата на днешния площад, добруджанки в народни носии са оковали ръцете си в тежки вериги – символ на десетилетията робство в Силистра. Златният фонд на БНР е съхранил автентичен запис от развълнуваните слова на ген. Попов:”Стъпвам върху веригите на робството, за да възвестя свободата на град Силистра!”

Силистра за трети път и завинаги е в прегръдката на Майка България.

 

Даниела Недялкова

В момента има 142  гости и няма потребители и в сайта